И дори когато историята приключи, дори когато се окаже, че е животът на някой друг, на някой, живял преди стотици години, някой, чиято история съм чувал отново и отново, докато я слушам, непрестанно се страхувам, сякаш краят ми е непознат, и така аз живея в историята и тя живее в мен. Хубав начин да надхитриш смъртта. Защото историите са това, на което смъртта смята, че слага края. Изглежда, не може да разбере, че те свършват чрез нея, но не свършват в нея.
Историите на други хора могат да станат част от твоята, дори нейна основа, подпорите, върху които тя се гради. Така е с историята на баща ми за Слепия брантор, и пак неговата история за нападението срещу Дънет, и историите на майка ми за Низините и за времето, когато царувал Къмбело.
Когато си спомням за моето детство, си спомням Каменната къща, огнището, край което седя, калния двор и пометените обори на Каспромант, кухнята, където майка ми чисти боб, или как двамата седим при огъня в стаята в кръглата кула. Спомням си как скиторя из околностите с Грай, спомням си света, в който всички истории са без край.
Дебел тежък жезъл от тис, грубо издялан, но полиран на дръжката от дълга употреба, виси на стената до вратата на Каменната къща, в тъмния коридор: жезълът на Кадард Слепия. Забранено е да го пипаме. Докато бях малък, ми се струваше огромен. Обичах да се прокрадвам до него и да го докосвам, треперех от страх и възбуда, защото беше нередно и защото жезълът бе олицетворение на загадките.
Мислех, че брантор Кадард е бил баща на баща ми, защото дотам се простираха познанията ми върху нашата история. Знаех, че името на дядо ми е било Оррек, тъй като бях кръстен на него. И тъй, в мислите ми баща ми имаше двама бащи. Това малко ме объркваше, но и го намирах за интересно.
Бях в конюшните с баща ми и се грижех за конете. Той не поверява конете си на своите помощници и започна да ме учи как да се грижа за тях още когато бях на три. Бях се покатерил на едно столче и прокарвах чесалото през зимната козина на една дореста кобила. Попитах баща ми, който почистваше високия сив жребец в съседното отделение:
— Защо си ме нарекъл само на единия от бащите си?
— Имам само един баща, на когото да те нарека — рече той. — Като всеки уважаван човек. — Не се смееше често, но виждах, че сега се подсмихва.
— Тогава кой е бил брантор Кадард? — Намерих отговор в мига, когато зададох въпроса. — Баща на баща ти, нали?
— Баща на бащата на бащата на моя баща — отвърна Канок през облака от зимна козина, прах и изсъхнала кал, който се вдигаше от гърба на жребеца.
Не спирах да скубя и дърпам с чесалото и бях възнаграден със сърбеж в очите, устата и носа и петно от ярка бяло-червена пролетна козина, голямо колкото дланта ми, на гърба на Пъстра, а също и с доволно пръхтене. Пъстра беше като котка — ако я галиш, се отърква в теб. Избутах я настрани, колкото ми бяха силите, и продължих работа, мъчех се да разширя яркото петно. Бащите бяха нараснали неимоверно, дори не можех да ги запомня.
Този, когото имах в момента, заобиколи отпред и се изправи срещу мен, бършеше очите си. Продължавах да работя, но само се фуках, защото прокарвах гребена на твърде дълъг участък, за да върши някаква работа. Баща ми обаче се престори, че не го забелязва.
— Кадард е притежавал най-великата дарба на нашия род, както и сред всички останали в западните хълмове — каза той. — Най-великият дар, който някога сме получавали. Оррек, каква е дарбата на нашия род?
Спрях да работя, слязох от столчето внимателно, тъй като бе прекалено високо за мен, и се изправих срещу баща ми. Застинах неподвижно, извърнат към него — правех го, откакто се помнех, щом чуех да произнася името ми.
— Нашият дар е развалянето — рекох.
Той кимна. Винаги беше много внимателен с мен. Никога не съм се страхувал, че ще ми направи нещо. Да му се подчиняваш бе едновременно трудно и безкрайно приятно. Одобрението му беше най-голямата награда.
— И какво означава това?
Отвърнах, както ме беше учил:
— Това означава, че владеем силата да разваляме, да погубваме, да разрушаваме.
— Виждал ли си ме да прилагам тази сила?
— Видях те веднъж, когато строши една паница.
— Виждал ли си ме да използвам силата срещу жива твар?
— Видях веднъж как накара една върбова пръчка да омекне и да почернее.
Надявах се да спре, но бяхме далече от края на въпросите.
— Виждал ли си да я използвам срещу живо същество?
— Видях те как направи… да умре един плъх.
— И как умря? — попита баща ми с тих, поомекнал глас.
Беше през зимата. В нашия двор. Един млад плъх се бе напъхал в кацата с дъждовна вода и не можеше да издращи. Даре метачката го зърна първа. Баща ми ме повика: „Ела тук, Оррек. Стой мирно и гледай“. И аз застанах до него и гледах. Бях извил вратле, за да виждам по-добре плъха, който плуваше във водата, тя беше до средата на кацата. Баща ми се надвеси отгоре и втренчи поглед в животното. Сетне раздвижи лявата си ръка и произнесе нещо, или пък издиша рязко. Плъхчето изпищя, потръпна и продължи да се люшка на повърхността. Баща ми бръкна в кацата и го извади. Висеше неподвижно в пръстите му, безформено, и хем приличаше, хем не приличаше на мокър плъх. Гледах опашката му, мъничките зъбки и ноктите. „Пипни го, Оррек“ — нареди баща ми. Докоснах го. Телцето бе съвсем меко, лишено от кости, като натъпкано с месо черво. „Развалих го“ — рече баща ми, без да сваля очи от моите, и тогава за първи път се изплаших от тези негови очи.
— Ти го развали — отвърнах сега в конюшнята, с пресъхнала уста, изплашен от очите на баща ми.
Той кимна и каза:
— Защото владея тази сила. Както ще я владееш и ти. И докато расте в теб, ще те уча как да я използваш. Как се прилага силата?
— С око, ръка, дъх и воля — отвърнах, както ме беше научил.
Той кимна, доволен от отговора. Поуспокоих се малко, но той ме гледаше все тъй втренчено. Изпитът не беше приключил.
— Погледни тази топка косми, Оррек — рече той. Малка топка кални конски косми се въргаляше в краката ми на почернялата слама. Бях я смъкнал с чесалото от гърба на кобилата. Помислих си, че баща ми ще ме сгълчи, задето съм измърсил пода.
— Погледни я. Гледай само в нея. Не отмествай поглед. Подчиних се.
— Сега мръдни с ръка… ето така. — Той застана зад мен и премести лявата ми ръка бавно, докато пръстите не посочиха топката. — Дръж така. А сега повтаряй след мен. С дъха си, не с глас. Кажи това. — Той прошепна нещо, което нямаше никакъв смисъл, поне за мен, и аз го повторих шепнешком, държах ръката си тъй, както я бе нагласил, и не откъсвах поглед от косматата топка.
За миг нищо не помръдваше, всичко бе застинало. После Пъстра въздъхна и пристъпи с копита и чух как през вратата нахлува вятър. Косматата топка на пода помръдна.
— Тя помръдна! — извиках.
— Вятърът я премести — рече баща ми. Говореше меко и на устните му трептеше усмивка. Той се изправи решително и разкърши рамене. — Ще почакаме малко. Още не си на шест.
— Ти го направи, татко! — предложих, все още гледах топката от косми. Бях едновременно възбуден и ядосан. — Ти я развали!
Не го видях нито да помръдва, нито чух да казва нещо. Изведнъж топката се разплете, превърна се в прашно облаче и накрая на пода имаше само няколко дълги червеникави косъма.
— И ти ще владееш един ден тази сила — рече Канок. — Защото я има в кръвта ни. Но Кадард е бил по-силен от мен. Седни тук. Достатъчно си голям да ти разкажа неговата история.
Настаних се върху столчето. Баща ми се подпря на рамката на вратата, мършав, върлинест мургав мъж, босоног под плътната черна планинска фустанела и палтото, с блеснал поглед под маската от мръсотия. Ръцете му също бяха мръсни, но бяха силни, чудесно изваяни ръце, излъчващи увереност. Говореше тихо, но гласът му се чуваше надалеч.
