се качим горе.
Докато вървяхме по коридора към стаята, мама попита баща ми:
— Канок, не може ли да си тръгнем още сега?
— Почакай — отвърна той шепнешком. Прибрахме се в стаята и баща ми затвори вратата. — Трябва да говоря с Парн Барре. Тръгваме утре рано сутринта. Той няма да ни стори нищо тази нощ.
Мама се засмя, но долових в гласа й отчаяние.
— Ще бъда при теб — увери я той. Тя ме пусна и го прегърна.
Това беше всичко, което исках да узная. Радвах се, че ще си тръгнем, макар че заминаването ни приличаше по-скоро на бягство. Но имаше един въпрос, който не ми даваше покой.
— Момичето — рекох. — Вардан.
Усетих, че се извръщат към мен. Последва кратко мълчание, вероятно се споглеждаха.
— Тя е дребничка и грозна — каза мама. — Има сладка усмивка, но е…
— Слабоумна — добави баща ми.
— Не, Канок, не е чак толкова зле. По-скоро е като дете. В ума си. Като малко дете. Съмнявам се някога да порасне.
— Слабоумна е — повтори баща ми. — И Дръм я предлага за жена на Оррек.
— Канок — прошепна мама, изплашена от тона му, от омразата в гласа му.
На вратата се почука и баща ми отиде да отвори. Чуха се приглушени гласове, после мама излезе. Напипах ръба на леглото и седнах.
— Детето е получило гърч — каза баща ми. — Даредан помоли майка ти да й помогне. Мелле успя да се сдружи с много жени тук, докато ние с теб намерихме само врагове. — Засмя се тъжно. Чух, че сяда в креслото до огнището. — Оррек, да знаеш как ми се ще да сме далече оттук!
— На мен също — признах.
— Лягай и спи. Аз ще чакам майка ти.
Аз също исках да я чакам и продължих да седя, но той дойде и ме бутна да легна, а после ме зави нежно с мекото топло вълнено одеяло. Заспах на мига.
Събудих се внезапно и веднага се отърсих от съня. На двора кукуригаше петел. Може би беше зазоряване, а може би по-рано. В стаята се чуваше тих шум.
— Татко?
— Оррек? Събуди ли се? Тъмно е и не виждам. — Мама се приближи до леглото. — Ух, колко ми е студено! — Трепереше почти неудържимо. Намести се до мен и аз я завих с одеялото.
— Къде е татко?
— Отиде да говори с Парн Барре. Тръгваме на зазоряване. Предупредих Денно и Даредан, че си заминаваме. Мисля, че ме разбраха. Казах само, че сме отсъствали прекалено дълго и че баща ти се безпокои за пролетната оран.
— Какво му беше на момичето?
— Нищо сериозно. Преуморява се лесно и получи гърч, а майка й беше страшно изплашена. Пратих я да поспи и останах при нещастното дете. После и аз съм заспала… не зная кога… а като се събудих, ми беше страшно студено. И сега не мога да се стопля… — Прегърнах я и тя се притисна до мен. — Накрая дойде една старица и ме смени. Щом се върнах, баща ти излезе да намери Парн. Май ще е добре да събера багажа. Само че е още тъмно.
— Остани при мен да се стоплиш — казах и тя ме прегърна. Все така трепереше. Баща ми се върна. Имаше кремък и огниво и запали свещ, а мама стана да ни събере нещата. Промъкнахме се безшумно по коридора, спуснахме се по стълбите и излязохме на двора. Почти можех да подуша зората, пък и петлите бяха гласовити като преди съмване. Отидохме в конюшнята и един сънен и сърдит коняр ни помогна да оседлаем конете. Мама изведе Пъстра навън и я задържа, докато се кача. Зачаках на седлото.
Изведнъж чух тихия й изненадан вик. Още копита затропаха по калдъръма. Тя възкликна:
— Канок, погледни!
— Уф! — изсумтя той с отвращение.
— Какво има? — попитах.
— Пиленцата — отвърна тихо баща ми. — Зарязали са кошницата там, където майка ти им я даде. Оставили са ги да умрат.
Помогна на Мелле да се качи на Гъсока, после изкара Бранти от конюшнята, конярят отвори портата и излязохме навън.
— Ех, да вземем да препуснем — въздъхнах.
Мама помисли, че наистина го предлагам, и отвърна:
— Не бива, миличък.
Канок, който яздеше зад нас, се засмя.
— Така е. Ще препускаме ходом.
От дърветата вече пееха птички и ми се дощя да зърна утринната светлина.
След около миля-две тя каза:
— Глупаво беше да носим такъв подарък в къща като тази.
— Като тази? — повтори баща ми. — Толкова голяма и великолепна, имаш предвид?
— Само в техните очи — отвърна Мелле Аулита.
— Татко, няма ли да кажат, че сме избягали? — попитах.
— Ще кажат.
— Тогава не трябваше ли… не трябваше ли?
— Оррек, ако бяхме останали, щях да го убия. И въпреки че не бих имал нищо против, не мога да го направя в собствения му дом. И той го знае добре. Поне се отървахме от него.
Не знаех какво има предвид, нито майка ми, докато късно сутринта не чух тропот на копита зад нас. Ние с мама се уплашихме, но баща ми каза:
— Това е Парн.
Тя ни настигна и ни поздрави с дрезгавия си глас, който толкова много прилича на гласа на Грай. После попита:
— Е, Канок, къде са ти юниците?
— Под онзи хълм ей там.
Отбихме от пътя. После спряхме и мама и татко скочиха от конете. Мама ми помогна да сляза и ме отведе на брега на едно поточе, после напои Гъсока и Пъстра. Канок и Парн препуснаха нанякъде и след малко вече не можех да ги чувам.
— Къде отиват? — попитах.
— На ливадата. Баща ти помоли Парн да повика юниците.
Чакането ми се стори дълго, защото непрестанно се ослушвах за тропот на преследвачи, но не чувах нищо освен чуруликането на птичките и далечното мучене на добитъка. Мама каза:
— Връщат се.
След малко чух стъпките на животни в тревата и доволното пръхтене на Бранти, чух и гласа на баща ми, говореше нещо на Парн.
— Канок! — подвикна мама и той отвърна:
— Всичко е наред, Мелле. Нашите са. Дръм се е грижил добре за тях. Ще ги откараме у дома. Всичко е наред.
— Добре. — Тя въздъхна унило.
Отново потеглихме на път. Мама беше най-отпред, после аз, след мен Парн с двете юници и накрая баща ми. Животните не ни забавяха: млади и пълни с енергия, те поддържаха отлично темпо и не изоставаха от конете. По обед влязохме в нашите владения и се отправихме право към Роддмант. Парн предложи да отведем юниците там и да ги оставим няколко дни по техните пасища.
— Така няма да дразним никого — каза. — А и за Дръм ще е по-трудно да ги открадне пак.
— Освен ако не стовари яда си върху вас.
— И това не е изключено. Но ако Огге Дръм иска война, ще я получи.
— Поиска ли я от вас, ще я получи и от нас — закани се ядосано баща ми.
Чух как мама шепне: „Енну, чуй и бъди с нас“. Любимата й молитва, когато беше разтревожена и