Понякога през деня заспиваше на тясното легло до нея, изтощен от грижи и умора, а тя му шепнеше:
— Полегни си, любов моя. Сигурно си страшно изморен. Стопли ме. Гушни се до мен под шала. — Той се притискаше до нея и се унасяше в неспокоен сън.
Дойде май. Една сутрин седях на перваза на прозореца и се радвах на слънчевите лъчи и на вятъра, който шумолеше в листата на дърветата. Канок повдигна Мелле, за да може Соссо да смени чаршафите. Тежеше толкова малко, че можеше да я държи на ръце като малко дете. Мелле изпищя от болка. Костите й бяха станали толкова чупливи, че когато я вдигнал, те се натрошили — ключицата и бедрената кост се счупили като съчки.
Той я сложи на леглото. Мама беше изгубила съзнание. Соссо изтича да повика помощ. Това бе единственият случай през всичките тези месеци, когато Канок рухна. Коленичи до леглото и зарида на глас, заровил лице в чаршафите. Не смеех да мръдна от прозореца, заслушан в риданията му.
Предложиха му да пристегнат костите й с летви, но той не им позволи да я докоснат.
На следващия ден, докато се разхождах със Сажда из двора, чух Раб да ме вика. Качихме се в стаята на кулата. Мама лежеше сред възглавници, загърната с вълнения шал, и аз се наведох да я целуна. Ръката й бе леденостудена, но въпреки това тя също успя да ме целуне.
— Оррек — прошепна. — Искам да ти видя очите. — Усети, че ще възразя, и ме изпревари: — Вече не можеш да ми направиш нищо по-лошо, миличък.
Продължавах да се колебая.
— Хайде — подкани ме Канок с тих глас, с какъвто говореше винаги в тази стая.
Свалих си превръзката и махнах двете подложки от очите си, после се опитах да ги отворя. Отначало си помислих, че няма да успея. Наложи се да повдигна клепачите си с пръсти и когато го направих, видях само разсеяна светлина, ярки проблясъци без форма и контур.
После очите ми си възвърнаха способностите и видях лицето на мама.
— Ето, така е по-добре, миличък — прошепна тя. Лицето й се бе смалило, тялото й бе крехко и сгърчено в леглото. — По-добре е, нали? Исках да ти дам това. — Тя разтвори ръка. На дланта й лежеше опалът със сребърната верижка. Нямаше сила дори да го повдигне към мен. Взех го и нахлузих верижката на шията си. И тогава тя затвори очи.
Погледнах баща ми. Лицето му бе сурово и мрачно. Той кимна едва забележимо.
Целунах мама по бузата, сложих подложките на очите си и стегнах превръзката върху тях.
Сажда дръпна съвсем леко ремъка и аз я оставих да ме изведе от стаята.
Същия ден, малко преди залез-слънце, мама издъхна.
Да скърбиш е също толкова странно и необичайно, колкото да се научиш да преодоляваш слепотата. В началото търсим някой друг, с когото да споделим мъката си, но след сълзите и воплите, след плача и риданията, след като бъде зарит гробът, никой не може да ни помогне. Това е бреме, което всеки носи сам. Всеки решава как да се справя с него. Или поне така ми се струваше. Може би като го казвам, проявявам неблагодарност към Грай и всички обитатели на нашето владение, към другарите ми, без които навярно нямаше да преживея онази черна година.
Така я наричах мислено: черната година.
Да се опитам да ви разкажа за нея е като да опиша как преминава една безсънна нощ. Нищо не се случва. Мислите се гонят безпорядъчно, понякога заспиваш за кратко и се пробуждаш отново, страхът те навестява и изчезва, в ума ти се оформят лишени от смисъл и значение думи, понякога се мярка сянката на кошмара, а времето сякаш е застинало, тъмно е и не се случва нищо.
С Канок не бяхме близки в мъката. Нямаше как да сме. Колкото и ужасна да бе моята загуба, бях изгубил само нещо, което рано или късно щях да изгубя и да открия наново. За него нямаше да има замяна, беше си отишло щастието на неговия живот.
Мъката му бе още по-неизлечима, защото винеше и себе си за загубата, гневеше се и не намираше облекчение.
След смъртта на мама някои хора във владението взеха да се плашат от Канок и мен. Аз притежавах дива дарба, а какво ли можеше да стори той в мъката си? И двамата бяхме наследници на Кадард. Освен това имахме оправдана причина да се гневим. Всяка жива душа в Каспромант вярваше, че тъкмо Огге Дръм е убил Мелле Аулита. Тя умря година и един ден, след като напусна Дръмант. Никой не знаеше историята, която ми бе разказала — за нощта, прекарана край леглото на момичето, — но и нямаше нужда. Достатъчно бе да се каже, че е пристигнала здрава и жизнерадостна в Дръмант, а си е тръгнала болна и малко след това е изгубила детето, което е носела.
Канок беше силен мъж, но последните месеци бяха оставили отражението си върху ума и тялото му. Изглеждаше напълно изтощен. Спеше почти непрестанно през първия месец след смъртта й — в стаята й, в леглото, където тя бе издъхнала. Прекарваше дълги часове там. Раб и Соссо, както и другите, се бояха от него. Използваха ме за посредник. „Качи се горе и попитай брантора има ли нужда от нещо“ — шепнеха ми настойчиво. „Дали да занесем на коня овес?“ — защото Гъсока напоследък нямаше никакъв апетит и те се безпокояха за него. Качвах се горе със Сажда, престрашавах се и почуквах. Понякога ми отговаряше, друг път — не. Когато отваряше вратата, гласът му бе студен и безизразен. „Кажи им, че не искам нищо — отвръщаше. Или: — Аллок да се погрижи за коня“. После хлопваше вратата.
Страхувах се да го навестявам, защото усещах, че съм нежелан, но не чувствах заплаха от него. Знаех, че никога не би използвал силата си срещу мен, също както Мелле бе уверена, че няма да използвам своята срещу нея.
Бях потресен първия път, когато осъзнах това. Не беше обикновено предположение, а самата истина. Аз знаех, че той няма да ми стори зло. Нито че аз бих сторил зло на Мелле. Бих могъл да свалям превръзката, когато я навестявах. Да я виждам, през цялата тази последна година. Да се грижа за нея, да й бъда полезен, да й чета, да й разказвам глупавите си истории. Да не свалям очи от скъпоценното й лице.
Тази мисъл ме накара да избухна в сълзи, но и същевременно пробуди гнева ми и аз осъзнах какво изпитва баща ми — пламтящата ярост на безсилното съжаление.
Нямаше върху кого другиго да стоваря вината освен върху себе си.
През нощта, когато тя умря, аз се хвърлих в обятията му и той ме притисна към гърдите си. Оттогава почти не ме бе докосвал нито бе разговарял с мен — беше се затворил в стаята на кулата и не излизаше. Искаше сам да преживее цялата мъка — и това ме огорчи.
14
През пролетта Тернок и Парн ни навестяваха непрестанно. Тернок беше благ човек, склонен да изпълнява, каквото му се нареди, вместо сам да се разпорежда, и макар да не беше особено щастлив с властната си жена, никога не се оплакваше от нея. Винаги бе следвал баща ми и беше обичал майка ми и сега искрено скърбеше за нея. При едно гостуване към края на юни се качи в стаята при баща ми и разговаря с него доста дълго. Същата вечер Канок слезе да яде с нас и от този ден престана да се заключва и се върна към работата и задълженията, макар че почти винаги спеше в стаята на кулата. Разговаряше с мен вяло и с видимо усилие, сякаш го правеше по задължение. Отвръщах му по същия начин.
Бях се надявал, че Парн ще знае как да помогне на майка ми в болестта й, но Парн бе ловец, а не лечител. Чувстваше се смутена и объркана всеки път, когато навестяваше още живата Мелле. На погребението водеше оплакването — риданията и воплите, с които жените от Предпланинието изпращат мъртъвците. Това е ужасяващо пронизително врещене, което продължава дълго, непоносимо е като вопли на ранено животно. Сажда вдигна глава и зави с жените, а аз стоях до нея и се борех с напиращите сълзи. Когато церемонията приключи, се почувствах изтерзан и изтощен, но и същевременно облекчен. Канок изтърпя всичко това мълчаливо и неподвижно, като скала под дъжд.
Скоро след смъртта на Мелле Парн замина за Карантаг. Ловците от Борремант бяха чули за уменията й и я бяха поканили да им помогне. Парн искаше Грай да тръгне с нея, за да упражнява дарбата си. Щеше да получи редкия шанс да се представи пред заможни планинци и да си спечели слава и име. Но Грай отказа. Парн страшно й се ядоса. Този път обаче Тернок се намеси: „Ти заминаваш и се прибираш, когато ти скимне — рече на жена си, — позволи и дъщеря ти да бъде същата“. Парн видя правдата в думите му,