пазарището се показаха неколцина мъже и също размахаха бели кърпи. И аз им извиках: „Аз съм Канок от каспромантския род и имам дарбата и силата да развалям. Сега ще видите как я прилагам“. Първо ударих една от сергиите на пазара и тя се разпадна на части. Сетне се завъртях на другата страна, за да видят добре какво правя, и поразих ъгъла на една голяма каменна къща, срещу тази, от която надзъртаха мъжете. Държах ръката си изпъната, за да могат да я видят. Къщата се разтресе и няколко големи камъка изпаднаха от зидарията сред облак хоросан. „Стига, спри!“ — развикаха се мъжете. Извърнах се към тях. Бяха готови за преговори. Попитаха ме какво искам. Рекох им: „Жени и момчета“. Те се развикаха ужасено, а останалите на площада се разкрещяха: „Не! Не! Убийте магьосниците!“ Бяха толкова много, че гласовете им се извисиха като буреносен вятър. Конят ми подскочи и изцвили — една стрела го бе забърсала по хълбока. Погледнах нагоре към прозореца, от който надничаха мъжете с белите кърпи, и забелязах лъконосец, тъкмо опъваше пак тетивата. Ударих го. Тялото му се свлече като чувал от прозореца, тупна на калдъръма и се пръсна. Видях друг човек в тълпата, навеждаше се за камък, и също го поразих. Но този път се целех само в ръката. Той изпищя, изпусна камъка и парализираната му ръка увисна безпомощно. Отново се вдигна страшна врява. „Ще ударя всеки, който помръдне!“ — извиках високо. И тълпата застина.
Докато преговаряли, баща ми държал хората си до себе си. Тернок му пазел гърба. Мъжете, които излезли да говорят от името на града, се съгласили, изплашени от дарбата му, да му дадат пет жени и пет момчета за ратаи. Започнали обаче да усукват, че им трябвало време, докато платят данъка, както го нарекли, и той ги прекъснал: „Доведете жени и момчета и ние ще си изберем“. И щом вдигнал лявата си ръка, те веднага се съгласили.
Междувременно тълпата отново започнала да приижда на площада и той не можел да направи нищо, освен да чака, плувнал в пот върху потния си кон, и да шари с поглед по прозорците за други стрелци. Най- сетне докарали момчетата и момичетата. Те плачели и се дърпали, подкарвали ги с остени и камшици. Общо пет момчета, всичките под десет години, и четири жени — две полумъртви от страх слугинчета и две възрастни жени с мръсни вонящи дрехи: тях дори не трябвало да ги подкарват, защото сигурно смятали, че животът при магьосниците едва ли ще е по-лош от живота им в града. И това било всичко.
Канок решил, че едва ли ще е разумно да упорства за по-добри предложения. Колкото повече се бавели на площада, толкова по-голяма щяла да става тълпата и достатъчно било някой да го порази със стрела, без да го види, и останалите щели да ги разкъсат на парчета.
Въпреки това не бил склонен тези търгаши да го измамят.
— Тук има само четири жени — провикнал се.
Мъжете от къщата отново започнали да спорят и да хленчат.
Нямали много време. Той пак огледал пазарището и големите къщи около него. И видял на прозореца на ъгловата къща девойка. Носела светлозелени дрехи и цветът им вече бил привлякъл вниманието му. Не се криела, а стояла на прозореца и гледала надолу към него.
— Ето тази — рекъл той и я посочи… Вдигнал дясната си ръка, но въпреки това хората се развикали изплашено.
Това го накарало да се разсмее. Той бавно насочил дясната си ръка към пребледнелите хора, преструвал се, че ще ги развали.
Вратата на ъгловата къща се отворила и девойката със светлозелената рокля излязла и спряла на стъпалата. Била дребна и слабичка. Дългата й черна коса била вързана със зелена кърпа.
— Ще ми станеш ли жена? — попитал я Канок.
— Да — отвърнала тя и бавно тръгнала към него. Била с черни пантофки с връзки. Пъхнала крак в стремето, а той се навел и й помогнал да се настани на седлото зад него.
— Мулетата и товарът им са ваши! — извикал на тълпата: помнел, че когато покажеш дарбата си, винаги трябва да проявиш щедрост. Било наистина великодушна постъпка, като се имала предвид бедността му, макар че гражданите на Дънет можело да приемат това за поредната обида.
А после бавно излезли от площада, в същия ред, в който били дошли, изпратени от мрачно мълчание, минали по калдъръмените улици между надвисналите сгради и поели на север, към планините.
Така приключило последното каспромантско нападение в Низините. Нито Канок, нито жена му не минали пак по този път.
Тя се казвала Мелле Аулита. Освен зелената рокля и черните пантофки, с които я взел, имала само един малък опал на сребърна верижка на шията. Това й била зестрата. Оженил се за нея четири дена след като дошли в Каменната къща. Майка му и останалите жени й ушили рокля за сватбата и приготвили всичко необходимо. Брантор Оррек ги бракосъчетал в голямата стая. Присъствали всички участници в набега, както и всички жители на Каспромант и онези, които гостували тук от Западните земи — танцували и се веселили.
— И после — рекох, когато баща ми приключи историята — мама родила мен!
Мелле Аулита се родила и израсла в Дерисова вода, четвърта от петте дъщери на жреца-магистрат на общинската религия в Бендерман. Това е висок пост и жрецът-магистрат и жена му били състоятелни хора, осигуряващи на дъщерите си охолно съществуване, ала същевременно ги държали изкъсо, тъй като тамошната религия изисква от жената скромност, послушание и дисциплинираност, а непокорните били наказвани сурово. Адилд Аулита бил любвеобилен и всеотдаен баща. Най-голямата му мечта била дъщерите му да станат послушнички в Градския храм. Мелле от малка се научила да чете, пише и смята, познавала отлично историята и поезията, както и основите на градската архитектура — добра подготовка за една многоуважавана кариера. Харесвало й да учи и се проявявала като даровита ученичка.
Но когато навършила осемнайсет, нещо в нея се променило, не зная какво, тя не ми казваше, само се усмихваше и почваше да говори за друго. Може би се била влюбила в някой от учителите си и се страхувала да не я корят за това. Или пък в някой младеж и се е измъквала, за да се среща с него. Не знам. Обяснението може и да е съвсем просто. Ала дори намек за скандал не можело да има, когато ставало дума за една целомъдрена девица, посветила живота си на Градския храм и на духовната чистота. Питам се дали Мелле нарочно не е нагласила нещата така, че да се отърве от службата си в Храма. Така или иначе, пратили я при едни далечни роднини на север, в затънтеното градче Дънет. Добри и загрижени роднини, които я държали изкъсо, търсели й подходящ съпруг от местните родове и й водели кандидатите за одобрение.
— Един от тях — разказваше тя — бе дребничко охранено мъжле с розово носле, прехранваше се от продажба на свине. Друг бе висок и слаб младеж, молеше се по един час единайсет пъти на ден. Искаше и аз да се моля с него.
И един ден погледнала през прозореца и видяла Канок от Каспромант, яхнал червеникав жребец и способен да унищожава с погледа си хора и къщи. Както той избрал нея, така и тя го избрала.
— И как накара роднините ти да те пуснат? — питах, макар да знаех отговора, но пък предвкусвах удоволствието от него.
— Те всичките лежаха на пода, бяха се сврели под мебелите, за да не може магьосникът-воин да ги види и да ги унищожи. А аз им рекох: „Не се страхувайте. Защото нали е казано «девица ще спаси къщата и имота ти»“. После слязох долу и излязох навън.
— Откъде знаеше, че баща ми няма да те убие?
— Просто знаех.
Не е имала никаква представа къде отива и какво я чака, точно както и Канок, когато е слизал от Предпланинието и си е мислил, че Дънет е като някое от селата ни — няколко колиби и навеси, кошара за овцете и десетина обитатели, всичките излезли по работа или на лов. Тя пък сигурно си е представяла, че ще иде в някоя къща като тази на баща й или поне че ще е като домът на роднините й, скромно, чисто и уютно местенце, пълно с дечурлига и врява. Откъде да знае истината?
За хората от Низините нашите планински земи са прокълнато, забравено място, което са загърбили много отдавна. Те не знаят нищичко за нас. Ако бяха войнолюбиви, щяха да пращат от време на време по някоя неголяма армия, за да прочисти тези досадни останки от миналото, но Бендраман и Урдайл са земи на търговци, фермери, книжници и жреци — не на войници. Ето защо предпочитат да обърнат гръб на планините и да ги забравят. Дори в Дънет, казваше майка ми, мнозина вече не вярвали в приказките за мъжете от Карантаг — за страховитите орди, които се спускат в градовете от платата, чудовища на коне,
