— Била е майката на Теру — тя шепнеше. Не й бе останал глас.
Той кимна. Седна леко приведен напред и опря длани на коленете си като Флинт, взрян в огъня. Така си приличаха и бяха толкова различни — подобно неподвижен камък и зареяна птица. Сърцето я болеше, костите я боляха, а съзнанието й се луташе между предчувствия и тъга, между спомена за страха и някакво тревожно просветление.
— Знахарката прие нашия човек — обясни Гед. — Завърза го в случай, че се съживи. Бинтова му пак раните и му направи заклинания за спиране на кръвта. Каза, че ще доживее до бесилото.
— До бесилото…
— Това зависи от Кралския съд. Дали ще ги обесят или изпратят на принудителен труд.
Тя се смръщи и поклати глава.
— Не можем просто да ги пуснем, Тенар — изгледа я той нежно.
— Не.
— Трябва да си понесат наказанието — Ястреба продължаваше да я наблюдава.
— Наказание! Нали и онзи е рекъл така? Че ще накаже Теру. Лоша била. И мен ще накаже. Че съм я взела. Че… — думите й струваха усилие. — Никакви наказания не искам! Трябваше вече да си е получил заслуженото. Трябваше да го убиеш.
— Свърших каквото можах — въздъхна Гед. Мина време, преди тя да реагира. Позасмя се с треперлив глас: — О, да, наистина.
— Само си помисли — колко лесно щеше да бъде, когато бях магьосник — каза той, отново загледан в жаравата. — Щях да им направя заклинание за връзване още там, на пътя, и да ги накарам да отпрашат към Валмаут като стадо овце. Или пък снощи, тук. Помисли си само какви мълнии можех да хвърля над тях. Те даже нямаше да разберат какво ги е ударило.
— Те и сега не разбраха.
Ястреба я погледна. В очите му имаше съвсем слаб, неотразим проблясък на триумф.
— Така е, не разбраха.
— Свястно нещо е вилата — промърмори Тенар. Той се прозя неудържимо.
— Защо не влезеш да поспиш? Втората стая по коридора. Освен ако нямаш нужда от компания. Ларк и Дейзи вече идват заедно с децата. — Дочула гласове, вдовицата стана да надзърне през прозореца.
— Точно така ще направя — каза той и се измъкна.
Ларк с мъжа си, жената на ковача Дейзи и други приятели от селото се изнизваха през целия ден, за да чуят и разкажат всичко отново, както Гед бе предвидил. Тяхното присъствие я съживи, малко по малко я отвлече от непрестанното усещане за ужаса от снощи. Тя започна да го възприема като минало, не като нещо, което още продължава и ще продължава винаги.
Тъкмо на туй трябва да се научи Теру, ала не по отношение на една нощ, а по отношение на целия й живот.
Щом другите си тръгнаха, Тенар рече на Ларк:
— Яд ме е на мене си, колко глупаво се държах.
— Нали ти казвах да заключваш къщата?
— Не… Може би да, всъщност това е трябвало да направя.
— Разбира се — отсече Ларк.
— Но когато дойдоха… можех да изтичам навън, можех да повикам Шенди и Клиърбрук… или да отнеса Теру там. Можех аз да отида под навеса и да взема вилата или овощарската ножица. Тя е два метра дълга и реже като бръснач. Поддържам я, както Флинт я поддържаше. Защо не постъпих така? Защо не сторих нищо разумно? Защо се заключих вътре, когато нямаше никакъв смисъл да се опитвам? Ако той, Хоук, не беше се оказал тук, аз само щях да вкарам себе си и Теру в клопката. Най-сетне излязох на вратата с касапския нож и им изкрещях. Бях като обезумяла. Това обаче едва ли щеше много да ги уплаши.
— Не зная — заяви Ларк. — Наистина е било лудост, но може би… Не, не зная. Какво друго би могла да направиш, освен да заключиш вратите? Ала ние всички, изглежда, цял живот заключваме вратите. Нали къщата е нашата крепост?
Те погледнаха към каменните стени, каменните подове, каменния комин и слънчевия кухненски прозорец на Флинтовия дом.
— Онази жена, дето са убили — каза Ларк, като наблюдаваше Тенар внимателно, — е същата.
Вдовицата тръсна глава.
— Някой спомена, че била бременна. От четири-пет месеца.
И двете помълчаха.
— Клопката — прошепна Тенар. Ларк отпусна ръце в скута си и изправи гръб. Хубавото й лице бе замислено:
— Страхът. От какво толкова се страхуваме? Защо им позволяваме да ни карат да се страхуваме? От какво се страхуват пък те? — Тя взе чорапа, който кърпеше, и го обърна. Скоро продължи: — Защо се страхуват от нас?
Тенар предеше, без да отвръща. Теру влетя в стаята и Ларк я поздрави:
— Милото ми момиченце! Ела да те прегърна, миличка!
Теру я прегърна набързо.
— Какви са тези мъже, които са хванали? — попита тя с равния си, дрезгав глас, гледайки ту Ларк, ту Тенар.
Вдовицата спря чекръка. Заговори бавно:
— Единият е Хенди. Другият се казва Шег. Раненият е Хейк. — Не отместваше поглед от лицето на Теру; видя я как цялата пламна, белезите й станаха червени. — Жената, която са убили, се нарича Сени, струва ми се.
— Сенини — прошепна детето.
Тенар кимна.
— Наистина ли са я убили?
Тя кимна отново.
— Тедпоул каза, че били идвали тук.
Тенар кимна за трети път.
Момичето огледа стаята, както я бяха огледали жените преди, но с напълно невиждащ взор, без да забелязва никакви стени.
— Ще ги убият ли?
— Възможно е да ги обесят.
— И ще умрат?
— Да.
Теру поклати глава почти с безразличие и отиде навън да играе с децата на Ларк край кладенеца. Двете жени не реагираха.
— Какво стана с онзи човек, козаря, дето ги проследил дотук? Май Хоук му беше името?
— Спи оттатък — посочи Тенар задната част на къщата.
— А-а-а — проточи Ларк.
Чекръкът на вдовицата потракваше. Тя рече:
— Познавам го отпреди.
— Аха. От Ри Алби ли?
Тенар кимна. Чекръкът не спираше да потраква.
— Да проследиш онези тримата в тъмно го и да ги нападнеш с вилата — за това се иска известен кураж, не е ли така? Той не е млад човек, нали?
— Не. — След малко продължи: — Беше болен и търсеше работа. Изпратих го отсам планината да каже на Клнърбрук да го наеме тука. Но Клиърбрук смята, че още може да се справя сам с всичко, и го проводил горе на изворите за есенната паша. Връщал се оттам.
— Мислиш ли да го оставиш в Оук?
— Ако желае — отвърна Тенар.
В Оукската ферма пристигна нова група селяни. Всички искаха да чуят разказа на Гоха и от своя страна да й разправят за участието си в залавянето на убийците, да огледат вилата, сравнявайки четирите й дълги
