се озовахме пред мочурище и някакви храсти, от които не виждах нищо. Пришпорих коня към дърветата и след малко за мое облекчение излязохме на твърда земя. Тъкмо бях забелязал, че Гъсока накуцва с левия преден крак, когато зърнах някакъв мъж в гората, право пред мен. Държеше арбалет и натягаше тетивата, загледан надясно. Обърнах коня към него и го пришпорих. Старият жребец, който нямаше никакъв опит в битка, свърна встрани да го избегне, но не беше достатъчно чевръст и вместо това го събори със задните крака и продължи в галоп между дърветата. Подминахме нещо на земята, приличаше на човешко тяло, но страшно изменено, пропукано като диня. Друг мъж лежеше като спукан свински мехур, загърнат в черно палто. Гъсока изскочи от гората и отново се озовахме на открито.
Видях баща ми недалеч пред мен. Тъкмо обръщаше Бранти, за да го насочи назад към гората. Държеше лявата си ръка високо и напред и лицето му бе озарено от радост и гняв. Изведнъж изражението му се промени, той ме погледна за миг, макар че не съм сигурен дали ме видя, наведе се от седлото и се хлъзна напред и встрани. Помислих, че го прави нарочно, но не разбирах защо. Бранти спря, както беше обучен. Чух някой да вика, зад мен и вляво, но аз препусках към баща ми. Скочих от Гъсока и изтичах при него. Лежеше върху купчина торф и между лопатките му стърчеше краят на стрела от арбалет.
Тернок дотърча заедно с още неколцина — всички разговаряха гръмогласно. Двама-трима изтичаха обратно в гората. Тернок коленичи до мен, вдигна главата на баща ми и изпъшка:
— Ох, Канок! Канок, недей…
— Огге мъртъв ли е? — попитах.
— Не зная — отвърна Тернок. — Нямам представа. — Огледа се. — Няма ли кой да ни помогне?
— Той е, той е — развикаха се мъжете, които бяха отишли в гората, тичаха към нас. Бранти изцвили изплашено.
— Усойницата, Дебелата усойница! Пръснал се е, мъртъв, развален! И до него онзи крадлив копелдак, синът му!
Изправих се и отидох при Гъсока. Наистина си беше ударил крака. Отведох го при Бранти и хванах и неговите юзди. После казах:
— Трябва да го качим на коня.
Тернок ме погледна объркано.
— Трябва да го откарам у дома. Ще ми помогнеш ли да го качим на коня?
Още викове и суматоха, после някой донесе една греда, явно служила за мост през някакво поточе. Положиха Канок върху нея — сложиха го да легне по гръб, стрелата го беше пронизала целия и стърчеше цяла стъпка от гърдите му — и така го отнесохме нагоре към хълмовете на Роддмант. Аз вървях до него. Лицето му беше спокойно и строго. Не исках да му затварям очите.
18
Гробището на Каспромант е на един склон южно от Каменната къща, гледа към кафявите хълмове на планината Айрн. Погребахме Канок там, до Мелле. Преди да го положат в земята, го увих с нейния шал. Не Парн, а Грай водеше оплакването този път.
Ръководен неумело, също като при лова на глигани, отрядът на Огге се бе разделил на две групи. Едната се бе изгубила след Геремант и бе поела право към нашата граница, където, след като подпалили няколко сеновала, нападателите били подгонени от фермерите. Огге и Харба се придържали към горския път, общо десет души, петима от тях въоръжени с арбалети. Канок убил Огге, сина му й един от стрелците. Останалите избягали. Един младеж от Роддмант ги проследил в гората, те се нахвърлили върху него, но той ранил един от тях с копието си, преди да го повалят. Така набегът приключи с общо петима убити.
След време от Дръмант дойде вестта, че Денно и синът й Себб искали да се сложи край на враждата и помолили Каспромант да им прати бяло теле в знак на съгласие — както бил обещал Канок. В замяна пратеникът им водеше чудесен дорест жребец. Аз бях с групата, която откара бялото теленце в Дръмант.
Чувствах се странно, когато попаднах в къщата, в която бях живял, без да мога да я разгледам, да съпоставя лицата с гласовете, които познавах. Но този път нищо не трепна в мен. Свърших си работата и си тръгнах.
Подарих дорестия жребец на Аллок. Сега яздя Бранти, защото при онова спускане по склона Гъсока се бе наранил сериозно и го оставихме да хрупа кротко трева зад къщата в компанията на Пъстра. Всеки ден им нося овес. Щастливи са, че са заедно, и често ги намирам един до друг, опрели носове, шляпат с опашки да прогонят мухите. Гледка, която радва сърцето ми.
Сажда е неизменно край мен, независимо дали съм на кон, или пеша. Откакто й откачих ремъка, не съм я връзвал.
Има обичай, когато някой почине, в дома половин година да няма делба на имущество, нито бракосъчетания или други големи промени. Инак животът през този период върви както винаги. Не виждам нищо лошо в този обичай. Наруших го само когато трябваше да сключа примирие с Дръмант.
Аллок зае мястото на баща ми в управлението на владението, а аз заех неговото и му станах помощник. Той не вижда нещата така. Смята, че е помощник на сина на брантора, но всъщност той е човекът-, който знае какво и как да се направи. Не съм вършил нищо полезно през последните три години, а преди това бях дете. Аллок познава хората, земята и животните. Аз не.
Грай вече не идва в Каспромант. Аз прескачам на всеки две седмици до Роддмант, за да им гостувам. Тернок винаги ме посреща с топла прегръдка и ме нарича „синко“. Наистина обичаше Канок и искрено тъгува за него. Опитва се да ме постави на неговото място. Парн е неспокойна и лаконична както винаги. Двамата с Грай рядко разговаряме насаме, напоследък тя не че страни от мен, но е мълчалива. От време на време излизаме на разходка с конете, тя язди Звезда, а аз Бранти, и препускаме на воля сред хълмовете.
Лятото беше плодородно. Към средата на октомври събрахме голяма реколта. Един ден препуснах до Роддмант и поканих Грай да пояздим. Тя оседла красивата си нетърпелива кобила и се отправихме към водопада. Когато стигнахме, пуснахме конете да попасат все още зелената трева и се настанихме на огрения от слънцето перваз. Клоните на върбите се поклащаха от вятъра, потапяха листата си в пенливата вода. Птичката мълчеше.
— Рано е за сватба, Грай — въздъхнах. — Но не виждам какво друго можем да направим.
— Така е — съгласи се тя.
— Искаш ли да останеш тук?
— В Роддмант?
— Или в Каспромант.
— А къде другаде? — попита тя след кратко мълчание.
— Ами, виж какво си мислех. Вече няма брантор на Каспромант. Аллок управлява владението. Може да се присъедини към Роддмант и да приеме протекцията на баща ти. Мисля си, че от това ще са доволни и двамата. Другия месец Аллок ще се жени за Раб. Ще им преотстъпя Каменната къща. Може синът им да има дарба… А пък ти…
— Ако владенията ни се обединят, можеш да живееш тук, с нас — подметна Грай.
— Мога всъщност.
— Искаш ли?
— А ти искаш ли?
Тя замълча.
— Какво ще правим тук? — попитах.
Тя помълча, после каза:
— Това, което правим и сега.
— А ти искаш ли да заминем? — Оказа се по-трудно да го произнеса, отколкото си мислех. Думите прозвучаха някак странно.
— Къде?
— В Низините.
Тя мълчеше. Беше зареяла поглед отвъд блестящата повърхност на езерцето.
— Еммон открадна няколко лъжици и разни други неща, но може би говореше истината. Това, което можем, тук е безполезно, но долу…
