мъртъвци, не сме хора с наклонност към свръхестественото. Мнозина се страхуваха от Салтър Галва Четеца и дори аз изпитвах известна боязън от него — хората всъщност предпочитаха да си имат работа със Салтър Галва друмлорда. Оракулът си бе свършил работата, вече бяхме свободни и беше време да се захващаме за работа.
Само че моята работа бе малко по-различна. Бях го разбрала най-сетне, докато седях до масата със затворената книга в ръце.
16
Оррек, Грай и Шетар се върнаха от пазара късно следобед. Оррек отиде да поспи, както правеше винаги след изпълнение пред публика. Когато по-късно се качих в тяхната стая, тъкмо се бе събудил и шляпаше наоколо бос и разчорлен. Поздрави ме с думите „Здрасти, крадло“, а Грай каза: „Добре че дойде! Тъкмо мислехме да се разходим до стария парк, преди да се е стъмнило“.
За разлика от кучетата, Шетар не разбираше отделни думи, „разходка“ например, но въпреки това често се случваше да предугажда намеренията на хората. И сега вече беше готова и крачеше неспокойно пред вратата. Топката на края на опашката й подскачаше. Почесах я зад ушите и тя отпусна за малко глава в ръцете ми и измърка.
— Оррек, виж какво ти нося — казах и му протегнах книгата с червената подвързия и златните букви. Той се приближи, прозяваше се. Когато видя, че му подавам книга, лицето му се изопна, а като прочете заглавието, се вцепени, даже дъхът му секна.
— О, Мемер! — рече накрая. — Какво ми даваш?
— Това, което трябва да ти дам — отвърнах.
Той вдигна глава и ме погледна. Очите му сияеха. Изпитах огромна радост, че му доставям радост.
Грай застана до него и също погледна книгата — той й я показа, държеше я много внимателно, и прочете първото изречение на глас.
— Знаех си — рече. — Знаех си, че трябва да са някъде тук — книгите от великата библиотека. Но тази! — Отново извърна очи към мен. — Мемер, тази книга… тези книги тук в къщата ли са?
Поколебах се. Грай, която също като Шетар умееше да улавя настроенията на другите, положи ръка върху неговата.
— Оррек, почакай.
Трябваше да решавам, и то бързо — какви всъщност са ми намеренията, имам ли право да постъпвам така, каква отговорност нося. Дали тази книга ми принадлежеше, за да мога да я подарявам? Ако бе така, какво трябваше да стане с другите книги? И с хората, които обичат книгите?
В едно бях сигурна — че не мога да лъжа Оррек. И това отговаряше на въпроса за отговорността. Що се отнасяше до правото, можех да претендирам за него.
— Да — потвърдих. — Тези книги са тук. Но не мисля, че мога да те отведа на мястото, където се държат. Ще попитам друмлорда. Струва ми се обаче, че достъпът там е ограничен за всички други освен за нас. За моя народ. Пазят ги закрилниците на тази къща. Духовете, които живеят тук, духовете на нашите предци. На тези, които са живели тук преди нас. Тези, които са ни казали да останем тук.
Оррек и Грай ме разбираха добре. Нали и техните дарби се предаваха по наследство. Те знаеха за бремето и отговорностите, които ни се предават от сенките и от духовете на мястото, което обитаваме.
— Оррек, първо трябва да му кажа, че съм ти дала книгата — продължих. — Не съм го питала дали може. — Оррек загрижено смръщи вежди и аз добавих: — Всичко ще е наред. Но трябва да говоря с него.
— Разбира се.
— Той не ти каза за книгите, защото е опасно да знаеш за тях — опитах се да защитя друмлорда. — Трябвало е дълго време да ги крие. От всички. Най-вече от алдите, които са се опитвали да ги намерят и да ги унищожат. Сега вече са в безопасност, а също и хората, които знаят за тях. Хората, които са ги носели и ги носеха тук тайно, нощем — загърнати в дрехите им, в пакети със свещи, в наръчи дърва, дори в слама. Идваха пратеници на големите родове, като Камови или Гелбови, идваха и хора, които не познаваме, хора, които просто са намирали книги и са ги крили от алдите. Знаели са, че трябва да ги донесат тук, в Галваманд. Но сега не се налага да ги крием повече — нали? Ще можеш ли… би ли искал да четеш на хората, Оррек? Вместо да декламираш? Да им покажеш, че книгите не са демони и зли сили, че в тях е нашата история, нашите сърца, нашата свобода?
Той ме погледна и на устните му се появи усмивка, която бързо премина в смях.
— Мемер, мисля, че ти си тази, която трябва да им чете.
Шетар изръмжа — най-сетне беше изгубила търпение.
Двете с Грай оставихме Оррек да се радва на съкровището си и изведохме Шетар. Отидохме при фонтана на Денио. Лъвицата се вмъкна в шубраците, а ние седнахме на мраморната пейка до фонтана. Прозорците в града светваха един след друг. Далече в залива, озарени от последните лъчи на залязващото слънце, се виждаха блещукащите фенери на рибарските лодки. Сул беше като тъмен конус на фона на гаснещата светлина. Един бухал прелетя над нас и аз казах:
— Това е добро предзнаменование за теб.
— И за теб също — отвърна Грай. — Знаеш ли, че в Трундледе смятат бухалите за лоша поличба? Хората там са все мрачни и сърдити. Сигурно заради гъстите гори и постоянните пороища.
— Ти си видяла толкова много места — рекох замечтано.
— О, има още. Никога не сме били в Съндраман. Нито на нос Манва или в Мелуне. А от градовете- държави сме виждали само Сентас и Пагади и само малка част от Вадалва… Дори и да познаваш добре някоя страна, все има още места, които не си успял да разгледаш. Тъй че ни чака още доста път.
— Кога смятате да тръгвате?
— Не съм питала още Оррек, но предполагам, че ще поиска да тръгнем за Съндраман преди зимата или напролет. Интересува го тамошната поезия. А после ще се върнем в Месун. Само че… сега, след като разбра за книгите, едва ли ще склони да отпътуваме, преди да ги е видял всичките.
— Съжаляваш ли?
— Да съжалявам? За какво? Ти го дари с огромно щастие, с което направи щастлива и мен. Оррек е труден човек. Виждала си го да завладява публиката, да печели сърцата на хората и той наистина има талант да го прави, но след това е изчерпан и изтощен. Вината не е в него, казва, а в свещения вятър, който духа през него, който го разпалва, а след като изчезне, остава само суха трева… Но ако има какво да чете, да следва собственото си сърце в тишината, отново става щастлив.
— Затова го обичам — казах. — И аз съм същата.
— Зная — отвърна тя и ме прегърна.
— Но ти би искала да заминеш, нали, Грай? Не да прекараш тук цяла година сред книги и политика.
Тя се засмя.
— Тук ми харесва. Наистина. Но ако останем през зимата, което сега ми се струва доста вероятно, ще трябва да потърся човек, който има нужда от помощ в обяздването на коне.
— „И където е той, обкръжават го дългогривести сенки“ — казах.
— Да, поетът е бил прав — каза Грай. — Харесвам този стих.
— Гудит се надява да намери коне за друмлорда.
— Ако открие някое жребче, ще се заема с обучението му. Няма спор по въпроса… Но както и да е, рано или късно ще си тръгнем. Ще се върнем в Урдайл, за да може Оррек да разкаже на месунските книжници какво е научил. Сигурно ще иска да препише книгата, дето му даде.
— Мога да му помагам.
— Внимавай, защото ще те изтощи от работа.
— Обичам да се занимавам с тези неща. Обичам книгите.
Тя помълча малко, после каза:
— Когато тръгнем за Урдайл — идната пролет, или лятото, когато и да е — ще дойдеш ли с нас?
— Да дойда с вас — повторих замислено.
Спомних си една моя мечта от началото на пролетта — представях си фургон, теглен от Звезда и Бранти, който пресича бавно огромна златиста равнина, стройни тополи хвърлят издължени сенки, Оррек
