и история, които се разкриваха пред мен, нито веднъж не бях посмяла да отида в другия край на стаята, където подът ставаше неравен, от сив гранит, таванът се снишаваше, нямаше прозорчета и светлината умираше бавно в мрака. Знаех, че там някъде има изворче или шадраванче, защото чувах тихото му бълбукане, но нито веднъж не го бях доближила. Понякога си мислех, че стаята се разширява в сенчестия край, друг път, че се стеснява, като пещера или тунел. Но нито веднъж не бях пристъпвала отвъд лавицата със стенещата книга.

— Можеш ли да ми покажеш тази книга?

Известно време не помръднах.

— Бях съвсем малка тогава. Обичах да си представям разни неща. Като например, че „Хрониките“ е мечка. Глупаво е.

— Няма от какво да се страхуваш, Мемер — рече той тихо. — Други имат, но не и ти.

Не отговорих. Призля ми, побиха ме тръпки. Съжалявах, че съм заговорила за това.

Известно време той ме гледа замислено, накрая стигна до някакво решение.

— Добре, друг път ще изясним този въпрос. Още десет строфи? Или ти се спи?

— Още десет строфи — въздъхнах. — От „Кулата“.

Дори сега, след толкова време, изпитвам страх, като си спомня онзи момент. А в онези времена, когато бях на четиринайсет и петнайсет, просто гледах да не доближавам сенчестия край. Но нали тайната стая трябваше да е едничкото място, където да не изпитвам страх? Аз самата го исках. Не разбирах страха си, не исках да вникна в причината за него. Дали нямаше нещо общо с това, което алдите наричаха черна магия и зли духове? Не, това бяха само думи на невежи, на чужденци, които мразят нашите богове, нашите книги, нашите традиции. Сигурна бях, че демоните не съществуват и че друмлордът не е зъл магьосник. Та нали те самите го бяха измъчвали цяла година, за да признае за тъмните си познания, и накрая се бяха отказали.

От какво да се страхувам тогава?

Помнех добре, че книгата бе изстенала, когато я докоснах. Бях едва шестгодишна тогава, но не го бях забравила. Исках да съм смела. Рекох си, че трябва да стигна до сенчестия край. Тръгнах нататък, втренчила поглед в пода. Дъските отстъпиха място на гранитни плочи. Приближих се до лавицата, без да отварям очи, протегнах ръка и докоснах една книга с разръфана кожена подвързия. И тогава тя изстена. Силно.

Отдръпнах ръка и замръзнах. Отначало си повтарях, че не съм чула нищо. Исках да съм храбра, да избивам алди, когато пораста. Трябваше да съм храбра. Изминах пет крачки, стигнах до следващата лавица и вдигнах глава. На този рафт имаше само една книга. Беше мъничка и гладка, с лъскава бяла подвързия. Стиснах дясната си ръка, протегнах бързо лявата и я взех, повтарях си, че няма никаква опасност, защото книгата е с много красива подвързия. Но когато я отворих, от вътрешната страна на корицата имаше кръв. Червена капка, стичаше се към ръба. Хлопнах книгата, сложих я на лавицата и изтичах обратно в мечото си леговище под голямата маса.

Не бях разказала на друмлорда за този случай. Дори не исках да вярвам, че е истина. Нито веднъж след това не посмях да доближа сенчестия край.

Мъчно ми е сега за онова петнайсетгодишно момиче, което не беше храбро колкото шестгодишното, въпреки че донякъде се възхищавам на куража му. Страхът поражда мълчание, а то на свой ред поражда страх, който рано или късно ни надвива. Дори там, в онази стая, единственото място на света, където знаех коя съм, не смеех да предположа коя ще стана.

3

Изминаха единайсет години, а все още ми е трудно да напиша откровено за това как излъгах себе си. Трудно е да напиша и за храбростта, която проявих. Но искам тази книга да е напълно достоверна, да може да се използва като архив за Къщата на Оракула, да почете паметта на майка ми Декало, на която я посвещавам. Опитвам се да подредя в хронологичен ред спомените си от онези години, за да стигна до мястото, когато срещнах Грай. Ала едва ли може да се търси ред в спомените на едно малко момиче. Всичко е възел от чувства: невежество, гняв и обич.

Ако имаше мир и покой в онзи мой живот, той произхождаше от обичта ми към друмлорда и вниманието му към мен и от книгите. Книгите са в сърцето на тази книга. Книгите породиха опасността, в която се намирахме, рисковете, които бяхме принудени да поемем, и ни дариха с нашата сила. Алдите с право се страхуват от тях. Ако има бог на книгите, това е Сампа, Създателят и Разрушителят.

От всички книги, които друмлордът ми даде да прочета, от поезията най-много обичах „Преобразяване“, а от прозата „Разкази за господарите на Манва“. Зная, че „Разказите“ са измислица, а не действителни случаи, но от тях черпех истини, от които се нуждаех: за храбростта, приятелството, верността до смърт, за това как, да воюваме с враговете си, как да ги прогоним от земите си. През цялата зима, когато станах на шестнайсет, се промъквах в тайната стая и четях историята за дружбата на Адира и Марра. Мечтаех да си имам приятел и спътник като Адира. Да избягам с него сред снежните хълмове на Сул, да преживея неволи и страдания и после, рамо до рамо с него, да се спусна като орлица върху дорвенските орди и да ги прогоня обратно на корабите им — тази история я препрочитах непрестанно. Когато четях за Стария господар на Сул, си представях, че изглежда като нашия — навъсен сакат човек, но благороден и безстрашен. Защото градът, в който живеех, бе изпълнен с мизерия и страх. Това, на което ставах свидетелка всеки ден на улицата, караше сърцето ми да се свива. Черпех сила единствено от обичта си към героите на Манва.

Това бе годината, в която взехме от улицата момиченцето Боми, за да помага в домакинството и да ме отмени. На тържествена церемония пред домашния олтар друмлордът й даде фамилията Галва. Тя се нанесе в стаята след тази на Соста. Работеше упорито и неуморно, с което спечели дори уважението на Соста, и освен това беше чудесна събеседничка. Когато я взехме, беше някъде на тринайсет — нямаше представа кога се е родила и коя е майка й. Преживяваше с просия и пръв я забеляза старият Гудит. Примами я досущ като избягала котка. Настанихме я да спи под навеса в двора, а той я накара да си изкарва прехраната, като му помага в чистенето на конюшнята, която всъщност бе пълна с обгорели дърва и натрошени мебели. Гудит обаче бе твърдо убеден, че някой ден друмлордът отново ще има коне.

— Не виждам защо да няма — упорстваше той. — Как един господар на друмищата ще пътешества, ако няма коне? Нима ще го накарате да ходи пеш? Чак до Ессанджан или Дом? С тези негови болни крака? Като някой прост търговец без никакво достойнство? Няма да стане. Той има нужда от коне. Няма спор по този въпрос.

Когато разговаряш с Гудит, бе най-добре да се съгласяваш с него. Побъркан изкуфял старец, отдаден докрай на работата си, макар че не винаги вършеше полезни неща. Имаше мръсна уста, но чисто сърце. Когато Иста взе Боми да ме замества в домакинството, той се разсърди не на нея, а на Боми, задето го „изоставила“ — него и безценната му конюшня. Седмици след това я кълнеше чак до девето коляно всеки път, когато я срещаше на двора, ала Боми не му обръщаше внимание, тъй като не познаваше предците си, нито знаеше къде обитават сега сенките им. Накрая той й прости и тя се върна да му помага, когато приключеше къщната работа, въпреки че в конюшнята бе доста тежко. Правеше го, защото имаше чисто и добро сърце. Тя доведе котките така, както Гудит доведе нея. Следващото лято конюшнята бе пълна с малки мъркащи котенца. Иста твърдеше, че Боми ядяла като за десет момиченца, но аз мисля, че ядеше колкото едно момиче и двайсет котки. Както и да е, конюшнята бе почистена, макар да нямахме коне, които да настаним вътре. Освен това се отървахме от мишките.

На Иста й трябваше известно време да приеме мисълта, че друмлордът ме е взел под крилото си и че се занимава с „образоването“ ми, дума, която тя произнасяше много внимателно, като да беше на чужд език. И наистина, това бе дума, с която трябваше да се внимава под властта на алдите, които смятаха, че четенето е дяволско занимание. Заради тази опасност, а и тъй като самата тя бе невежа („За какво й е на една готвачка да чете, кажи ми? Да не би да поискаш да ти направя супа от мастило и перо?“), Иста не одобряваше учебните ми занимания. Ала нито веднъж не й хрумна да ме обвинява за това или да се възпротиви на друмлорда. Понякога си мисля, че къщата ни беше благословена, защото всички бяхме верни един на друг.

Въпреки мърморенето на Иста се стараех да помагам в кухнята и ходех на пазар — с Боми, ако е свободна, ако ли пък не, тогава самичка. Бях ниско и мършаво момиче с късо подрязана коса и тъй като носех момчешки дрехи, все още приличах на голямо дете или непривлекателно хлапе. Хулиганите от нашата

Вы читаете Гласове
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×