въпреки че не й допадаше. Замина на следващия ден, без да се сбогува с никого.
Грай беше отпратила обязденото жребче Пожар в Кордемант. Когато идваше при нас, вземаше някой впрегатен кон или вървеше пеша, въпреки че това й отнемаше половин ден. Живееше твърде далеч, за да мога да я навестявам с Пъстра и Сажда. Пък и Пъстра междувременно бе остаряла, а колкото до Гъсока — беше се превърнал неусетно в стара посивяла кранта. Бранти бе великолепен четиригодишен жребец и непрестанно го търсеха за разплод. Напоследък конюшните ни се бяха поизпразнили. Една вечер събрах сили и подхвърлих на баща ми:
— Трябва ни ново жребче.
— Тъкмо смятах да питам Данно Барре какво ще иска за онази сива кобила.
— Тя е стара. Ако си намерим жребче или млада кобила, Грай ще я обязди.
— Ще огледам наоколо — обеща баща ми.
— Аллок ми каза, че имало чудесна кобилка в Каллемант. Чул за нея от ковача.
Той не каза нищо. Трябваше да чакам цял месец отговор. Пристигна под формата на Аллок, който дойде да ме извика, за да видя новата кобилка. Не можех да я видя, но пък я погалих по гладката като коприна козина. После я яхнах и направих един кръг из двора; Аллок я водеше и възхваляваше стойката и движенията й. Била на годинка, каза ми, с бял корем и звезда на челото, така че я нарекли Звезда.
— Грай тук ли ще идва да я обяздва?
— Не. Звезда ще изкара една година в Роддмант, за да подобри уменията си.
Вечерта, когато Канок се прибра, исках да му благодаря. Да отида при него и да го прегърна. Но се боях, че в слепотата си ще направя нещо нескопосано и още повече — че може да не поиска да ме прегърне.
Вместо това казах:
— Пояздих кобилката, татко.
— Хубаво — рече той и ми пожела лека нощ.
После чух уморените му стъпки нагоре към стаята в кулата.
И така, в онези тежки времена Грай идваше да язди Звезда три или четири пъти в месеца, понякога и по-често.
Всеки път, когато ме навестяваше, излизахме заедно на езда и тя ми обясняваше какво прави със Звезда. Кобилката беше от добро потекло и учеше бързо. Грай рядко се отдалечаваше с нея, защото Пъстра страдаше от ревматизъм. Накрая се връщахме в Каменната къща, седяхме в градината или, ако беше студено и дъждовно, край огнището и говорехме за какво ли не.
Неведнъж през онази първа година, след като мама умря, бях ужасно благодарен за посещенията на Грай. Без нея ме заобикаляше плътна, непрогледна стена от мрак. Непробиваема дори за думите ми.
Грай не обичаше да говори много, обикновено ми разказваше новините, после потъваше в мълчание, но дори да се мълчи с нея бе приятно.
Нямам кой знае какви спомени от онази година. Нямах почти никакви занимания. Единствената полза от мен беше, че съм безполезен. Никога нямаше да се науча да използвам дарбата си, можех да мечтая само да открия как да не я използвам. Седях в голямата стая на Каменната къща и всички се страхуваха от мен и като че ли това бе едничкото ми предназначение в този живот. Със същия успех можех да съм слабоумен, като нещастната Вардан в Дръмант. И това нямаше да промени нищо. Призрак с превръзка на очите.
Дни наред не разговарях с никого. Соссо, Раб и някои други се опитваха да ме заговорят, да ме ободрят, носеха ми питки от кухнята, а Раб дори събра смелост и ми предложи да й помагам за неща, за които не са нужни очи. При други обстоятелства бих се съгласил с радост. Но не и сега. Вечер Аллок и баща ми се прибираха и сядаха край огнището да обсъдят работата, а аз ги слушах мълчаливо. Аллок се опитваше да ме въвлече в разговора, но аз не позволявах. Тогава Канок ме питаше рязко:
— Оррек, да не си болен?
Или:
— Днес язди ли?
— Да — отвръщах лаконично.
Сигурен съм, че той също страдаше от нашето отчуждение. Зная само, че не плащаше цената, която плащах аз за нашата дарба.
През цялата зима кроях планове как ще отида в Дръмант, ще открия Огге и ще го унищожа. Трябваше да си сваля превръзката, разбира се. Представях си тази картина отново и отново: излизах преди изгрев- слънце, яхвах Бранти и се отправях на път към Дръмант. Скривах се там, докато настъпи нощта, после чаках Огге да се покаже. Не, още по-добре, можех да се преоблека като някой друг. Хората в Дръмант ме бяха виждали само с превръзка, пък и оттогава бях порасъл и гласът ми бе надебелял.
Щях да облека сюртук на ратай и фустанела. Никой нямаше да ме познае. Щях да скрия Бранти в гората, защото него поне бяха виждали, да се приближа пешком, като синовете на фермерите от Гленс, и да почакам, докато Огге излезе — и тогава, с един поглед, една дума… И докато другите са парализирани от ужас и изумление, ще се шмугна в гората, ще се метна на гърба на Бранти и ще препусна в галоп към къщи, а като се върна, ще кажа на Канок: „Ти се страхуваше да го убиеш и затова го убих аз“.
Но не го направих. Вярвах в тази история, докато я измислях, но не и след като стигнах до края.
Толкова пъти я повтарях, че накрая ми омръзна и престанах да се занимавам с нея.
Потънах дълбоко в мрака.
Някъде из този мрак най-сетне успях да свърна назад, без дори да зная, че съм го направил. Бях обкръжен от Хаос, нямаше напред и назад, нямаше посока, но аз обърнах и пътят, който избрах, ме отведе при светлината. Сажда бе мой верен спътник в тъмнината и тишината. Грай бе водачът ми по обратния път.
Един ден както винаги седях край огнището. Огънят не беше запален, защото беше май или юни и гореше само огнището в кухнята, но въпреки това предпочитах да седя тук. Чух, че Грай идва, долових приглушения тропот от копитата на Звезда, после Грай попита нещо и Соссо, която я посрещна, отвърна: „Знаеш къде е. Винаги седи там“.
После усетих ръката й на рамото ми, но този път и нещо повече — нежна целувка по бузата.
Никой не ме беше целувал, нито дори докосвал нежно, откакто мама умря. Целувката й накара тялото ми да потръпне, сякаш ме беше ударил гръм. Дъхът ми секна от изненада и удоволствие.
— Пепелявият принц — прошепна Грай. От нея лъхаше на конска пот и трева, гласът й бе като полъх на вятър в листата. Седна до мен. — Помниш ли тази история?
Поклатих глава.
— О, не може да си я забравил. Ти помниш всички истории. Тази е много стара. Когато бяхме малки.
Продължавах да мълча. С времето човек привиква с мълчанието. Тя продължи:
— Пепелявият принц е момчето, дето спяло в ъгъла до огнището, понеже родителите му не му давали да си има легло…
— Пастрокът и мащехата.
— Точно така. Неговите родители го изгубили. Как се губи дете? Сигурно са били ужасно нехайни.
— Били са крал и кралица. Една зла вещица го откраднала.
— Точно така! Той излязъл навън да играе и вещицата дошла от гората — държала вкусна праскова — и щом той отхапал, тя рекла: „Аха, лепкава брадичка, сега си мой!“ — Грай се засмя от удоволствие, че си е припомнила този момент. — Оттогава го нарекли Лепкавата брадичка. Но какво ставаше нататък?
— Вещицата го дала на едно бедно семейство, което вече имало шест деца и не искало седмо. Но тя им платила цяла жълтица, за да го вземат и да го отгледат. И тъй, той станал техен ратай и слуга, а те му подвиквали: „Лепкава брадичке, направи това!“ и „Лепкава брадичке, направи онова!“ и не го оставяли и за миг да си почине. Чак късно през нощта допълзявал изтощен до огнището и лягал в топлата пепел.
Спрях.
— О, Оррек, продължавай — подкани ме с ниския си дрезгав глас Грай.
И аз продължих и разказах историята на Пепелявия принц и как най-сетне се завърнал в своето царство.
Когато приключих, настъпи тишина. Грей подсмърчаше.
