— Пет-шест дни.
— А какво да занеса на жената на брантора? Трябва и аз да й направя някакъв подарък.
— Не е необходимо.
— Напротив — възрази мама.
— Добре де, напълни една кошница с разни продукти от кухнята.
— Пфуй! — възкликна презрително мама. — Нямаме нищичко по това време на годината.
— Занеси й пилета — предложих. Сутринта мама ме бе завела в курника и бе натикала няколко писукащи пернати в ръцете ми.
— Да, точно така — одобри тя.
Когато след два дни поехме на път, беше вързала за седлото кошница, пълна с пилета. Аз пък си бях сложил новото палто — първото ми мъжко палто.
Тъй като се чувствах най-добре на Пъстра, тя взе Гъсока, много послушен кон въпреки инак страховития си вид и мощната физика. Баща ми яздеше жребчето. Аллок бе положил големи усилия за обучението му, но още преди, когато виждах баща ми да го яхва, имах усещането, че двамата са създадени един за друг — красиви, горди, понякога припрени и безразсъдни. Щеше ми се да мога да го видя онази сутрин. Мъчно ми бе за него. Но седнах на добрата Пъстра и тя ме понесе напред в мрака.
10
Странно и изнурително е усещането да яздиш цял ден, без да виждаш нищо от местността, през която минаваш, и само да чуваш приглушения тропот на копита, скърцането на седлата, да долавяш миризмата на конска пот и на разцъфнали цветя, да усещаш полъха на вятъра и да се опитваш да си представиш къде се намираш. Тъй като не бях в състояние да направлявам Пъстра, бях постоянно напрегнат и скоро, забравил за срама, се улових за лъка на седлото, за да не изгубя равновесие. През по-голямата част от пътя трябваше да се движим в колона и тогава разговорите секваха. Спирахме от време на време, за да може мама да напои пилетата и да дадат вода на конете, а също и за да хапнем по обяд. Когато мама отвори кошницата, за да даде зърно на пилетата, те записукаха развълнувано. Попитах къде се намираме. Под Черен чукар, отвърна баща ми, във владението на Кордеви. Не можех да си представя мястото, никога не бях стигал толкова на запад в Каспромант. Скоро след това продължихме и следобедът се превърна в безкраен скучен черен сън.
— В името на Камъка! — възкликна баща ми. Никога не проклинаше, дори със старомодни изрази като този, и това ме пробуди от унеса ми. Мама яздеше най-отпред, защото нямаше опасност да изгуби пътя, а баща ми бе на опашката, за да ни държи под око. Тя не го чу, но аз попитах:
— Какво има?
— Нашите юници — рече той. — Ето там. — Сети се, че не мога да виждам, и обясни: — На поляната под близкия хълм има стадо и две от добичетата са бели. Останалите са сиво-кафяви и пъстри. — Млъкна за миг, изглежда, се взираше. — Имат гърбици и едва покарали рога. Те са, сигурен съм.
Бяхме спрели и мама попита:
— Все още ли сме в Кордемант?
— В Дръмант сме — рече баща ми. — От около час вече. Но тия двете са от породата на Роддови. Моите са. Ако се приближим, ще мога да ги огледам отблизо.
— Не сега, Канок — каза тя. — Скоро ще се стъмни. Трябва да вървим.
Долових в гласа й необичайна тревога. Баща ми също.
— Права си — отвърна и чух Гъсока да тръгва. Пъстра го последва. Жребчето остана отзад.
Най-сетне стигнахме в Каменната къща на Дръмант и трудностите за мен отново започнаха — непознато място и непознати хора. Мама ме улови за ръката, докато слизах от седлото, и ми помогна да стъпя. Сред множеството гласове познах гръмогласния тембър на Огге Дръм.
— Брей, брей, пристигнахте най-сетне, добре сте ми дошли! Ние сме скромни хорица, но ще споделим с вас каквото имаме! Но какво е това, какво е това, защо момчето е с превръзка? Какво се е случило, млади момко? Да не са ти заболели очите?
— Ох, де да беше това — отвърна с привидно нехайство Канок. Играеше като опитен фехтовач, но Огге бе по-скоро привърженик на секирата: не отговаряше на подадени реплики, а следваше своята линия на разговора, минаваше направо на нещата, които го вълнуваха.
— Колко жалко да водят такъв здрав момък за ръка, сякаш е малко дете. Но нищо, ще му мине. Влизайте, оттук. Ей, погрижете се за конете! Барро, повикай моята женица! — И тъй нататък, гласовити заповеди и команди, страшна гюрултия, непрестанни стъпки около мен, много гласове. Бях заобиколен от многолюдна невидима тълпа. Майка ми обясняваше на някого какво има в кошницата. Не пускаше ръката ми и ме поведе към вратата, помогна ми да прекрача високия праг и да се кача по някакви стълби. Когато най- после спряхме, главата ми се въртеше. Донесоха ни легени с вода, за да се освежим, а мама отиде да се преоблече с новата рокля.
После пак слязохме долу и се озовахме в просторно помещение, ако се съдеше по ехото, с висок таван. Тук имаше огнище — чувах пукота на съчките и усещах слаба топлина на лицето си. Мама не сваляше ръка от рамото ми.
— Оррек — рече тя, — това е жената на брантора, госпожа Денно. — Поклоних се в посоката на дрезгав глас, който ме поздрави с добре дошъл в Дръмант. Последваха още запознанства — Харба, най- големият син на брантора и неговата съпруга, по-малкият син Себб с жена си, дъщеря им и нейният съпруг, други големи деца и хора от рода — все имена без лица, гласове в мрака. Тихият възпитан глас на мама бе погълнат от всички тези шумни посрещачи и не можех да не си помисля колко са различни тези хора от нас, колко чужди са ми маниерите им, дори наречието, което използваха.
Баща ми също стоеше близо до мен. Не беше многословен като Дръмовите хора, но отговаряше с ясен и силен глас, смееше се на шегите им и с неколцина събеседници разговаря така, сякаш се радва на възстановено приятелство. Един от тях, мисля, че беше Барре, рече:
— Чухме, че момчето ти имало диво око.
— Да, така е — отвърна Канок.
— Няма страшно. Като порасте, ще овладее силата — подметна друг и заразказва някаква история за някакво момче, Олмант, което също било малко диво, докато не навършило двайсет. Помъчих се да проследя историята, но беше трудно, понеже в стаята беше много шумно.
След известно време седнахме около маса и тук изпитанията ми продължиха, защото е ужасно трудно да се храниш възпитано, когато не виждаш и изобщо не си свикнал с това. Боях се да не прекатуря нещо, а и да не се изцапам. Опитаха се да ме настанят далече от мама, но тя настоя, меко и същевременно непоколебимо, че ще седи до мен. Помогна ми да нарежа месото, за да мога да вземам късовете с пръсти, без да предизвиквам отвращението на околните. Не че в Дръмант се славеха с добри маниери, ако се съдеше по мляскането, сърбането и оригването около мен.
Баща ми бе седнал в другия край на масата, до Огге, и след като разговорите поутихнаха, можах да доловя тихия му глас. Говореше с тон, какъвто не бях чувал досега.
— Искам да ти благодаря, брантор Огге — поде баща ми, — че си се погрижил за юниците ми. Цял месец се коря, задето не завърших поправката на оградата. Сигурно са минали някъде, където камъните са паднали. Тези животни са ужасно плашливи. Почти се бях отказал от тях, мислех, че вече трябва да се нейде край Дънет! А ето, че хората ти са ги намерили и са ги опазили, докато дойда.
— Всички разговори на масата бяха секнали, освен женското бърборене в другия край. — Възлагам големи надежди на тези животни — продължаваше все така уверено Канок. — Намислил съм да завъдя стадо бели говеда, каквито е имал Кадард Слепия. Та още веднъж, най-сърдечните ми благодарности и обещавам първото теленце, което се роди, мъжко или женско, да е за теб. Достатъчно ще е само да пратиш хора да го вземат, брантор Огге.
Първият глас, който наруши тишината, бе непознат:
— Добре казано, добре казано! — провикна се някой и други го подкрепиха, но не чух Огге да заговори.
Вечерята скоро приключи и мама помоли да се прибере в стаята и да ме вземе със себе си. Чух Огге да казва:
