Гед и Спарк се прибраха в тъмното от двата противоположни края на фермата. Явно момъкът беше поговорил с Клиърбрук и бе премислил ситуацията, докато Гед се опитваше да разбере какво става. На вечерята приказваха малко, при това предпазливо. Спарк не се оплака, че не може да си отиде в стаята, а изтича като моряк нагоре по стълбището до таванския етаж и явно остана доволен от леглото, което майка му беше приготвила там, защото не слезе до късно на другата сутрин.
После си поиска закуската, очаквайки да му я поднесат. Баща му винаги е бил обслужван от майка, съпруга, дъщеря. Нима той не бе мъж като баща си? Щеше ли Тенар да му го оспори? Тя му поднесе храната и сетне разчисти масата. След това се върна в градината, където заедно с Теру и Шенди се бореха срещу епидемията от гъсеници, които заплашваха да унищожат тазгодишните плодове.
Спарк излезе и отиде при Клиърбрук и Тиф. През следващите дни прекара повечето време заедно с тях. Тежката работа около посевите и овцете, изискваща сила и умение, се вършеше от Гед, Шенди и Тенар, а двамата старци, работниците на баща му, го хванаха и почнаха да му говорят как се справят с всичко сами и сигурно искрено си вярваха.
В къщата Тенар се чувстваше нещастна. Само докато се трудеше вън, на открито, я напускаха гневът и срамът, който присъствието на Спарк я караше да изпитва.
— Ето че дойде и моят ред — рече тя с горчивина на Гед в звездния мрак на стаята. — Дойде и моят ред да загубя онова, с което най-много се гордеех.
— Какво си загубила?
— Своя син. Сина, от когото не стана човек. Провали се. И аз се провалих.
Вдовицата хапеше устни и се взираше в мрака. Ястреба не се помъчи да я убеждава в противното, нито да я утешава в скръбта й. Само попита:
— Смяташ ли, че ще остане?
— Да. Страхува се да се върне в морето. Не ми каза истината или поне не цялата истина за кораба. Бил е заместник-капитан. Предполагам, че е извозвал крадена стока. Второразредно пиратство. Това не ме интересува. Повечето моряци от Гонт са донякъде пирати. Ала той ме излъга. Излъга и ревнува от теб. Спарк е нечестен, завистлив човек.
— Струва ми се, че не е лош, а уплашен. Та нали туй е неговата ферма?
— Да си я вземе тогава! И нека тя е толкоз щедра към него, колкото…
— Недей, любов моя — промълви Гед, хвана ръцете й и не й позволи да продължи. — Не говори, не изричай лоша дума!
Бе така настоятелен, тъй искрен, че нейният гняв веднага се превърна в онази любов, която го беше породила, и Тенар се разплака:
— Няма да го прокълна — нито него, нито това място! Не съм го искала! Но толкова ми е жал толкова ме е срам. Съжалявам, Гед!
— Недей, недей. Няма значение как момъкът ще се отнася към мен. Лошото е, че с тебе е жесток.
— Ами с Теру… Държи се с нея като… Знаеш ли какво ме попита: „Защо се е направила такава?“ Защо тя се е направила…
Гед милваше косата й, както често бе правил. Докосваше я съвсем леко, бавно и търпеливо и тази ласка ги унасяше в любовен сън.
— Аз пак мога да ида да паса кози — каза накрая той. — Това ще облекчи положението ти тук, само дето работата ще е повече.
— По-скоро и аз ще дойда с теб.
Мъжът галеше косата и и съобразяваше:
— Сигурно бихме могли. Горе, над Лису, имаше няколко пастирски семейства. Обаче зимата…
— Може някои фермер да ни наеме. Аз познавам работата и овцете, а ти познаваш козите и толкова бързо се справяш с всичко…
— Особено с вилите — измърмори той и изкопчи една усмивка през сълзи от нея.
На другата сутрин Спарк бе станал рано, за да закуси с тях, защото щеше да ходи на риба със стария Тиф. На ставане от трапезата морякът каза по-добронамерено от обикновено:
— Ще донеса риба за вечеря.
През нощта Тенар беше стигнала до някои решения.
— Почакай — обърна се към него тя. — Би ли вдигнал масата, Спарк? Сложи чиниите в умивалника и ги залей с вода. Ще ги измия заедно със съдовете от снощи.
За миг той остана изумен, после рече:
— Това е женска работа — и си отмести чашата.
— Това е работа на всеки, който се храни в тази кухня.
— Но не и моя — отряза Спарк и излезе.
— Значи може да е на Хоук, ала не и твоя, така ли?
Той само кимна на прекосяване през двора,
— Много е късно — казваше си тя, връщайки се в кухнята. — Провалих се. Напълно се провалих. — Усещаше бръчките по лицето си, дълбоките бръчки край ъглите на устните и между веждите: — И да поливаш един камък, няма да порасте дърво.
— Трябва да започнеш още докато са млади и крехки. Като мене — опита да се пошегува Гед. Този път не можа да я накара да се засмее. На връщане от работа вечерта видяха на входа един мъж, който разговаряше за нещо със Спарк.
— Това да не би да е оня човек от Ри Алби? — попита Гед. Очите му излъчваха доброта.
— Идвай, Теру — повика я Тенар, защото детето беше спряло на мястото си. — Какъв човек?
Тя бе късогледа и хвърли бегъл поглед през двора:
— А, оня търговец на овце, как му беше името, Таунсенд. Защо ли се е върнала тая черна врана?
През целия ден вдовицата бе готова всеки миг да избухне, тъй че Гед и Теру запазваха разумно мълчание.
Тенар приближи до мъжете пред портата:
— За младите агнета ли си дошъл, Таунсенд? Не си ли закъснял с една година? Е, все може да се намери нещо в кошарата.
— Току-що и господарят каза същото — потвърди Таунсенд.
— Така ли! — възкликна Тенар. Интонацията и накара лицето на Спарк да потъмнее.
— Е, тогава няма да ви преча с господаря — заключи тя и вече се канеше да си тръгва, когато Таунсенд се обърна към нея:
— Имам вести за тебе, Гоха.
— Третият път е на късмет.
— Нали знаеш старата Мос, знахарката? Хич не е добре. Щом разбра, че слизам към Средната долина, ми заръча: „Предай на господарката Гоха, че искам да я видя, преди да умра. Да дойде, ако може.“
„Врана, черна врана такава“ — мислеше си Тенар, гледайки тоя мрачен вестител.
— Болна ли е?
— На смъртно легло — Таунсенд леко подсмъркна, за да изобрази съчувствие. — Разболя се през зимата и се влошава. Каза да ти предам, че много иска да те види, преди да умре.
— Благодаря, че ме извести — кимна сдържано тя и се обърна да си влезе у дома. Таунсенд се упъти заедно със Спарк към овчите кошари.
Докато приготвяха вечерята, вдовицата рече на Гед и на Теру:
— Трябва да отида.
— Разбира се — съгласи се Ястреба. — Можем да тръгнем и тримата, ако нямаш нищо против.
— Наистина ли? — за първи път този ден лицето й просветна. — О, толкова е хубаво! — зарадва се тя. — Не смеех дори и да попитам, мислех си… Теру, искаш ли да се върнем в онази къщичка, в дома на Оджиън, за известно време?
Момичето спря за малко да размисли.
— Тъкмо ще си видя прасковата.
— Да, а също и Хедър, Сипи и Мос. Бедничката Мос! О, така ми се щеше, така ми се щеше да се върна там, но винаги си казвах, че нямам право, че трябва да се грижа за фермата и какво ли още не…
Все й се струваше, че съществува и друга причина, заради която не бива да се връща, заради която не
