града, преди пак да са ни го отнели!
— Това не е армия — рече с внезапно омекнал глас Йораттх. — Само пратеник от ганда на гандовете. И аз му пратих такъв преди две седмици.
— Мисля, че ще е най-добре хората от града да го знаят — заяви все така спокойно Тирио.
— И то час по-скоро! — позволих си да добавя.
— Какво, да не би моите овчици да са се разбунтували? — попита той насмешливо, но сарказмът бе насочен по-скоро към самия него.
— Да — потвърдих.
— Превърнали са се в лъвове, така ли? — попита той и отново ме изгледа сърдито. Помисли малко, после добави: — Ако наистина е толкова зле, бих предпочел да идва армия. Но се съмнявам да са ми пратили.
— Хубаво би било да знаем какво е, господарю — обади се Тирио.
— Няма начин да разберем! — тросна се той. — Тук сме затворени като в капан. Защо тези идиоти, дето са барикадирали моста, не пратят съгледвачи да узнаят каква е числеността на отряда?
— Може и да са пратили — казах малко обидено. — А пък вашите войници да са ги избили.
— Какво пък, не ни остава друго, освен да гадаем. Лично аз съм готов да се обзаложа, че това не е армия, а вестоносец с двайсетина души охрана. Кажи го на твоя друмлорд. Кажи му да пази своите овцелъвове от прибързани действия, ако може. Кажи му да дойде тук. На площада. С Каспро Твореца, ако може. Ще накарам да ме отнесат там, за да можем да говорим на хората. Да ги успокоим. Чух какво е направил Каспро, как ги е успокоил с разказа за Юра и Хамнеда. Той е мъдър човек!
Спомних си колко любезно, дори добродушно бе разговарял гандът пред хората с Оррек. Сега ми изглеждаше сърдит и намръщен, но сигурно беше заради болките, които изпитваше, или пък тъй като разговаряше с жени. Опитах се да се държа с нужната почтителност, но не се получи, защото изведнъж кипнах.
— Друмлордът няма да изпълнява прищевките ви, господарю. Той не излиза от къщата. Ако ви трябва, за да опазите мира в града, ще се наложи да отидете при него.
— Йораттх, Салтър Галва е сакат като теб — добави Тирио.
— Така ли?
— От изтезанията — поясних. — Когато е бил затворник при вашия син.
Гандът ме изгледа, този път продължително и замислено. Накрая отмести поглед и каза:
— Добре, тогава ще ида там. Да ми донесат носилка, кресло, каквото намерят. Кажете им, че ще отида на преговори в Галваманд. Няма смисъл да изпускаме възможността… достатъчно вече… — Не довърши изречението и се облегна на възглавниците. Лицето му беше посивяло.
Нямаше да е никак лесно да се уговорят преговорите, като се имаше предвид обстановката в града. Йораттх тъкмо разговаряше с неколцина от офицерите си и им даваше нареждания, когато чухме сигнал на тръба, пронизителен и мощен, от изток, от отсрещната страна на канала. Веднага му отвърна друг, откъм казармите.
След минута докладваха, че алдският отряд се приближава — беше малка група, както се бе надявал гандът, двайсетина конници, които се спускаха с развети знамена от хълмовете. Чувахме нарастващата глъчка на тълпата от улиците и площада. Но тъй като след отряда нямаше армия, хората се поуспокоиха.
От източния прозорец на казармите виждахме Речната порта и Исмайския мост. Двете с Тирио наблюдавахме пристигането на отряда. Алдите спряха пред полуразрушените стени и влязоха в преговори с хората, които охраняваха тамошния пост. Мина известно време и най-сетне на един от алдите бе позволено да влезе в града, но пешком. Ескортиран от трийсет-четирийсет граждани, той мина по моста и тръгна право към кордона около казармите. Носеше жезъл от бяло дърво, който според историческите книги беше символ на пратеничество.
— Ето го твоя пратеник, господарю — рече Тирио на ганда.
След малко той влезе, стиснал жезъла в ръка. Придружаваше го малък отряд войници. Пратеникът застана насред стаята и отдаде чест.
— Послание от ганда на гандовете, Сина на слънцето, върховен жрец и повелител на Асудар, всемогъщия господар Акрай, до ганда на Ансул, господаря Йораттх — обяви със силен отсечен глас, какъвто алдите използваха за обществени изявления.
Старият ганд се надигна на възглавниците, стиснал зъби, за да овладее болките, направи нещо, което наподобяваше лек поклон, и рече:
— Добре дошъл си, пратенико на Сина на слънцето, многоуважавания господар Акрай. Полле, ти си свободен — добави на капитана на ескорта. — След това погледна към мен, Тирио и Ялба и каза само: — Вън.
Изпитвах желание да заръмжа като Шетар, но последвах покорно Тирио.
— Не се безпокой, ще ни каже какво му е съобщил пратеникът веднага щом срещата приключи — успокои ме Тирио. — Забравих, гладна ли си?
Бях не само гладна, но и жадна след мъчителното придвижване през града. Тя ми донесе с каквото разполагаха: вода, късче почернял хляб и няколко сушени смокини.
— Живеем на дажби, като при обсада — обясни Ялба с усмивка. Изядох всичко, като не оставих и трохичка.
Чухме пратеник да излиза и малко след това вика на Йораттх:
— Влизайте!
„Да не сме кучета?“ — помислих си ядосано. Но влязох заедно с Тирио и Ялба.
Йораттх седеше в леглото, жълтеникавото му лице изглеждаше трескаво.
— Бога ми, Тирио, мисля, че се отървахме — заговори той. — Слава на всевишния! Чуйте. Искам и двете да отидете до Двореца на демоните, или както се казва онова място, където се спотайват главатарите на тази тълпа, и да предадете следното: няма да пращат армия от Асудар, стига в града да се запази спокойствие и мир. Кажете, че гандът на гандовете обещава на своите ансулски поданици да не ги преследва заради бунта и че робството им ще бъде заменено с васалство, обвързано с данък към Медронската хазна, какъвто плащат държавите протекторати на Асудар. Синът на слънцето ми оказва честа да ме титулува принц-легат на новия протекторат. Когато му дойде времето, ще поканя ансулските първенци да се посъветват с мен и да изслушат заповедите ми, касаещи управлението на града и търговските условия на Асудар. Малък отряд войници ще остане тук като моя лична охрана и да пази града от войнстващи незаконопослушни граждани, както и от нашествие от Съндраман или други съседни държави. Останалите ще се върнат в Медрон веднага щом се уверим, че Ансул е склонен да изпълнява нашите заповеди. И тъй, има ли някой в този проклет град, който е в състояние да преговаря по тези искания и да се съобразява с тях?
— Мога да отнеса съобщението на друмлорда — рекох.
— Ами направи го тогава. По-добре, отколкото да ме влачат из целия град на носилка. Върни се с хора, които имат право да преговарят. Защо ми пращат деца, при това момичета, в името на Аттх?!
— Защото в този град жените и децата са равнопоставени граждани, а не кучета и роби — отвърнах смело. — Ако знаете да пишете, можете да пратите вашите така наречени заповеди лично на друмлорда и после сам да прочетете отговора му! — Цялата треперех от гняв.
Гандът ме стрелна с яден поглед, махна пренебрежително с ръка и попита:
— Тирио, ще отидеш ли?
— Да, ще отида с Мемер — отвърна тя. — Мисля, че така е най-добре.
И наистина така беше най-добре. Всичко, което чух от посланието на ганда, бе, че ни се нарежда да плащаме данъци на Асудар, че сме обявени за протекторат, а не свободна държава, и ще правим каквото ни наредят алдите.
Останалото научих, когато се върнахме в Галваманд и Тирио се изправи пред друмлорда. Чух и какво каза той на хората и какво му отвърнаха те — от всички тези дебати разбрах, че всъщност Асудар ни предлага свобода — на определена цена — и че моите сънародници оценяват това като недвусмислена победа.
Вероятно защото ставаше дума за цена и търговско споразумение, а по тези въпроси хората от нашия
