на мъжа й, но имаше нещо, което внушаваше спокойствие, същото, което чувствах, когато галех лъвицата по козината. Когато друмлордът й отговори, гласът му не звучеше така напрегнато.
— Ние сме поробени, как да ни управляват. Ганд Йораттх и офицерите му олицетворяват закона тук. През повечето време жителите на града се занимават с неща, с които са се занимавали открай време, а алдите налагат волята си, наказват богохулството и се държат надменно. Живеят тук като войници в гарнизон още откакто превзеха града. Не пращат заселници. Не водят жени. Те не искат да се заселят тук. Мразят града, страната, морето. За тях самата земя е място за изгнание, а това е най-лошата й част.
В тишината, която последва, Шетар вдигна глава, изръмжа гърлено и се прозя шумно.
— Права си — кимна й Грай. Двамата с Каспро се надигнаха, пожелаха ни лека нощ и ни благодариха за гостоприемството.
Дадох на Грай една маслена лампа, за да намерят пътя към тяхната стая. Видях, че и двамата докоснаха леко с пръсти молитвената ниша, преди да излязат. Отдалечиха се, хванати за ръка, по коридора, лъвицата вървеше кротко зад тях. Светлината на лампата хвърляше отблясъци върху стените.
Обърнах се и видях, че друмлордът отново е втренчил поглед в пламъчето. Лицето му изглеждаше уморено. Помислих си колко е самотен. Приятелите му бяха измрели или отпътували отдавна, а той трябваше да остане тук. Досега смятах, че самотата му е негов избор, че му е присъща, но сега осъзнах, че просто не е имал избор.
Той ме погледна и попита:
— Какво ни доведе в Галваманд?
Тонът му ме изплаши.
— Приятели, смятам — рекох накрая.
— О, да. Могъщи приятели, Мемер.
— Господарю…
— Да?
— Това Гърло на нощта, този Обаттх. Червените шапки, войниците — заради това ли са дошли в Галваманд? Защото мислят, че…
Той не бързаше с отговора. Седеше прегърбен, както когато го измъчваше болка.
— Да — рече след време.
— Но има ли… има ли нещо, което…
Не знаех какво искам да попитам, но той ме разбра. Погледна ме навъсено.
— Това, което търсят, им принадлежи. То е в техните сърца, не в нашите. В тази къща не живее зло. Те доведоха мрака с тях. Никога няма да разберат какво е имало в недрата на тази къща. Няма да го търсят, не ще го и видят. Тази врата е вечно затворена за тях. Не се страхувай, Мемер. Не можеш да го предадеш. Аз се опитвах. Опитвах се да стана предател. И то неведнъж. Но боговете на моята къща и сенките на мъртвите ми простиха още преди да го сторя. Те не ми позволиха да го направя. Сънотворците затиснаха устата ми с невидимите си ръце.
Сега вече наистина се изплаших. Никога досега не бе говорил за изтезанията. Беше се навел, чак се беше прегърбил, и целият трепереше. Исках да отида при него, но не смеех.
Той махна едва забележимо с ръка и прошепна:
— Върви си. Лягай си да спиш, дете.
Приближих се и положих ръка върху неговата.
— Нищо ми няма — успокои ме той. — Чуй ме. Постъпи правилно, като ги доведе тук. Те са благословени хора. Така е, Мемер. А сега си върви.
Исках или не, трябваше да го оставя сам, разтреперан и безпомощен.
Бях изморена, денят бе дълъг и изпълнен с преживявания, но не можех да си легна. Отидох до стената, която опира в склона на хълма, и отворих невидимата врата към тайната стая.
Още щом прекрачих прага, страхът ми се усили. Сърцето ми се сви, настръхнах.
Пред очите ми беше ужасяващото изображение на черното слънце, което поглъща всичката светлина и топлина на деня и оставя след себе си само смразяващ студ и пустота.
Винаги съм се бояла от дъното на тази стая. Не смеех да доближа сенките, стараех се да не ги забелязвам, сякаш си казвах: „Това е нещо, което ще се опитам да разбера по-късно“. Но сега това „по- късно“ бе настъпило. Време беше да узная върху какво е построена моята къща.
Но първо трябваше да се опитам да разбера смисъла на тази ужасна легенда за Гърлото на нощта, омразния образ, сътворен от хората, които ненавиждах.
Сетих се за думите на Оррек Каспро. За библиотеката, която търсел. Най-голямата библиотека на света. Място на познание, просветление за ума.
Не смеех дори да погледна към сенчестия край на стаята. Не бях готова за това, трябваше да събера цялата си сила. Приближих се до масата, онази, под която като малка строях мечо леговище с книги. Оставих лампата на нея и опрях длани върху гладката повърхност, сякаш попивах сили от нея.
На масата лежеше книга.
Двамата с друмлорда винаги връщахме книгите на местата им, преди да напуснем стаята. Друмлордът го правеше, защото така го бе възпитала майка му, жена на реда, която била негов учител, както той бе мой. Не бях виждала тази книга. Не ми изглеждаше стара. Сигурно беше от онези, които хората носеха тайно в къщата, за да ги спасят от унищожение. Твърде погълната от творбите на великите писатели и поети, нито веднъж не бях поглеждала към лавиците, където държахме тези случайно попаднали тук издания. Реших, че друмлордът я е оставил за мен, докато съм слизала към пазара с Грай.
Отворих я и видях, че е напечатана, с метални букви, каквито напоследък използват в Бендраман и Урдайл, тъй като с тях лесно могат да се отпечатат и хиляда екземпляра. Прочетох заглавието: „Хаос и дух: Космогония“. Под него бе изписано името Оррек Каспро, а, отдолу имената на печатарите — Берре и Холавен от Дерисова вода в Бендраман. На следващата страница имаше само едно изречение: „В чест и памет на моята незабравима Мелле Аулита от Каспромант“.
Седнах така, че да съм с лице към тъмната част на стаята, защото не смеех да й обърна гръб, както и да погледна нататък. Приближих лампата до книгата и зачетох.
Събудих се на същото място в сивата утрин, с угаснала лампа и глава върху разтворената книга. Бях измръзнала до кости. Ръцете ми бяха така вкочанени, че с мъка успях да изпиша буквите във въздуха, за да отворя вратата. Изтичах в кухнята и едва не се пъхнах цялата в огнището, докато се опитвах да се стопля. Иста ме сгълча, а Соста разказваше нещо, но аз не й обърнах внимание. Величествените думи на поемата отекваха в главата ми като вълни на прибой, като стрелкащи се над водата пеликани. Нито чувах, нито виждах друго освен тях.
Сега вече Иста се разтревожи за мен. Даде ми топло мляко и каза:
— Изпий това, глупаво момиче, какво искаш, да се разболееш ли? И то когато в къщата имаме гости? Изпий го наведнъж!
Изпих млякото, благодарих й и се качих в стаята си, шмугнах се в леглото и спах почти до обед.
Намерих Грай и мъжа й в конюшнята, с лъвицата, конете, Гудит и Соста. Откакто се появи Каспро, Соста бе забравила напълно за роклята и непрестанно се навърташе край него. Гудит оседлаваше червения кон, а Грай и Каспро спореха. Не бяха ядосани, но и не постигаха съгласие. Този ден Леро не беше в сърцата им, както обичаме да казваме.
— Не можеш да отидеш там съвсем сам — рече Грай, а той отвърна:
— Нито ти да дойдеш с мен.
Изглежда, повтаряха тези аргументи от доста време.
Той се обърна към мен. За миг се почувствах замаяна, както вероятно се чувстваше край него Соста. Та това бе същият човек, който бе написал поемата, над която прекарах почти цялата нощ и която бе променила душата ми. Но смущението ми премина почти веднага. Човекът пред мен бе Оррек Каспро, нямаше две мнения по въпроса, но не великият поет, а мъжът, спорещ с жена си, мъжът, който приемаше всичко ужасно сериозно, нашият гост, когото харесвах.
— Кажи ни ти, Мемер — поде той. — Вчера хората са видели Грай на пазара, видя са я с Шетар, стотици хора, не е ли истина?
— Разбира се, че е така — каза Грай, преди да успея да отговоря. — Но никой не е поглеждал вътре във фургона. Нали, Мемер?
