на млад кон. Нищо не се „чупи“ по време на обяздването, по-скоро се създава нещо съвсем ново. Това е продължителен процес. Грай ми обясни някои особености: искаме от коня да прави неща, които противоречат на природата му, а от друга страна, конете не са като кучетата, липсва им стаден инстинкт, за да се подчиняват на определена йерархия. Кучето приема и се подчинява, конят се съгласява. Обсъждахме тези въпроси, докато обикаляхме със Сажда и Грай ни помагаше да свикнем един с друг. А също и докато Грай яздеше Пожар, аз Пъстра, а Сажда тичаше наблизо, отвързана и свободна да изучава местността, да спира, да души, да щъка по странични пътеки и да плаши зайците, без да ме безпокои. Но извиках ли я, идваше веднага.
Сажда и Грай промениха живота ми изцяло и аз помня онова лято, първото от доброволната ми слепота, като необичайно щастливо. Бях преживял толкова много неща преди него, бях толкова объркан и изплашен от дарбата си, че след като очите ми бяха завързани и нямаше никаква опасност да я приложа неправилно, не се налагаше да се измъчвам, нито да бъда измъчван. Кошмарът в Дръмант бе останал в миналото и аз отново бях сред най-близките си хора. Страхът, който долавях у някои от тях, беше като компенсация за безпомощността ми. Достатъчно е, докато се промъкваш пипнешком през някоя стая, да чуеш изплашен шепот: „Ей, какво ще стане, ако му падне превръзката? Свършено е с мен!“
Известно време мама почти не ставаше от леглото. Но се оправи и отново започна да обикаля из къщата. Ала един ден, тъкмо вечеряхме, някой извика изплашено, настъпи суматоха и после баща ми и мама излязоха. Останах на масата, объркан и изплашен. Попитах какво се е случило. Отначало никой не ми отговори, после едно момиче обясни:
— Тече й кръв. Полата й беше подгизнала.
Вцепених се от ужас. Отидох и седнах при огнището, съвсем сам, замаян. Там ме намери баща ми. Успя само да каже, че мама е пометнала, но вече била по-добре. Говореше със спокоен глас и това ми вдъхна известна увереност. Точно от увереност се нуждаех най-силно.
На следващия ден пристигна Грай с Пожар. Качихме се да навестим мама в малката стаичка на кулата. Там имаше легло и беше по-топло, отколкото в спалнята. Макар че беше разгарът на лятото, огънят в огнището гореше. Прегърнах мама и установих, че се е увила с дебелия си вълнен шал. Говореше с малко пресипнал глас, но иначе беше съвсем бодра.
— Къде е Сажда? — попита ме. — Искам да я видя. — Сажда естествено беше с нас, чакаше пред вратата. Грай я пусна и тя се покатери на леглото и се притисна до мама. Разказахме как върви обучението на кучето и на Пожар, после поговорихме за разни други неща. Грай се надигна, преди да съм готов да си вървя, заяви, че е време да тръгваме, целуна мама и прошепна:
— Съжалявам за бебето.
— Нали си имам вас двамата — отвърна Мелле.
Баща ми отсъстваше от зори до мрак — обикаляше из владението да наглежда лятната работа. Би трябвало вече да съм му от помощ, а ето, че бях само бреме. Аллок бе заел мястото ми до него. Аллок беше чистосърдечен младеж, без амбиции и претенции, смяташе се за глуповат и повечето хора бяха съгласни с него, но макар и да не притежаваше пъргав ум, преценките му бяха точни. Двамата с Канок се сработиха и той се превърна в това, което аз не можех да бъда. Признавам, че изпитвах ревност към него. Имах достатъчно силно развито чувство за достойнство, за да не го показвам, още повече че това щеше да го наскърби, а баща ми щеше да се ядоса.
Всеки път, когато ме налягаше усещането за собствената ми безполезност и безпомощност, когато ме обземаше желание да смъкна превръзката и да се порадвам на светлината, в ума ми изникваше неподвижната фигура на баща ми. Това бе достатъчно, за да осъзная каква смъртна опасност мога да бъда за Канок и всички останали. Със завързани очи аз бях негов щит и подкрепа. Дори слепотата ми можеше да е полезна.
Само веднъж след завръщането си от Дръмант разговаряхме на тази тема. Баща ми сподели, че според него Огге се бои и от двама ни, но повече от мен, и че злобните му заяждания и подигравки били само блъф, за да запази репутацията си пред своите хора.
— Истината е, че той самият искаше да ни прогони. Щеше му се да те подложи на изпитание, но всеки път, когато се готвеше да те предизвика, отстъпваше. Просто не посмя. Не предизвика и мен, пак защото се боеше от теб.
— Но онова момиче… Вардан. Той я използва, за да ни унижи!
— Нагласил е всичко още преди да узнае за дивата ти дарба. И сам влезе в капана си. Трябваше да го изтърпи дори само за да покаже, че не се страхува от нас. Но го е страх, Оррек. Страх го е.
Двете бели юници бяха на сигурно място в Каспромант, със стадото по високите пасища, далече от границата с Дръмант. Огге не бе казал нищо за тях, сякаш си беше в реда на нещата, че сме ги отвели. То си и беше.
— Посочих му изход и той го прие — обясни баща ми с мрачен тон. Напоследък непрестанно бе в лошо настроение и винаги ми се струваше напрегнат. Когато бе с мен и мама, се стараеше да е внимателен и нежен, но не прекарваше много време с нас, а като се връщаше от работа, бе изтощен и ядосан.
Мелле бавно се възстановяваше. В гласа й се появи търпелива и покорна нотка, която никак не ми харесваше. Жадувах да чуя ясния й смях, забързаните й стъпки през стаята. И сега обикаляше къщата, но се изморяваше лесно, а в студени дни предпочиташе да остава в стаичката на кулата при запаления огън и увита в дебелия шал, който й бе изплела майката на баща ми. Веднъж, докато седях до нея, подхвърлих, без да се замисля:
— Знаеш ли, откакто се върнахме от Дръмант, все ти е студено.
— Да. От онази нощ, когато седях с момичето. Странно, нали? Май не ти разказах какво стана. Денно слезе долу, за да каже на синовете си да спрат да се карат. Горката Даредан беше изморена, казах й да иде да поспи и че аз ще остана при Вардан. Нещастното дете беше заспало, но непрестанно се будеше, измъчваха го гърчове и спазми. Изгасих свещта и задрямах до Вардан. По едно време ми се стори, че чувам нещо като шепот или напев. Някакъв монотонен звук. Помислих си, че съм у дома с Деррис и че татко води служба на долния етаж. Сигурно вече съм била почти заспала. Напевният звук продължаваше и продължаваше, после постепенно утихна. Изведнъж осъзнах, че не съм у дома, а в Дръмант, че огънят почти е изгаснал и че ми е толкова студено, че не мога да помръдна. Бях измръзнала до кости. А Вердан лежеше неподвижно, сякаш бе умряла. Изплаших се, скочих и се наведох над нея, но се оказа, че диша. И тогава Денно се върна и ми даде свещ, за да се върна до стаята ни. Баща ти ме чакаше и излезе веднага, за да се срещне с Парн. Когато затвори вратата, полъхът угаси свещта. Ти се събуди, аз легнах при теб, но не можах да се стопля. Спомням си много добре. И през целия обратен път краката ми бяха вкочанени, сякаш са ледени късове. Ах, Оррек, ще ми се никога да не бяхме ходили там!
— Мразя ги.
— Жените бяха много мили с мен.
— Татко смята, че Огге се бои от нас.
— Аз пък се боя от него — отвърна мама и неволно потрепери.
Разказах тази история на Грай — защото казвах на Грай всичко освен онези работи, които пазех в тайна дори от себе си — и събрах сили да я попитам това, което не посмях да попитам мама: възможно ли е Огге Дръм да е влизал в стаята, докато тя е била там?
— Татко каза, че Дръмови прилагат силата си с думи, заклинания, поглед и ръка, също като нас. Може да е чула заклинанията му…
Грай побърза да се възпротиви.
— Но защо ще я използва върху нея, а не върху теб или Канок? Мелле не може да му направи нищо лошо!
Спомних си как баща ми каза: „Облечи си червената рокля, за да види подаръка, който ни направи“. Дали нямаше нещо скрито в това? Някакво неуловимо оскърбление. Всичко, което можех да кажа, бе:
— Той ни мрази всичките.
— Тя разказала ли е на баща ти за онази нощ?
— Нямам представа. Не зная дали го смята за важно. Не зная дори какво мисли за мен — за моята дива дарба. Обяснихме й защо трябва да ми завържат очите, но не мисля, че повярва… — Млъкнах, понеже усетих, че навлизам в опасна територия. Протегнах машинално ръка и погалих Сажда по къдравата козина. Но дори Сажда не можеше да ме води в тази тъмнина.
