водата — била горчива и солена. Далеч навътре се виждал остров, планина сред блестящото море. „Как да стигна до Извора на морето? — зачудило се момичето. — Не мога да доплувам до там“. Но си изуло обувките и нагазило във водата. И тъкмо се готвело да се хвърли и да заплува, когато чуло тропот на копита и откъм дюните се приближил огромен бял бивол със сребърни рога. „Почакай — рекъл той. — Качи се на гърба ми, аз ще те нося“. Момичето се покатерило на гърба на бивола, хванало се за рогата му и той скочил във водата и заплувал към далечния остров.
Стръмни като стени били скалистите брегове на острова и гладки като стъкло.
„Как да стигна до Извора на морето? — отново се зачудило момичето. — Не мога да се изкача толкова нависоко“. Но въпреки това посегнало към скалите. И тогава долетяла огромна чайка, по-голяма дори от орел. „Ела — казала чайката, — качи се на гърба ми, аз ще те нося“. Момичето се настанило между крилата и чайката го отнесла на самия връх на острова. Там имало кристален извор с прясна вода. Момичето гребнало с купата и чайката го отнесла обратно до брега. Биволът плувал след тях.
Щом кацнала на пясъка, чайката се превърнала във висок хубав младеж. Дясната му ръка била превързана с ивицата от роклята на момичето.
— Аз съм господарят на морето — казал младежът — и ще се оженя за теб.
— Първо трябва да отнеса вода на майка ми — рекло момичето.
Двамата се качили на белия бивол и той затичал към селото. Когато стигнали, майката на момичето вече лежала на смъртния одър. Все пак успяла да сръбне една глътка от водата и надигнала глава. С втората глътка приседнала. С третата се изправила. А след четвъртата затанцувала и викнала:
— Това е най-сладката вода на света!
После и тримата се качили на гърба на белия бивол и господарят на морето ги отвел в своя сребърен дворец. Двамата с момичето се оженили, а майката танцувала на сватбата.
— Ами мравките? — попита Грай.
— А, да, мравките — каза майка ми. — Дали не се оказали неблагодарни? Не! Защото те също дошли на сватбата, лазели колкото имат сила и бързина, и донесли на гърбовете си златна халка, която лежала от стотици години в мравуняка, и с тази халка се оженили младежът и момичето.
— Предишния път… — почна Грай.
— Какво предишния път?
— Предишния път каза, че мравките отишли на сватбите на другите дъщери и там изяли всички сладкиши.
— Така е. Това също направили. Мравките могат да правят много неща едновременно и на различни места. Пък и са цял мравуняк, нали? — Майка ми ни изгледа, после избухна в смях и ние се присъединихме към нея, защото беше забравила мравките.
Въпросът на Грай какво е книга бе накарал майка ми да се замисли за някои неща, пренебрегвани и занемарени в Каменната къща. Никой в Каспромант не можеше да чете, камо ли да пише, дори овцете брояхме с резки на пръчка. Не се срамувахме от невежеството си, но майка ми не мислеше така. Не зная дали е вярвала, че някога ще навести семейството си или че някой ще дойде да я види, но не можеше да ни остави неуки. Ами ако аз тръгнех по широкия свят и се окажеше, че съм неграмотен като просяците по градските улици? Гордостта й не би могла да го понесе.
Тъй като по нашите краища нямаше хартия, тя измисли друго. Наряза парчета лен и ги изглади старателно. Мастило направи от шикалки, подостри гъши пера. После се зае да ни учи на четмо и писмо. Първо драскаше с пръчка по земята, а после преминахме и към листата от лен — тя рисуваше върху тях различни букви, а ние я следяхме, затаили дъх. За Грай всичко това бе много трудно и се стараеше единствено защото много обичаше майка ми. Аз пък го намирах за най-лесното нещо на света.
— Напиши ми книга! — поисках веднъж и Мелле написа историята на Раниу. Прие задачата много сериозно, осъзнаваше, че ако това е единствената книга, която притежавам, за мен тя ще е свещена. Успя да си припомни някои пасажи и изречения от „История за делата и чудесата на господаря Раниу“, останалото описа със свои думи. Подари ми тази книга на деветия ми рожден ден: четирийсет страници сатениран лен, изписани със ситен блед почерк и поръбени със синкав конец. Тази книга ме омагьоса. Четох я толкова пъти, че я знаех наизуст, и въпреки това продължавах да я чета и препрочитам, защото намирах в нея не само историята, която описваше, а всички истории на света. Историите, които разказваше майка ми. Истории, които никой друг не ми бе разказвал.
5
През всички тези години баща ми също се занимаваше с образованието ми, но тъй като не проявявах никакви признаци, че ще стана втори Кадард и ще ужасявам света с невероятните си сили, можеше да ме учи само как да владея нашата дарба и търпеливо да чака тя да се прояви. Той самият бил деветгодишен, когато успял да свали един комар насред полет. По природа баща ми не беше търпелив човек, по-скоро беше дисциплиниран. И пълен с оптимизъм. Доста често ме подлагаше на изпитания. Стараех се с всички сили, напрягах поглед, сочех с ръка и шепнех, опитвах се да призова своята загадъчна и все още непроявена воля.
— Какво е волята? — го попитах веднъж.
— Изява на намеренията ти. Трябва да желаеш да използваш дарбата си. Ако я прилагаш без воля, може да причиниш зло.
— Но какво чувстваш, когато я прилагаш?
Той се намръщи и помисли малко.
— Усещам, сякаш нещо се събира в мен. — Забелязах, че неволно помръдва лявата си ръка. — Сякаш съм възел на десетки върви, всичките опънати към мен, и че ги държа здраво. Сякаш съм тетива, на която са наредени десет стрели. Опъвам я, тя също ме изопва и чака да кажа: „Сега!“ И тогава волята ми литва като стрелите.
— Значи нареждаш на силата си да разваля нещата, които гледаш?
Той отново замислено смръщи вежди.
— Това не е нещо, което да обясниш с думи. Мисля, че няма точен израз.
— Но нали каза… откъде знаеш какво да произнесеш? Изведнъж си дадох сметка, че когато използва дарбата си, Канок никога не казва едни и същи думи, а може би това дори не бяха думи. Звучеше ми като „ух!“ — като рязко издишване на човек, който полага голямо усилие с цялото си тяло, но имаше и нещо повече, нещо, което не можех да имитирам.
— Това идва, когато… когато силата премине към действие — бе всичко, което успя да каже. Беше му трудно да отговаря на подобни въпроси. Не биваше да ги задавам, не биваше да упорствам повече.
Навърших дванадесет, после тринадесет и започнах да се безпокоя, че дарбата ми не се проявява. Тези страхове владееха не само мислите, но и сънищата ми, в които неизменно се озовавах в положение, в което трябваше да разруша канара, къща или да унищожа цяла армия… друг път пък току-що го бях извършил… Но никога не сънувах самия момент.
Будех се от подобни кошмарни видения потен, сърцето ми лумкаше. Опитвах се да овладея волята си така, както ме учеше Канок. Целият разтреперан, протягах ръка към една от топките на леглото, която едва се виждаше в предутринния здрач, и твърдо решен да я разваля, издишвах рязко и произнасях „ух!“ После зажумявах и започвах да се моля с всички сили волята ми да се изпълни. Но когато отварях очи, топката си беше на мястото, непокътната. Времето ми още не бе дошло.
Преди да навърша четиринайсет, нямахме много вземане-даване с хората от Дръмант. Съседът, когото държахме под око заради враждебните ни отношения, бе Еррой от Геремант. На нас с Грай ни бяха забранили строго да доближаваме границата на владенията му — тя преминаваше през една ясенова гора. Не ни оставаше друго, освен да се подчиним. И двамата бяхме виждали нещастника с извърнатите наопаки ръце. Брантор Еррой му го бе сторил при един от поредните си шеговити изблици — той наричаше това шега. Мъжът бе от неговите ратаи. „Чудна работа — клатеха глави нашите селяни. — Сам се е лишил от него“. Но по-силни укори така и не чухме. Еррой беше луд, ала никой не смееше да го каже на глас. Хората мълчаха и извръщаха глави.
Еррой също избягваше Каспромант. Вярно, че бе усукал гърба на нашия ратай Гунен, но Гунен сигурно
