— Има ли момче на име Симми в гандската конюшня? — попитах. Гласът ми бе странно изтънял.
Известно време никой от шестимата — седмина мъже срещу мен не проговори и вече си помислих, че изобщо няма да промълвят нито думичка. И тогава един мъж вдясно от мен — той не държеше арбалет, а имаше затъкнат меч в колана — попита:
— И какво ако има, млади момко?
— Симми ме познава — отвърнах.
Той ме погледна с изражение, което казваше: „И какво от това?“
— Нося послание от моя господар друмлорда до ганд Йораттх. Не можах да мина през тълпата. Съобщението е спешно. Симми ще потвърди, че сме се виждали. Кажете му, че е дошъл Мем.
Войниците се спогледаха.
— Да го пуснем — предложи един, но другите поклатиха глави.
— Аз ще го заведа — заяви накрая мъжът с меча.
Последвах го. Заобиколихме конюшнята отзад. Бях толкова съсредоточена върху изпълнението на задачата, че не обръщах внимание на подробностите, на това, което ставаше около мен. Но някои неща си спомням съвсем ясно. Помня как Симми влезе в малката стая, където ме отведе човекът с меча, как отдаде чест и остана изпънат до вратата.
— Познаваш ли това момче? — попита офицерът. Симми ме погледна, без да извръща глава, само с очи. Изведнъж лицето му се промени. Изражението му омекна, както ставаше със Соста, когато виждаше Оррек. Устните му потрепнаха.
— Да, господарю.
— Е?
— Казва се Мем. Конярче.
— Чие конярче?
— На поета и жената с лъвицата. Дойде тук с тях. Живее в Къщата на демоните.
— Аха — каза офицерът.
Симми продължаваше да стои мирно. Лицето му беше пребледняло и все така пухкаво. Изглеждаше изморен, но така изглеждаха мнозина в Ансул напоследък. Освен това ми се стори, че е изгладнял.
— Носиш съобщение от поета Каспро до ганд Йораттх, така ли? — обърна се към мен офицерът.
Кимнах. Поетът може би беше по-безопасна парола за преминаване, отколкото друмлордът Галва.
— Да го чуя.
— Не мога да го кажа. То е за ганда. Или за Тирио Актамо.
— Обаттх! — извика офицерът. Едва след няколко секунди осъзнах, че това е ругатня. Той отново втренчи поглед в мен. — Ти си алд.
Мълчах.
— Какво говорят навън за алдските войски, които идват от клисурата?
— Казват, че наистина идвали.
— И колко са?
Свих рамене.
— Обаттх! — изруга той отново. Беше нисък, с уморено лице, не особено млад и също изглеждаше изгладнял. — Чуй ме. Не мога да стигна до казармите. Гражданите не ни пускат нататък. Ако мислиш, че ще се промъкнеш — давай. Занеси едно съобщение и от мен. Кажи на ганда, че тук сме деветдесет мъже с всичките коне. Вода има, но храната е на привършване. Вървете и двамата. Чу ли съобщението, кадет?
— Да, сър — отсечено отвърна Симми и изпъчи гърди. Козирува отново, обърна се кръгом и излезе със строева стъпка. Последвах го. Офицерът тръгна с нас. Отведе ни до кордона, аз пък преведох Симми през редицата граждани. Търсех познати лица. Марид не беше там, но видях сестра й Реми и лесно я уговорих да ни помогне да преминем.
— Послание от друмлорда до госпожа Тирио — провикна се тя и това свърши работа.
След като се измъкнахме от тълпата на площада, вече можехме да разчитаме единствено на себе си. За щастие Симми не носеше униформа, с изключение на синия възел на рамото. По някое време някой в тълпата попита: „Това не са ли алдски хлапета?“ — имаше предвид косите ни, — но ние се шмугнахме и продължихме. С доста бутане и ръчкане и не малко ругатни по наш адрес успяхме да подминем Къщата на Съвета и стигнахме тълпата, заобикаляща казармата. И този път успях да открия един познат, Чамер, стар приятел на Гудит, но не помня какво точно му казах. Помня само, че Чамер проведе доста дълъг разговор с алдския часовой. Накрая ни изкараха отпред и стражникът ни преведе през казармения плац, като пътьом викаше някой да съобщи на бащата на Симми.
Щом той се зададе, Симми спря и козирува, но баща му го стисна в прегръдките си.
— Победа е добре, татко — докладва Симми. Плачеше. — Разхождам я всеки ден.
— Чудесно, сине — усмихна се баща му, без да го пуска от прегръдката си.
Излязоха още офицери и войници, така че ни съпроводи цял ескорт, докато вървяхме покрай казармите. Всеки път, когато някой офицер ме спираше, Симми и баща му потвърждаваха, че наистина идвам от Къщата на демоните със съобщение от Оррек Каспро. Най-сетне стигнахме последната постройка и войниците и офицерите останаха назад. Видях, че Симми ме изпраща с поглед. Влязох през вратата и се озовах в просторна стая с прозорец, от който се виждаше Източният канал. Тирио Актамо дойде да ме посрещне.
Не ме позна, така че се наложи да кажа коя съм. Тя ме хвана за ръцете, после ме прегърна и аз едва не се разплаках, най-вече от облекчение. Но трябваше да предам съобщението.
— Праща ме друмлордът. Иска да узнае какво е известно на ганда за армията, която идва от Асудар.
— Мемер, най-добре ще е да разговаряш със самия ганд — отвърна Тирио. Лицето й все още беше подпухнало и имаше превръзка на челото, но въпреки това изглеждаше красива. Държеше се така свободно и радушно, че внушаваше спокойствие на всички. Ето защо вече не бях тъй изплашена, когато ме отведе до леглото, където лежеше ганд Йораттх.
Беше подпрян на цяла купчина бродирани възглавници. Леглото бе заобиколено с червена завеса, окачена на тавана, и имах чувството, че съм в шатра. Голите крака на ганда се подаваха изпод завивките — обгорени и почернели, изглеждаха страшно. Той ме изгледа като вързан сокол.
— Кой е този? Ти алд ли си, момче, или ансулец?
— Аз съм Мемер Галва — отвърнах. — Дойдох при вас по заръка на друмлорда Салтър Галва.
— Ха! — възкликна гандът и втренчи поглед в мен. — Май съм те виждал.
— Идвах с Оррек Каспро, когато ви декламираше.
— Ти си алд.
— Ако ти родя дете, то също ще прилича на алд — обади се с мек глас Тирио.
Той се намръщи и кимна.
— Какво е посланието, дето те праща с него творецът?
— Друмлордът ме праща — уточних.
— Йораттх, ако Ансул има водач, това е друм лорд Галва — намеси се Тирио. — Оррек Каспро е гост в къщата му. Най-добре ще е да установиш връзка с него.
Гандът изсумтя, после ме попита:
— Защо те праща?
— За да узная дали ви е известно с каква цел пристига армията от Асудар и дали сте променили заповедите си към вашите войници.
— И това ли е всичко? — Той погледна Тирио. — Какво смело и хладнокръвно хлапе! Без съмнение е от някоя ваша прочута фамилия.
— Не, господарю. Мемер е дъщеря на Къщата на Галваманд.
— Дъщеря!? — възкликна гандът и отново ме изгледа сърдито. — Значи си момиче — рече с отвращение, надигна се и се смръщи от болка. Обърна се към Тирио. — И ти смяташ, че трябва да я пратя обратно при Галва със списък на намеренията и стратегиите си?
— Мемер — попита Тирио, — градът готов ли е да нападне казармите?
— Ако видят, че по Източния път се задава армия, мисля, че ще нападнат — отвърнах. Бях чула да се обсъжда този въпрос сутринта — да избият войниците, преди да пристигнат подкрепленията. Да си вземем
