— Книги ли? — повтори той объркано.
— Онази, която направи много отдавна, и другите, които написа, докато беше болна. Те са в раклата — горе.
— И за какво са ти? — попита баща ми след кратка пауза.
— Искам да ги взема. Мама ги направи за мен.
— Вземи ги, щом настояваш.
— Ще ги взема — отвърнах и Пъстра отстъпи, защото докато се борех с гнева си, неволно я бях стиснал по-силно. Мразех баща си. Не даваше пукната пара за мен, нито за работата, която бе изстискала и последните сили на майка ми, не го интересуваше нищо освен да е брантор на Каспромант и да налага волята си на останалите.
Приключих с кобилата, измих си ръцете и се качих право в стаята на кулата, докато баща ми още не е свършил в конюшнята. Сажда ме отведе нетърпеливо там, сякаш очакваше да заварим Мелле.
В стаята беше студено и пусто. Разперих ръце да напипам раклата и се подпрях на леглото. Отгоре бе сгънат шалът — кафявият вълнен шал на мама, с който се завиваше, когато й бе студено — когато умираше. Познах го веднага щом го докоснах, стиснах грубата мекота на домашната вълна. Наведох се и зарових лице в него. Не долових мириса на мама, такъв, какъвто го помнех, само слабата миризма на сол и пот.
— При прозореца, Сажда — казах и там най-сетне открихме раклата. Вдигнах капака и напипах платнените листа, подредени вътре. Бяха твърде много, за да успея да ги отнеса наведнъж. Продължих да тършувам надолу, докато не стигнах до подвързаната книга, първата, която мама бе направила за мен — „Животът на господаря Раниу“. Взех я и затворих капака. Докато Сажда ме извеждаше, разперих пръсти и отново погалих шала. Сърцето ми се сви.
Всичко, което ме вълнуваше в този момент, бе да отнеса със себе си тази книга, която ми бе подарила мама, която бе направила за мен, която ми бе оставила в наследство. Това ми беше напълно достатъчно. Поне така смятах. Сложих я на масата в моята стая, където всеки предмет си имаше точно място, което никога не се променяше и никому не бе позволено да докосва нищо. Отидох на вечеря. Както винаги мълчахме.
Към края на вечерята баща ми попита:
— Намери ли… книгата?
Произнесе последната дума колебливо.
Кимнах. Изпитвах някакво зловещо удоволствие, сякаш му се надсмивах в ума си: „Ти не знаеш какво е това, не знаеш какво да правиш с него, не можеш да четеш!“
И когато се прибрах в стаята си, поседях известно време до масата, а после бавно започнах да си свалям превръзката.
Първото, което видях, бе тъмнина.
Едва не изкрещях. Сърцето ми блъскаше като пощуряло от уплаха, виеше ми се свят, не зная колко време измина, преди да забележа, че пред мен има някакво светло петно, изпъстрено с ярки сребристи точици. Това, което виждах, беше прозорецът и звездите.
В стаята ми, съвсем естествено, нямаше никакво осветление. Трябваше да сляза до кухнята и да взема кремък и стомана, както и лампа, или кандило. Но какво щяха да кажат в кухнята, ако поискам тези неща?
Постепенно привикнах с тъмнината и започнах да различавам бледите очертания на книгата върху масата. Прокарах ръка над нея и забелязах неясна сянка. Мисълта, че виждам отново, ми достави неочаквано удоволствие. Вдигнах глава и се загледах в есенните звезди. Гледах ги толкова дълго, че забелязах бавното им движение на запад. Това ми беше достатъчно.
Поставих отново меките подложки на очите си, стегнах превръзката, съблякох се и си легнах.
Нито за момент не си бях помислял — одеве, докато гледах в небето — дали бих могъл да ги унищожа, мисълта за това колко е опасна дарбата ми бе останала забравена в някое ъгълче на съзнанието, прокудена там от щастието отново да виждам. Но сега се запитах — щом мога да ги видя, бих ли могъл да унищожа и звездите?
15
Много дни ми беше достатъчно само че имам при себе си страниците, изписани от Мелле за мен — вече бях донесъл и другите. Държах ги в една резбована кутия. Четях ги призори: събуждах се с кукуригането на петлите, сядах на масата и повдигах превръзката на челото си, за да мога да я смъкна незабавно, ако някой влезе. Стараех се да не поглеждам встрани от изписания текст и само веднъж, в началото, погледнах през прозореца, за да видя небето. Успокоявах се с мисълта, че не мога да сторя зло никому, докато гледам страниците.
Особено внимавах — макар че не беше никак лесно — да не поглеждам към Сажда. А толкова ми се искаше да я видя. Давах си сметка, че ще е трудно, докато се върти около мен из стаята, затова преди да започна да чета, я извеждах пред вратата и й нареждах да чака там. Тя отвръщаше с покорно тропване на опашката, но въпреки това се чувствах като предател, когато затварях вратата.
Основното затруднение при четенето произхождаше от това, че страниците бяха прибирани разбъркано в раклата, а аз бях нарушил още повече последователността при пренасянето им в моята стая. Освен това мама бе записвала всичко, което й бе идвало наум, и често това бяха откъслечни истории, без начало и край и без никакви обяснения. На една от първите страници мама бе оставила кратка бележка: „Това е от «Молитва към Енну», на която ме учеше баба, тя е за жени“, на друга: „Не зная нищо повече за тази «Легенда за Благословения Мому»“. Няколко страници бяха с посвещение „На сина ми Оррек от Каспромант“. Една от първите истории, легендата за основаването на Дерисова вода, носеше названието: „Капки от ведрото на извора на Мелле Аулита от Дерисова вода и Каспромант, на моя възлюбен син“. Ала с влошаването на болестта й, което си личеше от разкривения и объркан почерк, обясненията намаляваха, заменени от несвързани откъси. Вместо истории все по-често се натъквах на поеми и балади, изписани със ситен почерк от край до край. Някои от тези последни страници бяха ужасно трудни за разчитане. Последната — която всъщност се оказа отгоре на купчината — съдържаше само няколко избелели реда. Спомням си как мама се оплака, че била твърде изморена и не можела да пише повече.
Сигурно изглежда странно, че след огромното удоволствие да чета тези безценни дарове от майка ми бях готов доброволно да се обкръжа с мрак и да се препъвам през целия ден, воден от кучето. Но аз нямах нищо против. Правех го, защото единственият начин да защитавам Каспромант бе да остана слепец. За мен бе неописуемо щастие да разнообразявам по този начин задълженията си, но въпреки това им оставах верен.
Давах си ясна сметка, че не аз съм причината за тази промяна в живота ми. Нямаше да се случи, ако не беше Грай, за да каже: „Ти можеш да ги четеш“. През цялата есен тя бе заета с прибирането на реколтата в Роддмант и ме навестяваше рядко, но всеки път, когато идваше, я отвеждах в моята стая, показвах й кутията с листовете и й разказвах какво съм прочел.
Колкото и да е странно, тя изглеждаше смутена и объркана и бързаше да излезе. За разлика от мен, осъзнаваше ясно риска, на който се излага. Обитателите на Предпланинието бяха със сравнително широки разбирания и едва ли биха обърнали внимание на младеж и девойка, които яздят и се разхождат заедно, но да влиза и да остава в стаята ми щеше да е прекалено. Раб и Соссо първи щяха да ни сгълчат и което бе по-лошо — можеха да тръгнат клюки. Когато тази мисъл стигна до съзнанието ми за пръв път, цял се изчервих. Забързах след Грай и прекарах един неспокоен следобед, в който говорехме единствено за коне.
Най-приятната част неизменно бе моментът, в който говорехме за онова, което четях. Веднъж изрецитирах баладата на Одрессел, която дълбоко ме бе покъртила, но Грай не остана впечатлена. Тя предпочиташе истории. Не можех да й обясня защо стихотворенията и поемите ме привличат повече. Опитвах се да си изясня как са построени, по какъв начин са били подредени думите, как е постигната римата, как напевът следва извивката на строфата. Понякога повтарях отделни късчета или цели произведения през деня, който за мен преминаваше в мрак. Опитвах се и аз да подреждам думите в подобен ред и понякога се получаваше. Това ми доставяше неописуемо удоволствие и ме караше да продължавам да се усъвършенствам.
