пребият, дори ще ги убият. Нали се хвалеше, че вие сте господарите на Ансул? Това значи, че ние сме роби.
— Нищо няма да ти нареждам да правиш — обеща той. — Въобще не мисля, че си роб.
Беше прав за това.
Вървяхме покрай северната стена на къщата. Основата й е от масивни каменни блокове, високи десет стъпки, а над тях започва първият етаж, също облицован с камък, с големи двукрилни прозорци. Над тях има резбовани корнизи и още по-нагоре, над стрехата, скосен покрив. Направи ми впечатление, че очите му се стрелкат нагоре, както правят конете, когато нещо ги тревожи или плаши.
Излязохме в предния двор, който е разположен по цялото протежение на фасадата. Издигнат е над нивото на улицата и отделен от нея с ограда от колони. Покрит е с гладки сиви и черни плочи, подредени в сложна геометрична фигура, която наподобява лабиринт. Иста казва, че навремето танцували в лабиринта в първия ден от всяка година, деня на пролетното равноденствие, и възпявали Йене, покровителката на всички растения. Плочникът беше мръсен, покрит с прахоляк и изсъхнали листа. Не беше лесна работа да се помете целият преден двор. Бях опитвала няколко пъти, но нито веднъж не бях стигала до края. Симми почна да пристъпва в лабиринта.
— Спри! — викнах му. Той се стресна и ме последва надолу по стълбите към улицата; озърташе се изплашено и невинно, досущ като котенцата.
— Демони — подметнах лаконично и кимнах към рисунките на плочника. Той потрепери, после попита:
— Какво е това?
Гледаше останките от Фонтана на Оракула.
Фонтанът се намира вдясно от портала. Басейнът е зелена серпантина, облицована с Леров камък, и е с диаметър петнайсетина стъпки. Водата е бликала от централния сифон, от който сега стърчеше само бронзова тръба, потъмняла и плесенясала, подпряна на напукания мраморен пиедестал. Беше почти невъзможно да се види, че някога е имал очертанията на урна и е бил украсен с издялани от камък листа и лилии. Басейнът също тънеше в прахоляк и изсъхнали листа.
— Фонтан с демонична вода — обявих аз. — Пресъхнал е преди столетия. Но въпреки това вашите войници го разрушили напълно и така позволили на демоните да излязат.
— Не е необходимо да ги споменаваш непрекъснато — рече той сърдито.
— О, виж — отвърнах. — Виждаш ли тези цепнатини в основата на урната? Това са букви. Изписана черна магия. Демонични заклинания, разбираш ли? Искаш ли да се приближиш и да ги прочетеш? Искаш ли да видиш демони отблизо?
— Стига, Мем — тросна се той. — Остави ме на мира. — В погледа му имаше болка и възмущение. Но това исках, нали?
— Добре де — въздъхнах. — Само че, Симми, искам да ме разбереш добре. Няма никакъв начин да станем приятели. Не и докато не се научиш да четеш това, което е изписано на фонтана. Докато не докоснеш ей онзи камък и не поискаш благословия от моята къща.
Той погледна продълговатия Прагов камък с цвят на слонова кост, който стърчеше от средата на стъпалото, изтъркан от безбройните ръце, които го бяха докосвали през вековете. Наведох се и го пипнах.
Той не каза нищо. Обърна ми гръб и тръгна към улица „Галва“. Изпроводих го с поглед. Не изпитвах триумф. По-скоро имах усещането, че съм победена.
Оррек дойде на вечеря бодър и гладен. Разговаряхме за изпълнението му и разказахме на друмлорда как е минало и каква е била реакцията на тълпата.
Соста също бе слязла до пазара, за да го чуе, и сега го гледаше примряла от възхита, с увиснало чене. По някое време той я съжали и я заговори. Опита с шега, но не се получи, така че се наложи да насочи вниманието й към това, което й предстоеше — попита я къде ще живеят, след като се омъжи. Тя смотолеви, че годеникът й е дал съгласие да дойде да живее при семейство Галва. Оррек и Грай, които изпитваха несекващ интерес към навиците и традициите на всички хора, започнаха да я разпитват за брачния ритуал, за зестрата и за роднините. Но Соста продължаваше да се блещи, онемяла от възторг, и вместо нея взе да отговаря друмлордът. Едва когато Иста седна на масата при нас, успяхме да научим нещо за годеника, с когото толкова се хвалеше.
— Сигурно им е мъчно, че не могат да се срещат преди сватбата — каза Грай. — Цели три месеца!
— Навремето сгодените двойки можеха да се срещат при всяко обществено събитие — обясни друмлордът. — Но сега нямаме танци и празници. Не им остава нищо, освен да си разменят погледи, когато се разминават на улицата…
Соста се изчерви и подсмръкна. Всяка вечер годеникът й се разхождаше около къщата с приятелите си точно когато Иста, Соста и Боми „по случайност“ излизаха на улицата, за да подишат чист въздух.
След вечеря се преместихме в северния двор. Десак вече ни чакаше там. Пристъпи към нас, улови Оррек за ръцете и призова боговете да го благословят.
— Знаех, че ще говориш пред народа! — рече. — Фитилът е запален!
— Да видим първо какво мисли гандът за моето изпълнение — отвърна предпазливо Оррек. — Нищо чудно да чуя от него критични коментари.
— Изпрати ли да те повикат? — попита Десак. — За утре ли? По кое време?
— Късно следобед. Нали така, Мемер?
Кимнах.
— Ще отидеш ли? — попита друмлордът.
— Разбира се — изпревари го с отговора Десак.
— Не мога да откажа — рече Оррек. — Макар че мога да помоля за отсрочка. — И погледна многозначително друмлорда.
— Трябва да отидеш — заяви Десак. — Моментът е подходящ. — Гласът му бе рязък, с властни нотки.
Виждах, че Оррек не обича да му казват какво трябва да прави. Не сваляше поглед от друмлорда.
— Нищо няма да спечелим с протакане всъщност — рече друмлордът. — Но може да се изложиш на опасност, ако отидеш.
— Сам ли да ида?
— Да — каза Десак.
— Не — рече Грай със спокоен безизразен глас.
Оррек ме погледна.
— Мемер, тук всички освен теб ми нареждат.
— „Боговете обичат поетите, защото се подчиняват на законите, на които се подчиняват и боговете“ — каза напевно друмлордът.
— Салтър, приятелю мой, няма потайно действие, което да не е свързано с опасност — заговори Десак и в гласа му прозвуча нетърпение. — Ти си затворен тук, откъснат от живота навън и от делата на хората. Живееш сред сенките на отминали времена и черпиш от тяхната мъдрост. Но идва време, когато мъдростта е в действието — когато предпазливостта се превръща в унищожение.
— Идва време, когато волята за действие унищожава мисълта — отвърна навъсено друмлордът.
— Колко дълго трябва да чакам? Никой не може да отговори на този въпрос!
— Не и на мен — призна друмлордът и ме погледна крадешком.
Десак не забеляза това и възкликна ядосано:
— Твоят оракул не е мой. Не съм се родил тук. Предпочитам да мисля с главата си. Ако не ми вярвате, защото съм чужденец, трябваше да ми го кажете преди години. Хората, които са с мен, ми вярват. Те знаят, че никога не съм жадувал за друго освен за свободата на Ансул и за възстановяването на връзките със съндраните. Оррек Каспро го знае. Той е на моя страна. Сега си тръгвам. Ще се върна в Галваманд, когато нашият град бъде свободен. Тогава няма как да не ми повярвате!
Обърна се и си тръгна, но не през главния вход, а по стълбите към северния край. Сви зад ъгъла на къщата и се изгуби от поглед. Друмлордът мълчеше, загледан след него.
След известно време Оррек попита:
