бе преминал отвъд границата, за да краде дърва от Геремант. Тъй че според законите на планинците си бе получил заслуженото. Баща ми не предприе нищо да отмъсти, но отиде в ясеновата гора и изчака, докато не дойде Еррой, за да види какво ще направи. И тогава призова силата си и прокара черта на опустошение през гората, точно по границата, все едно там бе минала светкавица, унищожила всичко по пътя си и оставила след себе си само мъртви дървета и храсти. Не каза нито думичка на Еррой, който гледаше всичко това. Еррой също не каза нищо, но повече не го видяха в тази част на гората.
След нападението на Дънет баща ми си бе осигурил славата на опасен човек. Всъщност едва ли е било необходимо да предприема подобни зрелищни действия. „Окото на Каспро е бързо“ — казваха хората. Изпитвах неописуема гордост всеки път, когато го чувах. Гордост от него, от рода ни и от нашата сила. Геремант беше бедно и зле управлявано владение, което не можеше да ни сплаши, но Дръмант бе нещо друго. Дръмант беше богат и ставаше все по-богат. Дръмови си въобразяваха, че са брантори на карантагите и непрестанно искаха да им се плащат данъци заради закрилата, която уж осигурявали — данъци, все едно че са господари на Предпланинието! Ала по-слабите владения предпочитаха да се откупват с овце и крави, или вълна, а понякога дори с ратаи, защото се бояха от дарбата на Дръмови. Силата им действаше бавно и невидимо, не беше като ножа, развалянето или огъня, но ако Огге се разтъпче върху нивата ти или пасището, на идната година зърното ще изсъхне, а трева може и да не порасте години наред. Той умееше да праща мор по овцете и кравите, по всички животни и птици всъщност.
Имаше едно селце, Риттмант, дребно владение отвъд югозападната граница на Дръмант, където бяха измрели всички. Брантор Огге отишъл там да им съобщи исканията си. Бранторът на Ритт го посрещнал на вратата, готов да използва огнеметната си дарба, и го отпратил да си върви. Но същата нощ Огге се прокраднал до къщата му и наложил заклинанието си — поне така казват, — защото силата му не се проявява с поглед или дума, а с шепот, врачуване и махане с ръце, което изисква известно време. И още на другия ден всички в Ритт внезапно се разболели и след четири години измрели до един.
Канок не вярваше особено на тази история, въпреки че хората я разказваха често.
— Дръм не би могъл да го направи на тъмно и когато е отвън, а те вътре — обясняваше уверено баща ми. — Силата му е като нашата, тя действа с очите. Може да е оставил някаква отрова. Или да са издъхнали от болест, която няма нищо общо с него.
Но каквото и да бе станало, всички сочеха Огге за виновник и той със сигурност имаше полза от това, след като бе добавил Риттмант към владенията си.
Всичко това не ни засягаше пряко. Но след това двамата братя Кордеви се сдърпаха за това кой да наследи бранторското място на тяхното владение и Огге прехвърли част от хората си в южната половина на Кордемант: твърдеше, че са там, за да пазят границата. Братята продължиха да се карат и да предявяват претенции, защото си бяха глупаци, а през това време Огге присвои най-хубавата част от земите им. Това докара Дръмант до Каспромант, покрай югозападната ни граница. Сега Огге беше наш съсед.
Оттогава баща ми изпадна в мрачно настроение. Чувстваше, че ние, всичките обитатели на владението му, сме изложени на заплаха и че той е единственият, който може да ни пази. Беше човек със силно чувство за отговорност, може би дори прекалено. За него привилегията беше задължение, властта бе служба, силата, дори дарбата, ограничаваше личната свобода. Ако беше някой безразсъден младеж, без жена и дете, навярно щеше да предприеме нападение срещу Дръмант, да заложи всичко на карта, за да разреши проблемите с един удар, но той беше стопанин, човек, обременен от ежедневните трудности, от грижите, които съпровождат всекидневието на едно малко и бедно владение и неговото население, към което се числеше беззащитната му съпруга, и нито един роднина, който да може да се изправи редом с него и да използва дарбата си — освен навярно неговия син.
Това беше винтът, който натягаше безпокойството му. Аз бях вече тринадесетгодишен, а не показвах никакви признаци за дарбата си.
Бях прекрасно обучен да я прилагам, само дето нямаше какво да прилагам. Все едно да те научат да яздиш, без никога да си яхвал кон.
Знаех добре, че това безпокои Канок, защото нямаше как да го скрие. Мелле не можеше да му бъде съветник и подкрепа в този въпрос, както бе по всички останали, нито да посредничи помежду ни или да намали бремето, с което се товарехме взаимно. Защото какво знаеше тя за дарбата и начина, по който се проявява? Тя й бе напълно чужда. В жилите на майка ми не течеше кръвта на планинците. Никога не бе виждала баща ми да използва силата си, освен веднъж, на площада в Дънет, когато бе убил един от нападателите и бе парализирал другия. Баща ми нямаше никакво желание дай показва силата си, нито тя бе проявявала интерес. Силата му я плашеше, тя не я разбираше, може би дори не вярваше напълно в нея.
След като остави онази черна диря на границата с Еррой, за да го предупреди, баща ми използваше дарбата си само за дребни неща, най-вече за да ми покаже как действа. Никога не я бе използвал по време на лов, защото въздействието й върху животинската плът, която се изменяше до неузнаваемост, предизвикваше такива ужасяващи последствия, че хората отказваха да ядат месото. Във всеки случай баща ми бе дълбоко уверен, че дарбата не е за ежедневна употреба, а само при истинска нужда. В този смисъл Мелле спокойно можеше да забрави, че той я притежава, и нямаше никаква причина да се безпокои, ако се окажа лишен от нея.
И наистина, тя се изплаши едва когато чу, че най-сетне съм показал силата си.
Но същото се случи и с мен.
Бях излязъл на езда с баща ми, той бе взел Гъсока — стария сив жребец, а аз се поклащах върху Пъстра. С нас беше и един млад фермер, Аллок, той бе от Каспровия род и притежаваше слаба дарба — можеше да развързва възли с поглед и някои други дребни трикове. Може би дори би могъл да убие плъх, ако го гледа достатъчно дълго, но нито веднъж не успя да намери плъх, който да стои колкото е нужно, за да се убеди в способностите си. По природа бе добродушен младеж, обичаше конете и умееше да се оправя с тях и затова баща ми му възлагаше големи надежди. Този ден бе яхнал последното жребче на Пъстра. Полагахме големи грижи за него, защото баща ми виждаше прилики с якия червеникав жребец, който бе яздил в Дънет.
Обикаляхме из югозападните пасища на владението, оглеждахме и границата за признаци, че дръмантците са минавали през нея и по-специално дали овцете им не са се смесвали с нашите — стар номер, след който пастирите прибират своите заедно с чуждите. Кордеви ни бяха предупредили за това, те имаха по-продължителен опит от съседството си с Дръм. И наистина забелязахме, че сред стадата ни се мяркат непознати животни, с различна от гъстата груба планинска вълна на нашите. Освен това нашите пастири поставят жълто петно от лучена боя зад ушите на животните, за да ги различаваме лесно от тези на Еррой, който навремето пускаше стадата си да навлизат в нашите пасища и после твърдеше, че сме ги били откраднали — макар че спря да го прави, откакто баща ми прокара изгорената линия в ясеновата гора.
Свърнахме на юг, срещнахме един овчар с кучетата му и му казахме да събере Дръмовите овце и да ги натири, където им е мястото. След това се отправихме на запад, за да открием къде е била повредена оградата и да я поправим. Канок се беше навъсил. Ние с Аллок яздехме мълчаливи и изплашени зад него. Движехме се с доста добро темпо по склона. Неочаквано Гъсока стъпи на един камък, скрит в тревата, подхлъзна се и едва не падна. Канок с мъка съумя да се удържи на седлото. Тъкмо се навеждаше да види дали Гъсока не си е навехнал крака, изпод преобърнатия камък се подаде усойница, готова да нападне. Извиках и я посочих с ръка, Канок замръзна, както си беше приведен, погледна ме, погледна змията, изправи се на седлото и изпъна лявата си ръка — всичко това за по-малко от секунда. Гъсока подскочи във въздуха, едновременно с четирите крака, настрани от усойницата.
А тя лежеше на камъка като захвърлен смачкан чорап.
Двамата с Аллок едва удържахме конете си, насочили левите си ръце към змията.
Канок овладя Гъсока и внимателно слезе от седлото. Погледна мъртвата змия върху камъка, после мен. Имаше странно изражение — сурово, дори свирепо.
— Добра работа, сине — каза само.
Седях в седлото и го гледах, премигвах глупаво.
— Добра работа, наистина! — присъедини се Аллок, ухилен до уши. — В името на Камъка, тая змия беше ужасно ядосана и като нищо щеше да клъвне брантора.
Бях забил поглед в яките мускулести крака на баща ми.
