— Защото се срамува от нея. Иска да умре. Нали тя е слабоумна. — Припомних си немощния гласец: „Как си как си как си“. После се сетих за кучето Хамнеда.
Грай не отговори. Имах усещането, че иска да каже нещо, но не знае какво.
— Мама е много по-добре — рекох. — Онзи ден вървя с мен и Сажда чак до Малко дере.
— Това е чудесно — възкликна Грай, но пропусна да отбележи, че само преди половин година подобна разходка щеше да е напълно естествена, по-вероятно щеше да е да се покатерим до високите хълмове и да се върнем с песен на уста. Аз самият избягвах подобни мисли, което не означаваше, че не ми минават през главата.
— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.
Това беше молба, на която Грай никога не отказваше — да ми бъде очи, да ми върне отнетото зрение.
— Много е слаба — каза.
Знаех го от ръцете й.
— Изглежда ли болна?
— Не. Само слаба. Уморена и натъжена. Откакто изгуби бебето…
Кимнах. След известно време рекох:
— Сега ми разказва една много дълга история. Част от легендата за Хамнеда. За неговият приятел Омнан, който си изгубил ума и се опитал да го убие. Ако искаш, ще ти кажа някои части.
— Разбира се! — възкликна доволно Грай и я чух да се настанява до мен. Протегнах ръка и я сложих на гърба на Сажда. Допирът до нея бе моята котва към невидимия, истинския свят, докато пристъпвах в приказните предели на историята.
Нищо от това, което бяхме казали за мама, не намекваше, че тя е болна, че не се поправя, ала съзнанието, че се влошава, витаеше между нас. И двамата го знаехме.
И мама го знаеше. Беше притеснена, но търпелива. Опитваше се да изглежда бодра. Не можеше да повярва, че не е в състояние да върши нещата, които доскоро й се удаваха с лекота. „Толкова е глупаво“ — ядосваше се тогава и това бе единственото й оплакване.
Баща ми също го знаеше. Със скъсяването на дните работата намаляваше и той прекарваше все повече време у дома. Нямаше как да не забележи, че Мелле е слаба, че лесно се изморява, че яде малко и е изнемощяла, че понякога по цели дни седи край огнището, загърната в шала, придремва и трепери.
— Ще се оправя, когато отново се стопли — обещаваше тя. Той разпалваше огъня и я питаше дали може да направи още нещо за нея. — Какво да ти донеса, Мелле?
Не виждах лицето му, но чувах гласа и нежността в него ме караше да потръпвам болезнено.
Слепотата ми и болестта на мама обаче имаха една обща полза: и двамата разполагахме с повече време да се отдаваме на обичта си и за разказване на истории, които ни отнасяха надалеч от мрака и прогонваха досадата на ежедневието. Понякога мама забравяше някоя част от историята и тогава, също като мен, измисляше нещо на момента, дори заимстваше от други истории и легенди, защото кой би могъл да я обвини за това? Веднъж й казах, че е като кладенец за разкази, като преобърнато ведро, от което се изливат всякакви случки. Тя се разсмя. А после рече:
— Ще ми се да запиша някои от нещата във ведрото.
Не можех да приготвя нито листове, нито мастило, но помолих за това Раб и Соссо, нашите най-млади помощнички, и те много се зарадваха, че могат да направят нещо за Мелле.
И двете бяха Каспро по баща, но нямаха дарба. Бяха наследили постовете си в имението от майките си, които ги бяха обучили старателно. След като Мелле се разболя, постепенно бяха поели цялото управление на домакинството: стараеха се всичко да си остане така, както беше при мама, и същевременно да й облекчат живота. Силни и енергични жени с добри сърца. Раб беше сгодена за Аллок, макар че никой от двамата не припираше да се женят. Соссо пък бе обявила, че вече е завладяла достатъчно мъжки сърца.
Двете бързо се научиха да колосват платно и да забъркват мастило, а баща ми скова нещо като масичка за легло, на която мама да пише полуизлегната. Прекарваше дълги часове там, опитваше се да си спомни всички предания и песни, които бе научила като малка. Нито веднъж не ми обясни защо се е заела да пише. Нито веднъж не каза, че го прави, защото се страхува някой ден да не замлъкне завинаги. Каза само — когато Канок я укори, че се преуморява:
— Така чувствам, че всичко, което съм научила като момиче, не е било само загуба на време. Докато го пиша, мога да мисля за него.
И тъй, тя пишеше цяла сутрин, а следобед почиваше.
Привечер я навестявахме със Сажда, често идваше и Канок и тя продължаваше да разказва поредната история за времето, когато царувал Къмбело, а ние слушахме, настанени около огнището в стаичката на кулата, в сърцето на зимата. Понякога казваше:
— Оррек, а сега продължи ти.
Искала да знае, каза ми, дали помня добре историите и дали ще мога да ги преразказвам.
Все по-често се случваше тя да започне история, а аз да я завърша. Един ден ми рече:
— Днес нещо не ми се разказва. Разкажи ми ти.
— Коя история?
— Измисли някоя.
Откъде знаеше, че си съчинявам сам истории и ги повтарям мислено в дългите часове на тъмнина?
— Мислех си какво би могъл да прави Хамнеда, докато е бил в Агаланда — неща, които ги няма в историята.
— Разкажи ми.
— Ами, след като Омнан го изоставил в пустинята, сещаш се, нали, той трябвало сам да намери пътя… та си представях как го е измъчвала жаждата. Докъдето му стигал погледът, виждал само прах и ситен червеникав пясък. Никакво растение, нито следа от вода. А без вода бил обречен скоро да умре. И тъй, той се отправил на север, ориентирал се по слънцето, по едничката причина, че на север бил родният му дом Бендараман. Вървял и вървял, слънцето изгаряло гърба му, а вятърът вдигал облаци прах и му пречел да диша. Вятърът се усилвал и скоро се вдигнала вихрушка и се изпречила на пътя му като завеса от червеникав прах. Вместо да побегне, той разперил ръце, вихрушката го обгърнала, подхванала го и го запремятала във въздуха. Отнесла го надалеч през пустинята, като го въртяла толкова силно, че той едва си поемал въздух. Най-сетне слънцето доближило хоризонта. Вятърът утихнал. Заедно с него утихнала и вихрушката и Хамнеда се озовал пред вратите на някакъв град. Все още му се виело свят и бил твърде замаян, за да може да се изправи, целият бил покрит с прахоляк. Останал да седи там, свел глава, мъчел се да си поеме дъх, а стражите пред вратата втренчили погледи в него. Било по здрач. Единият страж казал: „Някой е оставил тук голяма глинена делва“. „Не е делва — възразил вторият, — това е фигура, статуя. Статуя на куче. Сигурно е подарък за краля“. — И решили да отнесат подаръка в града…
— Продължавай — прошепна Мелле.
И аз продължих… Но ето че сега самият аз доближавам едно място в моята история, което бих предпочел да избегна. Пустинята. Но без вихър, който да ме вдигне и да ме изнесе от нея.
Напротив. Всеки ден бе една крачка към пустинята.
Настъпи време, когато мама побутна настрани листовете и мастилото и каза, че е твърде уморена, за да пише. После един ден поиска да й разкажа някоя история, но трепереше толкова силно, че едва ли чуваше гласа ми.
— Не спирай — помоли ме, когато усети, че се колебая.
— Продължавай.
— Когато си в покрайнините на пустинята, си мислиш, че може да е много голяма. Смяташ, че ще ти отнеме цял месец, за да минеш през нея. Но минават два месеца, сетне три, и всеки ден краката ти оставят следи в пясъка.
Раб и Соссо бяха всеотдайни в помощта си, но когато Мелле стана твърде слаба, за да може дори да се грижи за себе си, Канок заяви, че той ще се грижи за нея. Правеше го с деликатно търпение, носеше я на ръце, почистваше я, успокояваше я и се опитваше да я стопли. Близо два месеца почти не напускаше стаята на кулата. Денем ние със Сажда също се качвахме горе, ако не за друго, то за да сме мълчалива компания. Нощем баща ми бдеше край леглото на мама сам.
