усети.
— Сигурно вече е приключил с разказите — рече, — но ще се радва да се запознае с теб. Ще оставя Шетар във фургона. Там й е добре. — Докато слизахме по стълбите, добави: — Една лъвица стига, нали?
Как да не я обича човек?
И тъй двете с Грай Барре се върнахме на Пристанищния пазар. Там за първи път чух Оррек Каспро.
Шатрата се пръскаше по шевовете от народ, хората стояха плътно наредени, като дървета на планински склон, безмълвни, заслушани. Тъкмо им разказваше историята на Огнеопашатата птица от „Преобразяване“ на Дениос. Знаех я, знаеха я и възрастните жители на града, но за алдските войници — които не бяха хич малко в тълпата, както и за повечето младежи, тя бе съвсем нова, непозната. Виждах изцъклени очи, помръдващи устни, съсредоточени лица. Скоро аз също бях запленена от ясния вибриращ глас на разказвача, от странния му диалект — и престанах да го виждам. Докато слушах, имах чувството, че историята оживява пред мен.
Когато приключи, тълпата остана смълчана за още известно време, после се понесоха въздишки и възклицания, алдите запляскаха с ръце, а възрастните се развикаха одобрително: „Ей-хо! Ей-хо!“. Едва сега успях да го разгледам — красив и строен мъж, висок и тъмнокож, изправен в предизвикателна поза на подиума, въпреки че говореше с благ глас.
Дълго не можахме да се приближим до него.
— Трябваше да доведа и другата лъвица — засмя се Грай, докато напразно се опитвахме да си проправим път през гъстата тълпа от войници и офицери с техните сини наметала, мечове и тояги, всички напираха напред към разказвача, който бе слязъл сред тях.
Когато той отново се качи на подиума и огледа тълпата, Грай подсвирна с птичия сигнал, но този път силно и пронизително. Той веднага я видя, тя кимна наляво и след няколко минути Оррек ни чакаше на стъпалата на митницата.
Сега, когато войниците се бяха разпръснали, след него пристъпваха само обикновени граждани, кротки и смирени хорица. Един възрастен мъж застана пред него и му се поклони дълбоко, както се кланяме, когато изразяваме благодарност към боговете — с разперени ръце.
— Възхвала на твореца — прошепна мъжът. Видях, че е разплакан. Познавах го, беше един от хората, които носеха книги на друмлорда. Не знаех как се казва.
Оррек Каспро пристъпи към нас, хвана протегнатите ръце на Грай и ги задържа за малко.
— Измъкни ме от тук! — каза. — Къде е Шетар?
— В Галвамант — отвърна тя, произнесе думата със северняшки акцент. — Водя ти Мемер, дъщеря на Галвамант. Поканени сме да им гостуваме.
Очите му се разшириха. Поздрави ме любезно, но не попита нищо, макар да изглеждаше, сякаш го вълнуват много неща.
— Моля да ме извините — казах, понеже внезапно се сетих за нещо. — Имам още малко работа на пазара. Знаете пътя, аз ще ви настигна. — Оставих ги. На Иста й трябваха повече зеленчуци, за да приготви риба за осем души.
Винаги съм се чудела защо разказвачите пропускат такива теми като домакинство и готвене. Не са ли за това всички големи войни — за да може накрая семейството да се събере и да се нахрани в някой мирен дом? В историите се разказва как господарите на Манва ловували или събирали корени, за да си приготвят храна, докато живели на биваци в изгнание, но не се казва нищо за това как са живели жените и децата им в опустошения от враговете град. Те също е трябвало да си намират прехрана, да чистят къщите, да почитат боговете, както правехме ние по време на обсадата. Когато героите се връщат от планината, ги чака тържествено посрещане. Ще ми се да зная откъде са вземали жените продукти за пиршеството.
Докато катерех хълма за Гелбов мост, видях Грай и мъжа й в горния край на улица „Западна“. Когато влязох в кухнята, Соста и Боми все още не се бяха оправили от изненадата от срещата с гостите, а Иста бе на ръба на истерията — „Как в името на Сампа Разрушителя ще нахраня гостите с една риба и шепа зарзават?“ Не я умилостивиха и допълнителните зеленчуци, които бях донесла. Тя се захвана за работа, като едновременно режеше джинджифил и моркови и командваше безжалостно Боми и Соста. Галваманд нямаше да се изложи пред гостите си, нито да посрами предците ни, докато Иста бе жива. Тъкмо това имах предвид одеве, когато говорех за историите. Ако това не е важно, кое тогава? Ако в тази работа няма чест и достойнство, в коя има?
Иста можеше да ни разказва за пиршества, на които присъствали по четирийсет души в голямата столова, но същевременно ни поднасяше храна в една стая, която наричаше „килер“ — само защото, макар и достатъчно голяма, по стените й имаше рафтове с посуда. Гудит бе оковал масата, а столовете донесохме от различни стаи. Често това бе най-дългата разходка на друмлорда за целия ден, по коридорите и покрай стълбището на вътрешния двор, за да дойде на вечеря в „килера“. Тази вечер се появи с тежка сива роба, единствената тържествена дреха, останала му от някогашните дни на величие. Всички се измихме и почистихме, с изключение на Гудит, който миришеше на конска пот. Грай носеше дълга червена риза над тесните си копринени панталони, а мъжът й бе с бяла риза, черно палто и черна фустанела, която се спускаше до коленете. Черното му отиваше и Соста го зяпна, ококорена като риба на сергия.
Но друмлордът също бе красив мъж посвоему, въпреки че накуцваше, и докато приветстваше Оррек Каспро, отново се сетих за героите Адира и Марра. Двамата с Каспро стояха изпънати един пред друг, макар че това вероятно бе доста мъчително за друмлорда.
Седнахме на масата, Грай отдясно на друмлорда, а Каспро от лявата му страна, после Соста, Боми, Гудит и аз; последното място беше свободно, защото Иста заяви, че няма да подгъне крак, докато не поднесе на всички. „Готвач на масата е загоряла вечеря“ — заяви тя, което вероятно бе самата истина, когато трябва да се обслужат толкова много хора, а вечерята още се готви. Тя остана, докато друмлордът казваше мъжката благословия — аз казах женската, — и после изчезна, а ние се нахвърлихме върху хляба и варената риба. Изпитах гордост и удоволствие, че храната, с която посрещаме гостите, наистина си я бива.
— Виждам много сходни неща между вас, хората от Ансул, и планинците — подхвана разговор Каспро. Гласът му несъмнено бе най-красивото в него — беше като мандолина. — Цялото семейство се събира да яде на една маса. Чувствам се като у дома.
— Разкажете ни повече за Предпланинието — подкани го друмлордът.
Каспро ни изгледа усмихнато. Очевидно не знаеше откъде да започне.
— Знаете ли нещо за онези страни?
— Знам, че е далече на север — намесих се аз, след като никой не отговори. — Хълмиста земя в подножието на висока планина. — Изведнъж си спомних името на планината от картата на Еронт. — Карантаг, нали? Говори се, че хората там били магьосници. Така поне пише Еронт.
Боми и Соста се облещиха, както всеки път, когато се окажеше, че зная нещо, което те не знаят. Мислех го за много глупаво — все едно аз да се блещя, когато разговарят за кройки, платове, подплати и така нататък. Не ги разбирах винаги, но не се кокорех, сякаш са се побъркали.
— Карантаг е нашата голяма планина — потвърди Каспро, — както Сул е вашата. Предпланинието се състои от хълмове и скали и е населено от бедни фермери. Някои от тях наистина владеят известни сили, но магьосничество е опасна дума. Наричаме го дарба.
— А в присъствието на алдите не го наричаме никак — обади се Грай с дрезгавия си глас. — Не искаме да ни пребият до смърт с камъни, защото идваме от страната на надарените.
— Какво… — почна Боми и млъкна. Не можеше да надвие срама си. Грай я окуражи и тя продължи: — Вие имате ли дарби?
— Разбирам се с животните и те с мен. Дарбата ми се нарича призоваване, но е по-скоро като да чуваш.
— Аз нямам дарба — добави Каспро с усмивка.
— Не мога да повярвам, че сте лишен от дарба — сепнато каза друмлордът.
Каспро побърза да поясни:
— Прав сте, разбира се, господарю. Аз наистина притежавах голяма дарба. Но тя беше… тя се оказа погрешна. — Той се намръщи в търсене на подходяща дума, сякаш най-важното нещо на света бе да отговори искрено. — Не за мен, за моите близки. Ето защо се отказах от нея и напуснах Предпланинието.
