изплашена. Преди време я бях разпитвал кой е този Енну, дето прави гладък пътя, благославя работата и изглажда кавгите. Котката бе творение на Енну, както и опалът, дето мама неизменно носеше на шията си.
Някъде по залез — вече не усещах залязващото слънце на гърба си — наближихме Каменната къща на Роддмант. Още на миля от нея чух кучешки лай. Цяла глутница кучета ни заобиколи, когато наближихме, приветстваха ни с радостен лай. Появи се и Тернок и ни поздрави гръмогласно. Малко след това някой спря Пъстра и се притисна към крака ми. Беше Грай.
— Чакай, Грай, остави го да слезе от коня — обади се Парн с дрезгавия си глас. — Помогни му де.
— Няма нужда — възразих. Преметнах крак през седлото и стъпих на земята. Грай ме хвана за ръката и я чух, че хлипа.
— О, Оррек! — въздъхна тя. — О, Оррек!
— Няма нищо, Грай, няма нищо. Аз не съм…
— Зная — прекъсна ме тя и пусна ръката ми, но продължи да подсмърча. — Здрасти, мамо. Здравейте, брантор Канок. Здравей… — Чух как се прегръща и целува с Мелле. После отново дойде при мен.
— Парн каза, че имаш куче — заговорих малко смутено, защото още ми тежеше мисълта за смъртта на Хамнеда. И не само това, но и задето го бях избрал — макар да знаех, че решението ми е погрешно.
— Да, женска. Искаш ли да те заведа?
— Аха.
— Ела.
И ме поведе нанякъде — дори тази къща и дворът, които познавах като дланта си, сега ми се струваха като лабиринт от загадки в мрака — и рече:
— Почакай. — И след минута-две продължи: — Сажда, седни. Оррек, това е Сажда. Това е Оррек, Сажда.
Приклекнах. Протегнах ръка и почувствах топло дихание на дланта си, а после нежно докосване на мустачки и леко близване на влажен език по пръстите. Размърдах леко ръка, опасявах се да не направя нещо нередно, например да бръкна в окото на кученцето, но то стоеше съвсем спокойно, с плътно прилепнала козина по главата и щръкнали, но меки ушенца.
— Черна овчарка? — попитах тихо.
— Да. Миналата пролет Кинневата Бреза окучи три. Децата взеха Сажда да си играят. Помолих да ми я дадат за теб. Тя е добро куче. На, дръж повода. — Грай натика между пръстите ми изтъркан ремък. — Разходи се с нея.
Изправих се и усетих, че кучето също става. Пристъпих и изведнъж почувствах, че овчарката е спряла пред мен и ми пречи.
— Така няма да стигнем доникъде!
— Да, защото ако продължиш, ще се препънеш в една талпа. Позволи й да те води.
— Какво да правя?
— Кажи й „върви“ и името й.
— Върви, Сажда — казах в мрака и ремъкът в ръката ми се изопна.
Кучето ме поведе надясно, после прави напред. Повървяхме известно време и спрях. Сажда също спря. Веднага.
— Назад при Грай, Сажда — казах и се обърнах.
Ремъкът ме завъртя, повървяхме и Сажда спря. Спрях и аз.
— Тук съм — каза Грай точно пред мен.
Коленичих и погалих кучето, то беше клекнало. Прегърнах го. Едно нежно ушенце се отърка в лицето ми, мустачките ме погъделичкаха по носа.
— Сажда, Сажда — промълвих.
— Не използвах призоваването. Всъщност само в началото, няколко пъти — обясни Грай, и тя бе клекнала до мен. — И без него учи страшно бързо. Умна е и е уравновесена. Но ще трябва да се поупражнявате заедно.
— Трябва ли да я оставя тук и да дойда след няколко дни?
— Не. Ще ти кажа какво да избягваш. Гледай да не й поставяш по няколко задачи едновременно. Всъщност ще продължа да работя с нея, когато те навестявам. Приятно ми е да го правя.
— Ще е чудесно — отвърнах. След заплахите и неприязънта, с която ни бяха обгърнали в Дръмант, нежният, изпълнен с обич глас на Грай и топлата близост и всеотдайността на кучето поставяха на изпитание умението ми да се владея. Скрих лице в гъстата нежна козина и прошепнах:
— Добро куче.
12
Когато влязохме в къщата, научих с уплаха, че докато слизала от коня, мама припаднала и баща ми я внесъл на ръце. Качили я на горния етаж и я сложили да легне. С Грай се чувствахме излишни и ненужни, като деца в света на възрастни, когато дойде болестта. Скоро Канок слезе при нас. Дойде право при мен и каза:
— Успокой се, ще се оправи.
— Изморена ли е?
Той се поколеба… и тогава Грай попита:
— Да не е изгубила бебето?
Дарбата на Грай й позволяваше да усеща, когато в едно тяло живеят две същества. Нашата дарба не го можеше. Нищо чудно не само Канок, но дори Мелле да не знаеше, че носи дете.
За мен новината нямаше особено значение. За едно тринадесетгодишно момче неща като бременност и раждане са твърде абстрактни и нямат нищо общо с него.
— Не — отвърна Канок. — Просто трябва да си почине.
Ала гласът му беше безизразен и глух и това ме обезпокои. Чудех се как да го ободря. Бях изтощен от преживените страхове. Но сега отново бяхме свободни и сред приятели, в гостоприемния Роддмант.
— Татко, щом мама е добре, ела да ти покажа Сажда — предложих.
— После — отсече той, потупа ме по рамото и излезе.
Грай ме отведе в кухнята и готвачът ни сипа великански порции заешка яхния. След цялата тази суматоха бях страшно изгладнял. Грай обаче заяви, че била отвратена от размазаната по лицето ми яхния. Казах й първо да опита да се храни със завързани очи, а после да говори. Тя пък заяви, че вече пробвала — вързала си очите за цял ден, когато научила за мен, за да разбере какво е. След като се нахранихме, пак излязохме навън и Сажда ме поведе на разходка в мрака. Имаше луна и Грай виждаше къде стъпва, но заяви, че двамата със Сажда сме се справяли все по-добре, и ни остави да водим.
Когато бяхме малки и заедно в Роддмант, с Грай спяхме където ни падне, като животинки, но сега бяхме във възраст, в която родителите ни вече говореха пред нас за годежи и сватби. Така че си пожелахме лека нощ като възрастни. Тернок ме отведе в стаята на родителите ми и ми прошепна, че мама е заспала на леглото и че баща ми е в креслото, даде ми едно одеяло и аз легнах на пода, завих се и заспах.
На сутринта мама настоя, че вече се чувствала добре. Най-обикновена настинка, нищо повече. Готова била да се прибираме у дома.
— Но не бива да яздиш — каза Канок и Парн го подкрепи. Тернок ни предложи каруца със сено, теглена от дъщерята на кобилата с увисналата бърна, която бе яздил по време на битката в, Дънет. И тъй мама, Сажда и аз поехме за Каспромант с всички удобства, изтегнати на черги в каруцата. Канок яздеше Бранти, а Гъсока и Пъстра го следваха послушно. Сажда, изглежда, прие съвсем спокойно смяната на дома и на господаря си, макар че веднага обиколи всички ъгли на къщата и ги подмокри старателно. Поздрави любезно няколкото ни стари кучета, но се държеше малко резервирано. Беше като баща ми — приемаше отговорностите си твърде сериозно. А главната й отговорност бях аз.
Грай дойде скоро, за да поднови обучението й, и продължи да прескача до нас на всеки няколко дни. Яздеше едно жребче, Пожар, беше на кордемантските Барреви. Те бяха помолили Парн да го „пречупи“ и Парн едновременно обяздваше жребчето и учеше Грай на това изкуство. „Пречупване“ е термин, който използват владеещите дарбата за призоваване, макар че тя няма почти нищо общо с методите за обучение
