Той седна на леглото, пак тръсна глава и прокара ръка през косата си. После ме погледна.
— Какво има, Оррек?
— Какво има ли, татко? Ами това, че никога не съм притежавал дарбата. Не съм убивал змията, нито кучето, нито нищо. Ти си бил.
— Какви ги говориш?
— Казвам, че ме подмами да вярвам, че притежавам дарба, която не мога да контролирам, за да можеш да ме използваш. За да не се налага да се червиш, задето съм лишен от всякаква сила, позор за нашия род, син на калук!
При тези думи той скочи от леглото, но не отговори, продължаваше да ме гледа объркано.
— Не смяташ ли, че ако притежавах дарба, щях да я използвам сега? Не искаш ли да ти демонстрирам големите неща, които мога да правя, да ти покажа как убивам? Не, аз нямам дарба. Не съм я получил от теб. Всичко, което ми даде, бяха тези три години слепота!
— Син на калук? — прошепна той невярващо.
— Нима мислиш, че аз не съм я обичал? А ти дори не ми позволи да я погледна — през цялата тази година, докато тя умираше. Защото трябваше да опазиш лъжата, твоята малка измама!
— Никога не съм те лъгал — рече той. — Мислех си… — И млъкна. Все още бе твърде изненадан, за да се ядоса.
— Нима си повярвал, че онова, което се случи зад ясеновата гора, е мое дело?
— Да — отвърна той. — Аз нямам такава сила.
— Имаш и го знаеш! Нали прокара онази черта в горичката, по границата. Убивал си хора в Дънет. Ти имаш дарбата, дарбата да разваляш! Аз я нямам. Никога не съм я имал. Ти ме измами. Може би си измамил и себе си, защото не си могъл да понесеш мисълта, че синът ти не е това, което си искал. Не ме интересува. Зная, че повече не можеш да ме използваш. Очите са си мои. Няма да позволя повече да ме оплиташ в лъжите си. Няма да позволя срамът ти да стане и мой срам. Намери си друг син, щом този не е достатъчно добър.
— Оррек — прошепна той, като човек, надвит от вятъра.
— Край! — Хвърлих превръзката на пода, блъснах вратата и изтичах надолу по стълбите. Напълно объркана, Сажда подскачаше след мен и лаеше. Застигна ме чак долу и ме захапа за фустанелата. Протегнах ръка и я погалих, за да я успокоя. Тя изръмжа веднъж, но се усмири. Върна се с мен в моята стая. Затворих вратата и тя легна на прага. Не зная дали ме пазеше от някой, който би могъл да влезе, или искаше да ми попречи да изляза отново.
Сложих още дърва в огъня, запалих отново свещта и седнах на масата. Книгата на нея беше отворена, книгата на един велик поет, съкровище, което ми даваше радост и утеха. Бях си върнал очите, но каква полза от тях? Каква полза от мен? „Кои сме ние тогава?“ — бе попитала Грай. Щом не съм син на баща си, кой съм тогава? Кой съм сега?
17
Рано сутринта излязох от стаята си без превръзка. Както се опасявах, че ще стане, жените се развикаха изплашено и побягнаха. Само Раб не избяга, а ме укори с разтреперан глас:
— Оррек, изплаши момичетата.
— Няма от какво да се страхуват — отвърнах. — Нищо не мога да ви сторя. Страх ли те е от Аллок? Неговата дарба е по-силна от моята! Кажи им да се успокоят и да се върнат.
Точно тогава Канок слезе по стълбите. Изгледа ни и двамата с мрачния си поглед.
— Раб, той каза, че не бива да се страхуваш от него. Редно е да вярваш на думата му. Оррек, не успях да ти кажа снощи. Тернок се опасява, че Дръмови искат да отвлекат бялото му стадо. Днес ще охранявам границите с него.
— И аз мога да дойда — предложих.
Той ме погледна колебливо, после кимна и рече:
— Както желаеш.
В кухнята ни дадоха хляб и сирене — щяхме да закусим по пътя. Нямах друго оръжие освен жезъла на Кадард Слепия, доста неудобна тояга, ако трябва да яздиш с нея. Канок ми подхвърли дългия си ловджийски нож и аз върнах жезъла на мястото му в голямата зала. Той оседла Бранти, а аз взех Гъсока: Пъстра вече само унило се разхождаше из двора. Аллок чакаше — баща ми го бе помолил да не се отдалечава от къщата, да е нащрек и да събере колкото се може повече мъже, в случай че ни нападнат. Младият мъж ме погледна ужасено и извърна глава, но не попита защо съм без превръзка.
Пришпорихме конете към Роддмант и поддържахме добро темпо, докато Гъсока не показа първите белези на умора. През целия път мълчахме.
Аз ликувах от възможността да съм господар на самия себе си. Какво удоволствие — да седиш на коня, без да се страхуваш, че ще паднеш, да се наслаждаваш на ярките цветове на света, да бършеш сълзите от вятъра в очите си. Да препускаш към приятелско владение, за да помогнеш на хора, които може би са в беда. Да яздиш редом с един храбър мъж, който не би трепнал пред никаква опасност. Баща ми стоеше изправен на красивия си червен кон и гледаше право напред.
Спуснахме се към югозападната граница на Роддмант и срещнахме Тернок близо до нашето владение. Каза, че се навъртал тук от изгрев-слънце. Снощи едно момче от близката ферма му съобщило, че откъм Геремант се приближавал конен отряд, по пътя през гората.
Тернок и мъжете с него ме погледнаха озадачено, но също като Аллок не попитаха нищо. Без съмнение се надяваха, че съм се научил да владея дарбата си.
— Може би Еррой ще забележи, че Дръмови са нарушили границата, и ще ги усуче като тирбушони — подметна Тернок с обичайния си хумор. Канок не отговори. Беше вглъбен, сякаш погълнат от някакво видение, и разговаряше с Тернок само когато уточняваха посоката.
Общо бяхме осмина. Очаквахме още четирима от нашите гранични ферми. Планът на Тернок бе да се разпръснем на разстояние, на което да можем да се чуваме, и да сме нащрек. Тернок и Канок щяха да заемат позиция на мястото, където бе най-вероятно да се появят хората от Дръм. Останалите — бяхме въоръжени само с ножове и копия — щяхме да охраняваме фланговете, а двамата мъже с арбалети щяха да са на краищата.
И тъй, разпръснахме се из блатистите долчинки и невисоките хълмчета покрай рехавата горичка. От лявата ми страна беше един от фермерите на Тернок, а от дясната — Канок. Стараехме се да не се изпускаме от поглед, което бе по-лесно за мен, тъй като бях на хълма, откъдето се откриваше отлична гледка към гората. От време на време виждах и Тернок, той също се оглеждаше бдително. Слънцето вече се бе вдигнало високо, но денят си оставаше сив и студен. От време на време започваше да вали. Слязох от Гъсока, за да го оставя да попасе, и продължих да гледам на юг, запад и север. Можех да гледам! Да използвам очите си! Да съм полезен, а не безпомощен слепец, воден от куче или момиче! Какво като нямах дарба? Имах очите си, ножа и своя гняв.
Часовете минаваха. Изядох и последните остатъци от хляба и сиренето и съжалих, че не бях взел още. Три пъти повече.
По някое време ми се доспа. Започнах да се чувствам глупаво, щръкнал така до стария кон на хълма.
А времето течеше. Слънцето вече бе преполовило пътя надолу към хълмовете. Крачех напред-назад и рецитирах това, което си спомнях от „Преобразяване“, и религиозните поеми, които бе записала майка ми. Но всъщност непрестанно мислех за ядене.
Дребната облечена в черно палто фигура вляво под мен бе седнала до един храсталак, конят пасеше до нея. Тази отдясно, с червения кон, го разхождаше за юздите. Други дребни фигурки щъкаха между дърветата, но нямаха коне. Видях ги, премигнах объркано, после извиках с цяло гърло:
— Канок! Пред теб са!
Изтичах при Гъсока, който се бе стреснал от вика ми, улових го за юздите, метнах се на седлото и го подкарах надолу по склона.
Бях изгубил от погледа си Канок и мъжете, които бях видял — дали наистина ги бях видял? Гъсока се подхлъзна по влажния склон — беше прекалено стръмен за него. Успяхме все пак да слезем на равното, но
