Аллок скочи на земята и се приближи до змията — жребчето отказваше да пристъпи към нея.
— Мъртва е! — каза доволно, макар че вече и тримата го знаехме. — Силно око се иска за таз работа! Ама че зла твар! — Той плю. — Силно око — повтори замислено.
— Но аз не… — запелтечих.
Погледнах объркано баща ми.
— Змията беше развалена, когато я посочих — рече Канок.
— Но ти…
Той се намръщи, но не изглеждаше ядосан. Каза тихо:
— Ти вече я беше ударил.
— Така е — добави Аллок. — Видях те, когато го направи, Оррек. Бърз като светкавица.
— Ама аз…
Канок продължаваше да ме гледа; лицето му беше напрегнато, сериозно.
Помъчих се да обясня.
— Беше като всеки друг път, когато се опитвах… и когато не ставаше нищо. — Млъкнах, защото трябваше да удържа напиращите си сълзи. Изглежда, че в объркването си бях направил нещо, без да го осъзнавам. — Не се чувствам различен — добавих сподавено.
Баща ми не сваляше от мен тежкия си поглед.
— Но все пак е станало — рече. После се обърна и се метна на седлото. Аллок подтичваше зад червеното жребче, което не му позволяваше да го яхне. Странният миг отмина. Не смеех да погледна онова, което бе останало от змията.
Продължихме да яздим покрай оградата и скоро открихме мястото, където бяха преминали овцете на Дръмови: някой бе разместил камъните. Останалата част от сутринта поправяхме оградата, както и още няколко места наблизо, които също имаха нужда от подсилване.
Все още не вярвах в това, което се бе случило, и много се изненадах, когато вечерта баща ми спомена за това пред мама. Беше лаконичен и сдържан, както винаги, и на майка ми й трябваше известно време, преди да осъзнае какво точно й казва. Когато накрая разбра, извърна очи към мен, но не знаеше дали да се радва и да ме поздрави, или да я е страх.
— Толкова ли са опасни тези усойници? — попита накрая. — Не знаех, че тук има отровни змии. А пък децата си играят навън.
— Опасни са — каза Канок. — Но не са чак толкова много.
Това, че в живота ни дебнат опасности, бе ново и неочаквано за Мелле. Вкъщи баща ми бе човекът, който ни пазеше от опасностите, а майка ми бе тази, която живееше с надежди. Канок бе нейната сигурна опора, макар да не криеше нищо от нея.
— Някога са наричали нашата дарба „усойницата“ — рече баща ми и отново ме погледна навъсено, както сутринта на хълма. — Змийската отрова и нашата сила действат по сходен начин.
Майка ми трепна, после събра сили и рече:
— Зная, че се радваш, задето дарбата му най-сетне се прояви. — Виждах, че й коства усилия да го каже.
— Никога не съм се съмнявал, че ще се прояви — отвърна той. Думите му бяха предназначени както за нея, така и за мен.
Тази нощ не можах да заспя. Затварях очи и си припомнях отново и отново случката, мига, когато зърнах змията, и онова, което последва. Все повече се обърквах. Когато най-сетне заспах, сънувах кошмари и се събудих много рано. Станах и слязох в конюшнята. За първи път отивах там преди баща ми, но скоро се появи и той, прозяваше се сънено.
— Здравей, Оррек — рече.
— Татко — отвърнах. — Исках само… за змията.
Той завъртя леко глава.
— Зная, че използвах ръката и очите си. Но не смятам, че съм я убил. Волята ми… не беше различна. Като всеки друг път беше. — Усетих нарастващо напрежение в гърлото и зад очите.
— Нали не мислиш, че е Аллок? Защото не е той.
— Но ти… ти я удари…
— Беше развалена, когато я посочих — повтори баща ми също като предния ден, но ми се стори, че за миг на лицето му се мярна съмнение. — Истина е, че я ударих — продължи той и отново се навъси. — Но след теб. Сигурен съм, че ти беше пръв. С бърза ръка и силно око.
— Но как ще знам кога да използвам волята си, след като беше като всеки друг път, когато съм се опитвал?
Въпросът ми го затрудни. Продължаваше да ме гледа, но вече замислено. Накрая рече колебливо:
— Искаш ли да опиташ сега, Оррек? На нещо дребно — например на онзи бурен там? — И посочи няколко глухарчета, подали се между камъните в двора.
Погледнах го. В очите ми отново напираха сълзи и вече не можех да ги сдържам. Захлупих лице в длани и заплаках.
— Не искам, не искам! — повтарях. — Не мога да го направя!
Той се наведе към мен и ме прегърна през рамо. Остави ме да се наплача.
— Няма нищо, миличък — рече накрая тихо. — Не е лесна тази работа.
После ме прати да си измия очите.
Доста време след това не говорехме за дарбата.
6
След няколко дни баща ми и Аллок отидохме да дооправим оградата на югозападните пасища и да покажем на онези от другата страна, че познаваме всеки камък от нея и няма на никого да позволим да нарушава границата. На третия или четвъртия ден от работата се приближиха няколко конници, идваха откъм Малко дере, владение, което преди принадлежеше на Кордеви, а сега бе част от Дръмант. При вида на конете овцете се разбягаха уплашено. Мъжете яздеха право към нас и ускориха веднага щом излязоха на равното. Денят бе мъглив. Дрехите ни бяха подгизнали от ситния ръмеж и изкаляни от пренасянето на мокрите хлъзгави камъни.
— В името на Камъка, дъртата змия лично! — промърмори Аллок. Баща ми го скастри с поглед, после каза с тих, но ясен глас, докато конниците спираха оттатък стената:
— Добър ти ден, брантор Огге.
И тримата гледахме конете им с нескрито възхищение, защото бяха чудесни животни. Бранторът яздеше красива меденокафява кобила с украсена със сребро сбруя, с малко прекалено тънки крака за якото му тяло — Огге Дръм бе шейсетгодишен, плещест и дебеловрат. Фустанелата му бе изплетена от фина вълна. Изпод нея се подаваха мускулестите му прасци. Гледах тях, защото не смеех да го погледна в очите. През целия си живот бях чувал само лоши неща за брантор Огге и начинът, по който ни бе доближил, в галоп, право към стената, ме бе изплашил допълнително.
— Оградата ли поправяш, Каспро? — попита той със силния си и неочаквано топъл глас. — Добра работа си свършил. Ще пратя неколцина от моите хора да ти помогнат.
— Приключваме за днес, но все пак ти благодаря — отвърна Канок.
— Въпреки това ще ги пратя. Оградите имат две страни, нали знаеш?
— Тъй е — кимна баща ми. Говореше любезно, но лицето му изглеждаше сурово и твърдо като камъка в ръката му.
— Един от тези момци трябва да е твоят, а? — рече Огге и погледна първо Аллок, после и мен. Обидата беше зле прикрита. Той със сигурност знаеше, че синът на Канок е момче, а не двайсетгодишен младеж. Намекът беше, че не вижда разлика между сина на Канок и неговия ратай.
— Аха — потвърди баща ми, без да ме представя.
— Сега, след като владенията ни имат обща граница — заговори Огге, — ще намина да ви навестя и да ви поканя с жена ти в Дръмант. Нещо против да прескоча до вас през някой от идните дни?
— Абсолютно нищо — отвърна Канок. — Добре дошъл си, когато и да дойдеш.
— Хубаво, хубаво. Ще взема да тръгвам. — Огге махна нехайно с ръка, извърна коня си и поведе отряда
