— Да — казах на него и: — Не — на нея.
— Така че — продължи тя, — вчера във фургона беше твоята съпруга, а днес от него ще излезе звероукротителят и ще дойде с теб в двореца.
Той не спираше да клати глава.
— Оррек, вече два месеца пътувам с теб, като се преструвам на мъж. Обиколихме целия Асудар. Защо изведнъж реши, че сега не бива да го правим?
— Защото ще те познаят. Те са те видели, Грай. Знаят, че си жена.
— Всички неверници си приличат. А и алдите не забелязват жените.
— Видели са жена с лъвица, която е изплашила един от конете им!
— Оррек, идвам с теб. — Той изглеждаше толкова разтревожен, че тя застана до него и го хвана за ръката. — Знаеш добре, че никой в Асудар не е забелязал, че съм жена, освен онази стара вещица в оазиса, а и тя се смя на това. Помниш ли? Те няма да се досетят, няма да ме погледнат дори, не могат да ме видят. Няма да те пусна да идеш сам. Не мога. Не бива да го правиш. Имаш нужда от Шетар. А Шетар се нуждае от мен. Почакай само да се облека — имаме много време. Нали така, Мемер? Колко е пътят до двореца?
— Четири пресечки и три моста.
— Видя ли? Ще се върна, преди даже да си мигнал. Не го пускайте да тръгне! — заръча на мен, Гудит и Соста, а вероятно и на коня, и изтича в къщата, Шетар се вмъкна след нея.
Оррек отиде до портала и застана там, неподвижен и замислен, с гръб към нас. Стана ми жал за него.
— Няма спор по този въпрос — рече Гудит. — Отровни змии живеят в двореца, както и да ги наричат. А някога там се помещаваше Градският съвет. Ела насам де! — Последното беше за високия кон, който го погледна и бавно се приближи към нас.
— Какъв красавец! — въздъхнах и го потупах по шията. — Бранди ли беше?
— Бранти — поправи ме Оррек, който се бе върнал при нас, с израз на достойно поражение, което със сигурност жегна сърцето на Соста.
— Оххх — въздъхна тя и запелтечи: — Мога ли… мога ли да ви донеса… — Но очевидно не знаеше какво да му донесе.
— Още го бива старчето — похвали го Оррек и хвана юздите. Тъкмо се готвеше да се качи на седлото, когато Гудит го спря:
— Чакай малко да погледна тази подкова. — И се мушна между Оррек и коня.
Оррек отстъпи назад и зачака търпеливо като Бранти.
— Отдавна ли го имате? — попитах, опитвах се да завържа разговор, но се чувствах точно толкова глупаво, колкото и Соста.
— Вече надхвърли двайсетте. Време е да си почине от тези скиторения. А също и Звезда. — Оррек се усмихна малко тъжно. — Напуснахме заедно Предпланинието — Бранти и аз, Звезда и Грай. И Сажда. Кучето ни. Добро куче беше. Грай я обучи.
Това подтикна Гудит да подхване любимата си тема за галвамандските хрътки — не спря да дрънка, докато не дойде Грай. Носеше бричове и наметало от груб плат. Мъжете в Ансул носят косите си дълги и завързани отзад, така че тя само бе прибрала плитките си в черна плюшена шапка. Освен това беше почернила с нещо брадичката си. Приличаше на двайсетгодишен мъж с чевръсти, стрелкащи се насам-натам очи, срамежлив и мълчалив.
— Готови ли сме? — попита. Дори ниският й дрезгав глас се беше променил.
Соста зяпна от почуда и попита:
— Кой сте пък вие?
Грай свъси вежди и отвърна:
— Чай, звероукротителят. Е, Оррек?
Той я изгледа отгоре до долу, сви рамене, подсмихна се и се метна на коня.
— Какво пък, да тръгваме! — И пришпори коня, без да поглежда назад. Грай и лъвицата го последваха. Докато минаваше през портата, Грай ме погледна и ми намигна засмяно.
— Ама откъде се взе този човек? — продължаваше да се чуди Соста.
— Бъди с тях, милостива Енну, в това гнездо на змии и убийци — промърмори под носа си Гудит и се прибра в конюшнята.
Върнах се в къщата да нагледам нишите на боговете и да попитам Иста трябва ли да се купува нещо от пазара.
6
Гудит ми каза, че рано заранта дошъл вестоносец от Къщата на Градския съвет, която алдите наричат двореца на ганда, за да съобщи, че Оррек трябвало да чака на определеното място. Без обяснения или извинения, разбира се. И така, те тръгнаха, а ние зачакахме. Беше доста късно, когато най-сетне се върнаха, та бях прекарала немалко часове в тревоги. Седях на парапета на пресъхналия фонтан и ги зърнах още щом се заизкачваха по улицата от юг, Оррек пешком, уловил коня за юздите, а Чай звероукротителят зад него, следван от лъвицата, която явно бе отегчена.
Изтичах да ги посрещна.
— Всичко мина добре — успокои ме Оррек, а Чай добави:
— Горе-долу.
Гудит чакаше при вратата на конюшнята, за да поеме Бранти — появата на конете му бе донесла такава радост, че не позволяваше на никой друг да ги гледа дори за малко.
— Ела с нас горе — покани ме Чай и още щом влязохме в столовата, без да сменя дрехите си, нито да си измива лицето, отново стана Грай. Попитах ги дали са гладни, но те поклатиха глави и казаха, че гандът наредил да им дадат храна и вода.
— Пуснаха ли те вътре? — попитах Грай. — Пуснаха ли Шетар?
Не исках да проявявам любопитство към нищо, свързано с алдите, но не можех да се стърпя. Никой не беше влизал в двореца и казармите и не знаехме как живеят гандът и алдите, защото сградата бе под постоянна охрана и вътре гъмжеше от войници.
— Разкажи на Мемер какво стана, докато сваля тези дрехи — заръча Грай на Оррек и той ми разправи всичко, превърна го в поредната сладкодумна история — очевидно му беше в кръвта.
Алдите били вдигнали шатри, такива, каквито използвали, когато пътували из пустинята. Шатрата на ганда била най-високата и най-просторната, почти колкото къщата, съшита от червен плат, със златисти шевове и знамена. Според Оррек гандът живеел в нея, а не в голямата къща, поне сега, след сезона на дъждовете. Шатрата била богато мебелирана и разполагала с подвижни изрисувани паравани, с чиято помощ можело да се оформят по желание всякакви вътрешни помещения — Оррек вече бил приеман в подобна шатра в Асудар. Но тук дори не го допуснали под чергилото. Поканили го да седне на сгъваем стол недалеч от входа.
Бранти бил отведен в конюшнята от един коняр, който се отнасял с него, сякаш е от стъкло. Укротителят и лъвицата стояли на няколко крачки зад Оррек, заобиколени от алдски офицери. И Чай, също като Оррек, бил под хартиен слънчобран.
— Дадоха ми и за Шетар — похвали се Грай, която вече се бе върнала. — Те уважават лъвовете. Но после хвърлиха слънчобраните, защото ги бяхме използвали, а за тях сме неверници.
Предложили им освежаващи напитки, а пред Шетар положили купа с вода. След като чакали около половин час, от шатрата излязъл гандът, заобиколен от придворни и офицери. Поздравил благосклонно Оррек, нарекъл го принц на поетите и го уверил, че е добре дошъл в Асудар.
— В Асудар! — кипнах аз. — Тук е Ансул! — После се извиних за прекъсването.
— Където са алдите, там е пустиня — произнесе с мек глас Оррек и в първия момент не разбрах, че е някакъв цитат.
Ганд Йораттх, продължи той, бил шейсетинагодишен, облечен в разкошна везана туника, украсена по края със златист ширит, по асударската мода, каквито носят само висшите благородници. Поведението му било непринудено, разговорът, който поддържал, жив и енергичен. Седнал до Оррек и подхванал разговор
