Малчо! Снежчо! Перльо!“. Гласът й бе изтънял и уплашен.
Ако ставаха някакви бели, все се случваше в Роддмант. Когато Грай и родителите й идваха в Каспромант, не се случваше нищо особено. Мама много обичаше Грай. Често я караше да застане мирно и й се любуваше, докато Грай не изгубеше търпение и не започнеше да подскача и да се киска. „Хайде, успокой се — молеше я мама. — Оглеждам те внимателно, защото искам да си имам момиченце досущ като теб. Искам да разбера как да го направя“.
„Можеш да си родиш още едно момче като Оррек“ — смееше се Грай, а майка ми размахваше ръце. „Не. Един Оррек ми стига! Искам да си имам Грай!“
Парн, майката на Грай, бе странна, неспокойна жена.
Дарбата й бе от силните, а и тя самата понякога ми приличаше на диво зверче. Често я търсеха да призовава животни за ловците и затова доста отсъстваше, нерядко пътуваше чак до другия край на Предпланинието. С Тернок се разбираха добре, но струва ми се, че отношенията им бяха малко обтегнати. Тя не проявяваше особен интерес към дъщеря си и се отнасяше с нея като с останалите деца, сиреч с нетърпеливо безразличие.
— Майка ти учи ли те как да използваш дарбата? — попитах веднъж Грай, баща ми вече се бе заел с мен.
Грай поклати глава.
— Каза, че не можеш да използваш дарбата. Тя те използва.
— Трябва да се научиш да я владееш — осведомих я с глас на сведущ.
— Няма — възрази Грай.
Понякога приличаше на майка си — същата силна воля, съчетана с равнодушие. Не спореше с мен, нито защитаваше мнението си, ала и не го променяше. Аз исках думи. Тя искаше мълчание. Но когато майка ми подхващаше някоя история, Грай я слушаше като омаяна, поглъщаше всяка нейна дума, сякаш събираше златни песъчинки.
— Ти си слушател — рече й Мелле веднъж. — Не само умееш да призоваваш, но и да слушаш. Като например да слушаш мишките, нали?
Грай кимна.
— И какво казват?
— Миши неща — отвърна Грай. Беше много стеснителна дори пред мама, въпреки че много я обичаше.
— Щом вече владееш дарбата, дали не би могла да повикаш мишките, дето са се настанили в стаята ми, и да ги пратиш да живеят в конюшнята?
Грай потъна в замислено мълчание.
— Ще трябва да преместят и малките си — рече след малко.
— Ах! — възкликна майка ми. — Не се бях сетила за това. Значи предложението отпада. Пък и в конюшнята има котка.
— Котката можете да я преместите в килера — предложи Грай. Умът й беше непредсказуем, умееше да гледа с очите на котката, после на мишлетата. Думите й бяха неразгадаемо сложни. Не защитаваше мнението си, макар то да се различаваше от моето почти по всички въпроси. Но държеше на него.
— Ще ни разкажеш ли за момичето, което проявило добрина към мравките? — помоли тя майка ми.
— Момичето, което проявило добрина към мравките — повтори майка ми, сякаш четеше заглавие. После затвори очи. Беше ни казала, че голяма част от историите й идват от една книга, която имала като малка, и че всеки път, когато ни ги разказвала, имала усещането, че чете тази книга. Първия път, когато го спомена, Грай попита: „Какво е книга?“
Оттогава майка ми ни четеше от книга, която я нямаше.
Преди много, много години, когато царувал Къмбело, в едно село живеела вдовица с четирите си дъщери. Справяли се някак си, ала един ден жената легнала болна и не могла повече да стане. Никой не можел да я изцери. Накрая повикали една мъдра старица и тя казала:
— Нищо няма да те излекува освен глътка вода от Извора на морето.
— Ох, горката аз, значи съм обречена — завайкала се жената. — Как да стигна до този Извор, като съм тъй болна?
— Нали имаш четири дъщери — казала мъдрата старица.
И тъй вдовицата помолила най-голямата си дъщеря да отиде до Извора на морето и да й донесе глътка вода, срещу което обещала безкрайната си любов и любимото си боне.
Тръгнала най-голямата дъщеря, вървяла, вървяла и седнала да си почине. И видяла мравки, които влачели и бутали към мравуняка си мъртва пчела. „О, какви са грозни!“ — възкликнала тя, намръщила се и ги смачкала с крак, после станала и продължила. Пътят до морето бил дълъг, но най-сетне стигнала и тръгнала по пясъчния бряг, върху който се стоварвали вълните. „О, стига съм вървяла!“ — рекла, като изгубила търпение, навела се, напълнила купата с вода и я отнесла у дома. „Ето водата, мамо“ — казала и майка й взела купата и я изпила. Но горчива била водата, горчива и солена. Очите й се напълнили със сълзи. Въпреки това благодарила на дъщеря си и й подарила най-хубавото си боне. Момичето излязло навън с новата си шапка и скоро след това си намерило любим.
А майката продължавала да линее от ден на ден и помолила втората си дъщеря да й донесе вода от Извора на морето. Обещала, че ако го направи, ще я възнагради с майчината си обич и най-хубавата си дантелена рокля. Момичето тръгнало веднага. По пътя седнало да отдъхне и видяло мъж да оре с бивол, но яремът не бил поставено както трябва и протърквал шията на добичето. Ала това не разчувствало втората дъщеря и тя продължила към брега. Скоро видяла морето и големите вълни, които се разбивали на пясъка. „О, стига съм вървяла“ — рекла си, загребала от вълните и се върнала при майка си. „Пийни си, мамичко, водата и ми дай роклята!“ Толкова солена и горчива била водата, че майка й едва я преглътнала. Веднага щом излязло навън с новата си рокля, момичето си намерило любим, а майката продължила да лежи, повалена от незнайната болест. Вече едва си поемала дъх. Повикала третата си щерка.
— Водата, която изпих, не може да е от Извора на морето — рекла, — защото беше горчива като саламура. Върви, ще получиш цялата ми обич.
— Не ми трябва обичта ти, дай ми къщата и ще отида — отвърнала третата дъщеря.
Майката се съгласила. Момичето веднага тръгнало към морето и когато стигнало пясъчните дюни, видяло чайка с прекършено крило. Вървяла право към нея и влачела пера по пясъка. „Махай се, глупава птицо“ — прогонила я дъщерята и се спуснала към брега, върху който се стоварвали огромни вълни. „О, стига съм вървяла“ — рекла, загребала от крайбрежната вода и забързала обратно. И щом майка й надигнала купата и отпила от горчивата вода, дъщерята заявила:
— А сега се махай, мамо. Това вече е моята къща.
— Няма ли да ме оставиш да си издъхна в леглото, дете?
— Само ако побързаш — отвърнало момичето. — Защото едно съседско момче ще ме вземе заради къщата и със сестрите ми ще вдигнем тук голяма сватба.
Майката се разплакала горчиво и се приготвила да умре. И тогава при нея дошла най-малката й дъщеря и рекла:
— Не плачи, мамо. Аз ще ти донеса онази вода.
— Няма смисъл, дете мое. Твърде далеч е, а ти си много малка. Пък и не ми остана какво да ти дам. Остави ме да умра.
— Въпреки това ще опитам — заявила дъщерята и тръгнала на път.
Вървяла, вървяла и видяла мравки, които носели смачканите телца на своите другари. „Чакайте, ще ви помогна“ — подвикнала девойката, събрала ги внимателно в шепа и ги отнесла до мравуняка.
Продължила си по пътя и видяла мъжа с бивола, чийто ярем му бил охлузил врата до кръв. „Чакай малко“ — рекла на орача, сгънала кърпата си, пъхнала я под ярема и я нагласила така, че яремът да не жули добичето.
Продължила си по пътя и най-сетне стигнала на брега и там, на дюните, била чайката с прекършеното крило. „О, горката птичка“ — извикало момичето, навело се, откъснало от роклята си ивица плат и превързало счупеното крило.
После слязла до морето. Огромните вълни хвърляли отблясъци на слънцето. Тя се навела и отпила от
