планинци, за да им обявя: „Аз направих това от цяла миля разстояние!“ — сетне разбивах канарата, зад която се спотайваха, и ги натирвах да си вървят. Спомнях си как баща ми бе нагласил лявата ми ръка и опитвах отново и отново да повторя жеста и думите, втренчил поглед в някой камък, но все не можех да си спомня точното заклинание, което бе произнесъл. „С дъх, не с глас“ — бе казал той. Имах усещането, че е на върха на езика ми, че трепти върху устните ми, но не сполучвах да го оформя. Отказвах се всеки път, когато стигах до тази част. Сетне, изгубил търпение, издавах някакъв безсъдържателен звук и си представях как камъкът помръдва и се разпада на малки парчета, а планинците треперят пред мен, докато им казвам: „Имам силни очи“.
Понякога доближавах камъка и си въобразявах, че виждам някое и друго отчупено парче, или пукнатина, които ги е нямало преди.
Омръзнеше ли ми да съм Кадард Силното око, се превръщах в някое от момчетата, които бе дал на планинците. Измъквах им се с някой хитроумен и лукав ход, отървавах се от преследвачите си или ги отвеждах в затънтено място, което не познаваха добре, а после се прибирах в Каспромант. Не си задавах въпроса защо ще иска един слуга да напусне Тибромант и да се върна в бедния Каспромант. Това ми се струваше напълно обяснимо — малко момче, което иска да се върне у дома. Нашите селяни и пастири живееха добре и това, което ги задържаше във владението, не бе силата, която притежаваше бранторът. Напротив, тази сила ги пазеше. Страхуваха се от това, което не познаваха, и навярно по тази причина не напускаха домовете си. Ала аз знаех къде ще ида, ако бъда отвлечен от врагове и после избягам. Знаех, че няма друго място в Предпланинието и на целия свят, за който ми бе разказвала майка ми, което да обичам така, както обичах голите хълмове и редките горички, скалите и мочурливите долини на Каспромант. И сега мисля така.
3
Другата незабравима история, която ми разказа баща, ми, е за нападението срещу Дънет и нея я харесвам цялата, заради щастливия й край. Понякога дори си мисля, че тя свършва с мен.
Баща ми бил млад и си търсел жена. В Корде и Дръм имало хора от нашия род. Дядо ми положил усилия да поддържа добри отношения с Кордеви и да заличи враждата между Кастрови и Дръмови, като не встъпвал в никакви съюзи срещу тях, нито позволявал на хората си да им крадат добитъка, защото се надявал някой ден синът му да си избере жена от тях. Нашата дарба се прехвърля от баща на син, но никой не се съмнявал, че жена от същия род само би я заздравила. И тъй като из владенията нямало подходяща кандидатка, погледът ни бил обърнат към Кордемант, където имало неколцина млади мъже и само една неомъжена жена. Била с двайсет години постара от Канок. Такива бракове ставали често — всичко в името на това да се „запази дарбата“. Но Канок се двоумял и преди Оррек да го принуди, брантор Огге от Дръмант поискал жената за най-малкия си син. Кордеви били под властта му и не могли да откажат.
Оставали само дръмантските Каспрови да предложат невеста от същия род. Там имало две девойки, които изглеждали подходящи, но им трябвали още няколко години до зрелост. Инак с радост щели да ги омъжат за човек от рода. Ала старата вражда между Дръмови и Каспрови още тлеела в душата на брантор Огге и той отхвърлил предложението на Оррек, присмял се на желанията му и омъжил девойките — едната на четиринайсет, другата на петнайсет — за един селянин и един ратай.
Това било оскърбление не само за девойките, но и за целия род, от който произхождали, и по-лошо — заплашвало да отнеме от силата на нашата дарба. Малцина във владенията одобрявали постъпката на Огге. Едно е честно съревнование между силите, съвсем друго — да им се посяга по този начин. Но Дръмант е силно владение и брантор Огге постъпвал както намери за добре.
И тъй, за Канок нямало подходяща жена от Каспрови. Както той сам ми каза: „Огге ме спаси от старицата в Кордемант и нещастните изплашени момиченца в Дръмант. И тогава рекох на баща ми, че ще ида сам да си потърся невеста“.
Оррек помислил, че има предвид някое от малките владения в долината или може би на север в Моргамант, където освен с хубави коне се славят и с красиви жени. Но Канок таял далеч по-дръзка мисъл. Събрал дружина от млади фермери от Каспромант, взел двамина Каспрови от Кордемант и един от Роддови, всичките запалени от идеята да попътуват по широкия свят. Срещнали се една майска утрин на кръстопътя под Стръмнината и поели през тесния проход право на юг.
От седемдесет години никой не бил нахлувал в Низините.
Фермерите носели дебели кожени елеци и бронзови шлемове, копия, тояги и дълги кинжали, в случай че се наложи да се пусне нечия кръвчица. Хората от нашия род пък били издокарани с черни вълнени фустанели и къси палта, босоноги и гологлави, с разпуснати или вързани на топка отзад дълги коси. Нямали други оръжия освен ловни ножове — и очите си.
— Когато видях каква сме сила — продължи Канок, — ми се дощя да идем да откраднем коне от Морганови. Защото колкото и страховито да изглеждахме, конете ни хич ги нямаше. Аз яздех Крал. — Крал беше бащата на Пъстра, едър червеникав кон, едва си го спомнях. — Тернок обаче беше на една впрегатна кобила с увиснала бърна, а Балто яздеше някакво полусляпо дръгливо пони. Имахме и няколко мулета — водехме ги на въжета, за да натоварим на тях плячката.
Той се разсмя. Винаги се развеселяваше, когато разправяше разни истории. Представих си малкия им отряд: навъсените младежи с блеснали въодушевено очи се спускат на върволица по каменистите пътеки през прохода, слизат в света, който се простира в подножието на планините. Зад тях се издига връх Айрн — виждат го всеки път, когато извръщат очи назад — и Барик с неговите сивкави острозъбести канари, и над всичко това белоснежният исполински Карантаг.
А отпред — докъдето поглед стига — зелени тревисти хълмове — „зелени като берил“, както казваше баща ми, докато се унасяше в спомени за онези богати, но безлюдни земи.
През първия ден не срещнали никого, нито човек, нито крава или овца, само пъдпъдъци и реещ се в небето сокол. Хората от Низините оставили този пуст район като преграда между владенията си и тези на планинците. Цял ден яздила дружината, но с бавен ход, заради немощното пони на Барто. Чак в късната сутрин на следващия ден зърнали стадо овце и десетина кози из обрамчените с каменни огради хълмове, после далечна ферма и една воденица в някаква тясна речна долина. Пътеката се разширила до коларски път, после станала широк друм, който вървял между разорани ниви, и накрая пред тях изникнали димящите комини и червените покриви на град Дънет, издигнат на огрян от слънцето хълм.
Не зная как си е представял баща ми нападението — внезапен свиреп набег на воини, нахвърлящи се върху изплашените граждани, или внушаваща страх кавалкада по улиците, подсилена от заплахи и намеци за страховитите сили на отряда. Каквото и да си е мислел, когато стигнали, влезли в града, но не в галоп, не с крясъци и размахани оръжия, а спокойно, в добър боен ред. Почти незабелязано се смесили с тълпите, стадата добитък и конете и каруците, прииждащи заради пазарния ден, и скоро стигнали централния площад и пазарището, а там някой се сетил какви са и хората започнали да викат; „Планинци! Магьосници!“ Едни побягнали извън града, други се залостили в къщите, търговците се хвърлили да прибират стоката си, настъпила паника и се възцарила страшна бъркотия, преобръщали се сергии, хора и животни се оплитали в чергилата, изплашени коне подскачали и цвилели, мучали крави, а каспромантските фермери подсилвали гюрултията, като размахвали оръжия и надавали бойни викове. И тогава Канок се провикнал, но не към гражданите, а към хората си, и ги заплашил, че ако не се усмирят, той ще го направи със силата си. Накарал ги да се струпат около него и те се приближили неохотно, защото вече били награбили плячка — един бил отмъкнал копринен шал, друг бакърено котле.
— Дадох си сметка — обясни баща ми, — че започне ли битка, сме загубени. Те бяха стотици, а ние — само шепа.
Как би могъл да знае, че градът е толкова голям и многолюден? Никога не бил виждал нещо подобно.
— Знаех, че тръгнем ли да плячкосваме по къщите, ще се разделим и ще ни избият един по един. Само Тернок и аз имахме достатъчно силна дарба, за да нападаме и да се защитаваме. И какво можехме да вземем? Имаше толкова много неща — храна, дрехи, стоки, какво ли не! Как да натоварим всичко това? Къде да идем с плячката? Исках да си намеря жена, но не виждах как ще стане това в цялата тази бъркотия. Предусещах, че веднага щом се окопитят, ще се нахвърлят върху нас. Ето защо развях бяло знаме за преговори: надявах се, че знаят какво е това. Оказа се, че знаят. На прозорците на една голяма къща до
