— Мама написа няколко.
— Брей да му се не види! Чакай, аз имам една книга. Дадоха ми я долу в града. Трябва да е някъде из торбата, взех я, защото мислех, че може да се окаже ценна. Ей сегичка ще я донеса. — След малко се върна и пъхна в ръцете ми кутия. Капакът се повдигаше лесно. Вътре напипах нещо гладко и меко, като копринена кърпа. Под нея имаше множество листа, досущ като тези от книгите на мама, тънки и фини, лесни за прелистване. Докосвах ги с почуда и удивление. Нямах търпение да ги разгледам, но вместо това подадох книгата на Еммон и го помолих:
— Почети ми.
— Ей, Грай, ти чети — рече припряно Еммон.
Чух Грай да прелиства страниците. Успя да разчете няколко думи и се отказа.
— Изглежда различна от книгите на Мелле — оплака се тя. — Буквите са дребни, черни и изправени и само някои са ми познати.
— Защото е напечатана — обясни Еммон с тон на познавач, но когато се поинтересувах какво значи това, не обясни. — Жреците ги правят. Имат едни колела, като винарски преси, нали се сещаш…
Грай ми описа книгата — отвън имала кожена подвързия, вероятно от телешка кожа, с блестящи ръбове, извезани със златист конец, а на гръбчето, където се съединявали листата, чиито краища също били позлатени, имало надпис с червено.
— Много е красива — въздъхна възхитено. — Сигурно е ужасно ценна.
Изглежда, я бе подала на Еммон, защото го чух да казва:
— Не, Оррек, тя е за теб. Щом можеш да четеш, чети. Ако не сега, след време може би. Току-виж си станал прочут книжник, а? — И се разсмя безгрижно.
Благодарих му и взех книгата от ръката му. Сигурен бях, че наистина е ужасно ценна.
Успях да я разгледам още на идната сутрин. Видях позлатените по края страници, златистия конец и изписаната с червено дума „Преобразяване“ на гръбчето, отворих я и плъзнах длан по хартията (която все още смятах за плат, невероятно фин плат), погледнах красивия ясен едър шрифт, изрисуваните букви на заглавието на първата страница, черния текст, пъплещите като мравки букви по следващите страници. Като мравки… изведнъж си спомних мравуняка на хълма, нещастните твари, които щъкаха по работа, когато ги ударих с цялата си необуздана сила. Затворих очи… и после ги отворих. Книгата лежеше разтворена пред мен. Прочетох един ред: „И тъй, с помръкнало сърце, той даде този свят обет“. Това беше поезия, история, написана в стихове. Прелистих страниците, върнах се на първата и се зачетох.
Сажда кротко се намести в краката ми и повдигна глава. Наведох машинално очи към нея — видях средно на ръст куче с къдрава черна козина, която се скъсяваше около ушите, издължена муцуна, високо чело и ясни проницателни тъмнокафяви очи, които гледаха право в моите.
Във възбудата и нетърпението си бях забравил да я изведа, преди да си сваля превръзката.
Тя се надигна, без да сваля очи от моите. Беше изненадана, че ги вижда, но достойнството й не й позволяваше да го показва, да изразява радостта си.
— Сажда — промълвих с разтреперан глас и я погалих по муцуната. Тя подуши ръката ми. Увери се, че съм аз.
Клекнах до нея и я прегърнах. Тя опря чело на гърдите ми и остана така.
— Сажда — рекох, — никога няма да те нараня, миличко.
Тя го знаеше. Погледнах към вратата, колебаех се дали все пак да не я изведа, както правех досега.
— Остани — казах след малко и отново се върнах към книгата.
16
Еммон ни напусна. Канок с нищо не бе показал неудоволствие от присъствието му, но беше ясно, че гостоприемството му се изчерпва. И наистина, в края на зимата животът в Каменната къща не се отличаваше с изобилие, кокошките бяха спрели да снасят, шунката и осоленото месо отдавна бяха изядени, нямаше добитък за колене, живеехме главно на овесени питки и сушени ябълки и разнообразието идваше само от някоя уловена в потока пъстърва. След като се наслуша достатъчно за богатствата и изобилието в Карантаг, Еммон, изглежда, реши, че там ще го хранят по-добре. Надявах се да стигне до Карантаг. Надявах се да не стане жертва на тяхната дарба.
Преди да тръгне, той проведе един сериозен разговор с Грай, доколкото е в състояние да разговаря сериозно човек с представи за живота като неговите. После ни посъветва и ние да напуснем Предпланинието.
— За какво ви е да стоите тук? — попита. — Грай, ти няма да послушаш майка си да водиш нещастни зверове на ловците и скоро ще те обявят за безполезна. Същото важи и за теб, Оррек: с тази твоя превръзка не ставаш за никаква работа. Но ако искаш да слезеш в Низините, Грай, с твоите умения и с този прекрасно обучен кон бързо ще си спечелиш уважение и всеки ще ти предложи работа. И ти също, Оррек — имаш добра памет и изпълняваш предания и песни, а това се цени високо в градовете, където хората обичат да се забавляват. Там често се събират, за да слушат разказвачи и певци, и им плащат добре, а някои богаташи ги канят в къщите си. Пък ако твърдо си решил да държиш очите си затворени през целия си живот, знай, че някои от тези певци и поети също са слепци. Макар че на твое място бих махнал тази превръзка и бих видял това, което е на една ръка разстояние от мен. — Той се разсмя.
И тъй, един ярък априлски ден той пое на север, загърнат с топлото палто, което му бе подарил Канок, метнал на гръб старата си торба, в която, както се разбра после, имаше няколко сребърни лъжици от нашия шкаф, брошка от злато и яспис, която Раб много си обичаше, и един посребрен оглавник от конюшнята.
— Така и не го излъска — подметна незлобливо Канок. Когато приемаш в дома си крадец, трябва да очакваш, че ще изгубиш нещо. Въпросът е, че не знаеш какво ще спечелиш.
През всичките тези месеци с Грай нямахме възможност да разговаряме откровено и насаме. Имаше много въпроси, които отдавна не бяхме обсъждали. Беше зима, период на търпеливо очакване. Но ето че сега всичко, което бяхме сдържали толкова дълго, изскочи навън.
— Грай, видях Сажда — похвалих й се.
Сажда тропа с опашка, доволна, че е чула името си.
— Забравих да я изведа от стаята. Погледнах надолу… и тя беше вперила очи в моите. Оттогава… вече я държа при мен.
Грай обмисли чутото, преди да отвърне.
— Значи смяташ… че е безопасно?
— Не зная какво да мисля.
Тя мълчеше.
— Понякога си мисля, че… когато нещо се обърка с дарбата ми, когато излезе изпод контрол… бях се опитвал да я прилагам, мъчех се непрестанно и не се получаваше нищо. Може би ако не бях полагал толкова усилия, ако… тогава всичко щеше да е наред.
Грай помълча още малко, после попита:
— Но когато си убил усойницата… каза, че не си се опитвал да използваш дарбата си, нали?
— Да, така е. Но тогава непрекъснато бях изплашен, че може би нямам никаква дарба. Все още не съм сигурен дали аз съм я убил. Чуй ме, Грай, мислил съм си за това хиляди пъти. Аллок твърдеше, че съм бил аз, защото съм я видял пръв. А баща ми… — Млъкнах.
— Баща ти е искал да си ти?
— Може би.
След известно време продължих:
— Може би е искал да си мисля, че съм аз. Да ми вдъхне увереност. Не зная. Но аз му казах, че се опитвам така, както смятам, че трябва да стане, но не се получава. Молех го да ми обясни какво чувства, когато използва силата, но той не можеше. Слушай, Грай, не може да не усещаш, когато силата преминава през тялото ти! Аз я усещам — когато рецитирам поеми. Тогава зная, че е в мен! Но когато постъпвам така, както ме е учил баща ми — с очи, ръка, дума и воля, нищо не се получава, нищо! Нищичко не усещам в мен!
— Дори… дори на хълма?
