— О, трябва ли толкова рано да отвеждаш младия Оррек? Той вече не е дете, нали? Сядай с мъжете, момче, ще пробваш тазгодишната ми бира! — Но Мелле продължи да настоява, че съм уморен от дългия път, и към нея се присъедини хрипливият глас на Денно, жената на брантора:
— Огге, остави момчето тази вечер да си отдъхне.
Така че ние се измъкнахме, а баща ми остана да пие с мъжете.
Когато се прибра, спях, но се събудих, понеже се движеше шумно и непохватно.
— Ти си пиян! — прошепна майка ми.
— Бирата му е като конска пикня — отвърна баща ми явно малко по-високо, отколкото възнамеряваше. Тя се изсмя, а той изсумтя: — Къде е проклетото легло! — И пак затропа из стаята. Чух го да се тръшва на леглото до мама. После си зашепнаха.
— Канок, не мислиш ли, че беше ужасно рисковано?
— Рисковано е дори идването ни тук.
— Говоря за юниците…
— Какво ще спечелим, ако си мълчим?
— Но ти го предизвика.
— Да излъже пред хората си за това как са се озовали юниците тук. Само му подсказах отговора.
— Тихо, тихо — изшътка мама. — Уф, добре поне, че не се заяде.
— Още е рано. Ще видим. Къде е момичето? Ти видя ли я?
— Кое момиче?
— Невестата. Срамежливата годеница.
— Канок, по-тихо! — Мама се разсмя.
— Затвори устата ми, любов моя, запуши я с твоята — прошепна той, тя пак се засмя и после чух поскърцването на леглото. Спряха да говорят и аз се унесох в изнурен сън.
Брантор Огге и хората му подготвяха лов на глигани из северните хълмове на Дръмант, но изглежда, очакваха пристигането на Парн, майката на Грай, преди да тръгнат нататък. Бранторът настоя да ги придружим. Мама се възпротиви, но той отвърна:
— Какво пък, твоя воля. И без това не обичам женоря да ни се мотаят в краката, когато гоним диви свине — това е опасно занимание. Но можеш да пратиш момчето — ще се поразсее малко, че все пъпли наоколо с тая превръзка. Ако някой звяр го погне, достатъчно е да му смигне с това негово зло око и — сбогом прасе, а? Какво ще кажеш, момко? Винаги е добре да водиш със себе си бързо око, когато си на лов.
— Ако ще е око, нека е моето — намеси се спокойно баща ми. — С Оррек ще е доста рисковано.
— Рисковано? Да не го е страх от прасетата твоето синче?
— О, не, не за него. — Отново кръстосаха шпаги, но само за миг. Огге вече не се преструваше, че не е чувал за способностите ми: бе повече от ясно, че всички в Дръмант знаят и вярват в тях. Бяха ме приели за момчето с унищожителния поглед, за новия Кадард, човек с дарба, която не е в състояние да контролира. Огге не пропускаше да се озъби на баща ми, но си затваряше устата, преди положението да стане напечено. Той си имаше други оръжия.
С много хора се бяхме срещнали през изминалото денонощие, но все още не ни бяха представили внучката на брантора — дъщерята на най-малкия му син Себб Дръм и Даредан Каспро. Бяха ни запознали с родителите й обаче.
Себб имаше добродушен бумтящ глас като баща си. Даредан пък говореше с тих треперлив гласец с мама и останах с впечатление, че е доста възрастна, но си спомних, че Канок не смяташе така. Дойдоха при нас и на сутринта, но пак не водеха дъщеря си. Срамежливата годеница, както я бе кръстил Канок снощи. При тази мисъл се изчервих.
Огге, който сякаш притежаваше дарбата на Морга да узнава какво ти е на ума, неочаквано проговори:
— Ще трябва да почакате няколко дни, преди да се запознаете с внучка ми Вардан, младата Каспро. Тя е долу, в старата къща на Риммови, при роднини. Пък и каква полза да се запознаеш с момиче, което не можеш да зърнеш, нали, младежо? Всъщност има и други начини да я опознаеш, ако се досещаш за какво говоря. — Мъжете наоколо се разсмяха. — Ще е тук, когато се върнем от лова.
Парн Варре пристигна следобед и след това всички разговори се насочиха към предстоящия лов. Беше решено, че ще отида и аз. Майка ми отново изрази несъгласие, но този път се опитах да я успокоя.
— Не се тревожи, мамо. Ще яздя Пъстра и всичко ще е наред.
— Аз ще съм до него — обеща баща ми.
Най-сетне поехме на път. Канок яздеше до мен, понякога слизаше и водеше Пъстра за юздите. Близостта му бе единствена опора в безкрайното ми объркване, в суматохата от безпорядъчни движения, викове и шум. И така продължи цели пет дни. Нямах никаква представа нито къде се намираме, нито какво има около мен. Никога не бях изпитвал по-силно изкушение да махна превръзката и същевременно не се бях страхувал повече от това, което можеше да се случи в объркването и раздразнението ми. От всичко най- много ме измъчваше ечащият глас на брантор Огге. Понякога той се преструваше, че ме смята за напълно сляп, и заявяваше на висок глас колко съжалявал, но по-често ме подкачаше и предизвикваше, не съвсем открито, да смъкна превръзката и да покажа силата си. Изглежда, се страхуваше от мен и ненавиждаше страха си и затова искаше да ме накара да страдам, или пък го измъчваше любопитство, защото силата ми му бе непозната. Нито веднъж не си позволи да прекрачи някои невидими граници в отношенията с Канок обаче, защото поне що се отнася до него, имаше ясна представа на какво е способен. Но аз си оставах загадка. Дали превръзката ми не беше само блъф? Огге беше като дете, което дразни завързано куче, за да се убеди дали може да хапе. Докато е на верига, кучето е изложено на снизхождението му. Същото важеше и за мен. Толкова го ненавиждах за всичко това, че се боях дали въобще нещо може да ме спре да го унищожа, ако само го зърна — както се бе случило с усойницата и с Хамнеда…
Парн Барре призова стадо диви прасета в подножието на Айрн и отдели мъжкаря от женските. Докато кучетата и ловците го обкръжаваха, тя се прибра в лагера, където ме бяха оставили с конете и слугите.
Още не можех да се съвзема от срама, че са ме зарязали така.
— Няма ли да вземеш момчето, Каспро? — попита Огге, когато тръгваха, но баща ми отвърна любезно, че предпочитал да ме остави, за да не ги бавя. — Защо не останеш и ти на сигурно при него? — добави насмешливо Огге.
— Не, дошъл съм да ловувам — отвърна баща ми.
Беше ме докоснал по рамото, преди да се качи на коня — беше взел Гъсока, не жребчето — и бе прошепнал:
— Потърпи малко, сине.
И аз търпях в компанията на слугите на Дръмови, които страняха от мен, но скоро забравиха за присъствието ми и взеха да се шегуват и да се смеят. Нямах представа какво има около мен, напипвах единствено завивката, на която бях прекарал нощта. Останалата част от вселената бе напълно непозната, черна бездна, в която щях да се изгубя, ако направех дори само една-две крачки. Напипах няколко дребни камъчета под завивката и почнах да си играя с тях, броях ги и ги подреждах на земята, колкото да убия времето. Човек не знае, че голяма част от удоволствието и разнообразието в живота минава през очите.
Чух самотен кон да пристига в лагера и малко след това познат глас.
— Оррек, аз съм — Парн. — Стана ми приятно от близостта й, тя ми напомняше за Грай. — Нося ти плодове. Дай си шепата. — И пусна няколко сушени сливи в шепата ми. Благодарих и задъвках една. Парн седна до мен и чух, че и тя дъвче.
— И тъй — заговори, — предполагам, че глиганът вече е убил едно-две кучета, може и някой нещастник да е наръгал, ако вече не са му видели сметката. Ако е така, значи дялкат пръти, за да го набучат и да го донесат, кучетата са похапнали черва и месце, а конете искат да избягат от миризмата на кръв, но не могат. — Изплю една костилка.
— Никога ли не си присъствала на самото убиване? — попитах. Познавах я, откакто се помнех, но рядко бяхме разговаряли.
— Не и на глиган и мечка. Понякога искат да ги задържа докрай, за да ги убият по-лесно, но аз
