магьосници, които могат да запалят житата в полетата с едно махване на ръка и да парализират с поглед цели армии. Това било много отдавна, „когато царувал Къмбело“. Нищо такова не се случва в наши дни. Казали й, че жителите на Дънет дори изкупували гъсто мляко от планинците, преди да настъпи големият мор по животните. Заедно с него дошла и сиромашията. Горе в планините сега имало само бедни пастири, овчари и фермери, които едва свързвали двата края върху каменистата земя.
Така постепенно майка ми узнала истината, или поне част от нея.
Но според нея има много истини, поне толкова, колкото са историите за тях.
Сигурно затова всички истории, които ни разказваше, когато бяхме малки, се случваха във времето, „когато царувал Къмбело“. Младите храбри рицари-жреци, които победили дяволите, приели облика на огромни свирепи кучета, страховитите магьосници от Карантаг, говорещата риба, която предупредила за земния трус, просякинята, която имала летяща карета, изкована от лунна светлина — те всичките бяха от времето, когато царувал Къмбело. Останалите истории въобще не бяха приключенски, с изключение на една, онази, в която тя самата излизаше на пазарището. Там се кръстосваха двата разказа, там се срещаха истините.
Историите без приключения бяха по-скоро разкази за спокойния живот в едно средно по големина градче в тих район на Низините. Харесвах ги толкова, колкото и тези с приключения. Все исках да ми разправя за Дерисова вода. Струва ми се, че и тя обичаше да се унася в спомени, вероятно защото понякога й ставаше мъчно за родния дом. Беше чужда сред чужди, колкото и да обичаше семейството си и да бе обичана. Винаги радостна, засмяна, изпълнена с живот, енергична — но зная, че най-хубавите й мигове бяха, когато се сгушваше под завивките с мен и започваше някой безкраен разказ за Дерисова вода. За това как със сестрите й надничали тайно, докато баща им навличал всички корсети, подплати и наметала на жрец-магистрат и как куцукал неуверено с обувките с високи токове, за да изглежда по-висок от останалите, и как после се смалявал отново, веднага щом ги изхлузел. Разказваше как излизали със семейни приятели на разходка с лодка, спускали се по Тронд чак до устието, където реката се вливала в морето. Разказваше ми и за морето. За това например, че вкаменените черупки, които намираме в каменоломната и използваме за игра, някога са били на морски обитатели и са били сияещи и невероятно красиви.
Нерядко, когато се прибираше от полската работа, баща ми сядаше до нас на леглото и се заслушваше в разказите й. Той също обичаше да я слуша. А тя разказваше как ручеите в Низините са бавни и спокойни, не като нашите. За хората в градчетата, които разговарят за изкуство и обичат да си доставят малки удоволствия независимо дали става въпрос за полезни неща. Тя донесе изкуството и удоволствията в Каспромант. Тя бе светлината в очите на баща ми.
4
Споровете и дрязгите между планинците са често явление и датират от най-стари времена, още преди началото на историята. Каспро и Дръм винаги са живели във вражда. Каспрови, Роддови и Барреви пък открай време са приятели, поне дотолкова, че да преглъщат, когато е необходимо, естествените неразбирателства.
И понеже Дръм процъфтява главно благодарение на кражбите на добитък и заграбването на земи, за тези три рода бяха дошли трудни времена. Великите дни бяха останали в миналото, най-вече за Каспрови. Дори по времето на Кадард Слепия нашият род бил доста малоброен, макар да сме държали под властта си трийсет семейства фермери и ратаи.
Фермерът има известна кръвна връзка с рода, макар че не е задължително да притежава и дарба, докато ратаите нямат никаква. И едните, и другите обаче трябва да са предани на своя господар и семейството му. Повечето фермери и ратаи живеят във владенията на брантора още от самото им създаване. Занимават се със земеделие и животновъдство, секат дърва и за всички по-сериозни въпроси се допитват до господаря. На хората от нашите владения рядко им се налага да си припомнят, че бранторът има власт над живота им. Щедрият дар на Кадард — двамата ратаи, които е дал на Тибро — е всъщност рядък и малко безразсъден жест, който обаче идва да напомни кой държи юздите на властта — ала от друга страна, тъкмо той спасил владението от нашествениците. Дарът на владеещия дарба е по-силен, отколкото самата дарба. Кадард е използвал този факт мъдро. Но нещата съвсем не са така, когато бранторът реши да използва дарбата си срещу своите хора, като Еррой в Геремант или Огге в Дръмант.
Барревата дарба никога не е била използвана с подобна цел. Да можеш да повикаш диво животно от гората или да усмириш млад жребец, или да обсъждаш някои неща с хрътка е наистина полезна дарба, но това не ти осигурява предимство срещу хора, които могат да ти запалят купите сено или да те убият само с поглед или дума. Карантагските Хелвари преди доста време отнели владения от Барревия род и доста семейства от него се спуснали от Предпланинието и се заселили в Западните земи. Опитваха се да запазят рода си чист, за да не изгубят дарбата, но разбира се, това не винаги е лесно осъществимо. Неколцина от нашите фермери бяха Барреви. Лечителките, знахарките по добитъка, птичарките и кучкарките бяха все жени с Баррева кръв в жилите. В Геремант, Кордемант и Роддмант все още имаше няколко чистокръвни фамилии.
Роддови, с тяхната дарба да хвърлят ножове, бяха отлично подготвени за защита на владенията си и дори за нападения, но по природа не бяха такива хора. Не бяха скандалджии. Повече се интересуваха от лов на лосове. За разлика от уважаващите себе си планинци, те предпочитаха да отглеждат добитък, вместо да го крадат. Прочутите бели каспромантски говеда някога били създадени именно от техния род. Моите предци отмъкнали няколко от Роддмант и започнали да ги развъждат. Роддови умеят да обработват земя и да гледат добитък, но не и да разширяват владенията си и да увеличават имуществото си. Доста често се кръстосват с Барреви и когато бях малък, в Роддмант имаше двама брантори, майката на Грай Парн Барре и баща й Тернок Родд.
Нашето семейство открай време се погажда с тяхното и Тернок и баща ми бяха добри приятели. Тъкмо Тернок бе яздил кобилата с увисналата бърна при прословутото нападение срещу Дънет. Неговият дял от плячката бяха две слугинчета, едно от които малко след това подарил на Бата Каспро от Кордемант, а другото задържал. Година преди нападението Тернок и Парн се оженили. Парн израснала в Роддмант и имала малко Роддова кръв в жилите. Месец след като майка ми ме родила, Парн на свой ред дарила мъжа си с дъщеря — Грай.
С Грай бяхме приятели, дето се казва, от люлката. Като съвсем малки родителите ни често си ходеха на гости и ние излизахме навън да играем. Навярно аз съм първият, който е видял пробуждащата се дарба на Грай, но не съм сигурен дали споменът ми не е по-скоро рожба на въображението. Децата нерядко виждат това, което им внушават. А аз видях следното: двамата с Грай правехме къщички от върбови клонки в градината на Роддови и изведнъж от гората излезе един лос. Вървеше право към нас. Беше грамаден, по- голям от къща, с гигантски поклащащи се рога, стърчаха към небето. Приближаваше се право към Грай. Тя протегна ръка и той опря влажния си нос в дланта й, сякаш я поздравяваше. „Защо дойде?“ — попитах, а тя ми отвърна: „Аз го повиках“. Това помня.
Когато разказах на баща ми за този случай, година по-късно, той каза, че не можело да е така. Каза, че двамата с Грай тогава сме били само на четири, а дарбата се проявявала най-рано към деветата или десетата година.
— Кадард е бил на три — възразих.
Тогава мама докосна кутрето ми с нейното, което беше знак: „Не противоречи на баща си“. Канок изглеждаше малко напрегнат и разтревожен, аз се държах прекалено своеволно и тя бързаше да се намеси и да ме предпази от грешка по най-деликатния начин.
Грай бе най-добрата ми приятелка в игрите. Понякога се случваше да си намерим белята. Като например когато изпуснахме кокошките. Грай твърдеше, че можела да научи пилетата на разни номера — да вървят по права линия, да прескачат протегнат пръст. „Нали това ми е дарбата!?“ — заяви надуто. Трябва да сме били на шест или на седем. Влязохме при пилетата, приклещихме няколко в ъгъла и се опитахме да ги научим да изпълняват заповеди, но забравихме вратата отворена и всички кокошки и пилета избягаха в гората. Наизлязоха сума ти хора и ги погнаха, опитваха се да ги приберат. Парн, която единствена би могла да го направи с дарбата си, бе отишла на лов. Ако някой бе доволен от нас в онзи ден, трябва да са били лисиците. Грай се чувстваше страшно виновна, тъй като тя отговаряше за домашните птици. Плака, както никога не я бях виждал да плаче. Обикаля гората цял ден и на следващия и викаше пиленцата: „Зрънчо!
