Иста непрестанно се боеше, че войниците по улиците ще хванат Соста и ще я изнасилят. А мене алдите нямало дори да ме погледнат, обясняваше ми. Искаше да каже, че варварите не харесват бледи кльощави момичета с „овчи руна“ като техните и предпочитат ансулски момичета със закръглени бузи и дълги черни коси като на Соста. „Късметлийка си, че изглеждаш тъй“ — все ми повтаряше. Вярно е, че растях бавно, и това също имаше значение. По заповед на ганда на алдите жените можеха да излизат на улиците и да ходят на пазарището само ако са придружени от мъж. Жена, която излиза сама на улицата, е блудница, демон на изкушението, и всеки войник може да я изнасили, да я пороби и дори да я убие. Освен това, изглежда, алдите не смятаха стариците за жени и в повечето случаи не обръщаха внимание на децата. Така че на пазара най-често се навъртаха баби и недорасляци като мен, русоляви момичета, облечени в момчешки дрехи.
Имахме съвсем малко пари, останали от един наш далечен предшественик, който ги скрил много отдавна, когато пиратски флот заплашвал да плячкоса и разруши Ансул. По-късно пиратите били прогонени, но семейството забравило за ковчежето с жълтици и сега разчитахме на него. Тъй като средствата в него бяха крайно ограничени, се налагаше да се боря за всеки грош, а пазарлъкът винаги отнема време. Също като молитвите и къщната работа. Иста ставаше много рано всяка сутрин, за да омеси хляб. Единственото време, по което можех да се промъкна в тайната стая, без да предизвикам любопитството на останалите, бе късно вечерта. Ето защо заявих на Иста, че искам да спя в стаята на майка, която бе по-нататък по коридора. Тя нямаше нищо против. Двете със Соста захъркваха веднага щом подушат възглавница, така че беше изключено да забележат, че ме няма. И тъй, всяка вечер, когато се спускаше мрак, аз се промъквах по коридорите до тайната стая и там учех четмо и писмо по волята и благоволението на моя скъп учител.
В нощите, когато ни навестяваха гости, той не можеше да ме учи на аритански, нито да ми помага при четенето, но въпреки това отивах в стаята. Често оставах да чета почти до зори, погълната от някоя завладяваща история.
Когато пораснах, издължих се и взех поне малко да приличам на девица, започна ужасно да ми се спи, но не нощем, а най-вече на разсъмване. Беше ми трудно да се надигна от постелята и през целия ден бях отпаднала и мудна. Друмлордът разговаря с Иста — макар че го помолих да не го прави — и й каза да наеме някое момиче от улицата, за да ме отмени в метенето и чистенето, които бяха мое задължение.
— Не ми тежи метенето и чистенето — казах му. — Най-много време губя да почиствам олтарите. Ако наемем момиче, нека върши тази работа и тогава ще имам много свободно време.
Това беше грешка. Той ме изгледа бавно и не съвсем одобрително.
— Сянката на майка ти още витае тук, заедно със сенките на нашите предци — рече. — Боговете на тази къща са и нейни богове. Тя им се прекланяше ежедневно. И аз го правя. — Истина беше, не пропускаше и ден да се помоли пред олтарите. — Искам от теб да спазваш дълга си като дъщеря на нашите прабаби. — И с това разговорът приключи.
Почувствах се едновременно засрамена и измамена. Бях се надявала да спестя цял час досадни задължения — време, през което обикновено бършех прахта от нишите на боговете, почиствах скулптурите, поставях свежи листа на Йене, пълнех кандилото на Пазача на огнището, давах и исках благословия от душите и сенките на нашите предци, обитатели на тази къща, и благодарях на Енну, като й поднасях храна и вода, а накрая заставах на прага, за да прошепна молитвата за Онзи, който гледа на две страни, като не пропусках да запаля масления светилник на Деори и още куп неща.
Понякога си мисля, че в Ансул имаме повече богове, отколкото където и да било другаде. Те живеят съвсем близо до нас — богове на земята и нашите дни, на кръвта и костите. Разбира се, аз вярвах дълбоко, че съм благословена, задето зная, че къщата е пълна с тях и че духът на моята стая живее в празната ниша на стената до вратата, очаква завръщането ми и бди над съня ми. Когато бях малка, се гордеех, че съм се научила да се моля, но оттогава измина доста време. Като че ли взех да се уморявам от боговете. Изискваха ужасно много усилия.
Ала достатъчно беше да си спомня, че алдите наричат нашите богове зли духове и демони и се боят от тях, и сърцето ми веднага се изпълваше с вяра и всеотдайност.
Ако това не помагаше, спомнях си, че тъкмо мама отговаряше за молитвите и богослуженията в къщата. Друмлордът й бе поверил тази задача, също както й бе доверил за съществуването на тайната стая, защото знаеше, че в жилите й тече от неговата кръв. Като се замислих за това, за пръв път си дадох сметка, че двамата с него сме единствените останали от нашия род и че другите обитатели на нашата къща, които се наричат Галва, принадлежат към рода по-скоро по избор, отколкото по пряка линия. До този момент не се бях замисляла за тези различия.
— Майка ми знаеше ли да чете? — попитах го една нощ след поредния урок по аритански.
— Разбира се — отвърна той и присви очи, сякаш се унасяше в спомени. — По онова време това не беше забранено. — Разтърка уморено слепоочията си. При изтезанията му бяха трошили пръстите и сега те бяха разкривени и подути, но аз си спомнях как изглеждаха навремето. Бяха тънки, фини и елегантни.
— Тя идваше ли да чете тук? — попитах и огледах стаята. Обичах я така, както бе сега — с топли сенки по ъглите и трепкащи светлини на фенерите. Отраженията им караха златистите букви на книгите да хвърлят отблясъци досущ като звездите, които понякога се виждат през малките прозорчета на тавана.
— Не й оставаше много време за четене — отвърна той. — Но всяка свободна минута прекарваше тук. Книгите, с които най-много работеше, бяха счетоводните тефтери. — Той ме погледна, сякаш се опитваше да ме сравни с образа на майка ми в ума си. — Показах й вратата за тази стая, когато чухме, че алдите са пратили армия в Исмайските възвишения. Още тогава майка ми ме предупреди: Декало е кръв от нашата кръв и има право да знае тайната. Тя може да я запази, ако настъпят тежки времена. А стаята ще й бъде убежище.
— Така и стана.
Той ми отговори с един стих от „Кулата“, аританска поема, която превеждахме заедно:
— Тежка е божията милост.
Отвърнах с друг стих от същата поема:
— Саможертвата е цената, която плаща вярното сърце. Харесваше му, когато си разговаряхме с цитати.
— Може би, докато се е криела тук с мен, а аз съм била съвсем малка, ми е чела от книгите — добавих.
И преди ми беше хрумвала подобна мисъл. Понякога, докато четях нещо, което ми вдъхваше радост, се питах дали майка ми не е чела тези редове, докато е била в тайната стая. Знаех, че друмлордът ги е чел всичките.
— Може и да е така — каза той и кимна. Лицето му беше тъжно.
Гледаше ме, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос, и накрая взе решение и ме попита:
— Мемер, кажи ми нещо. Когато за първи път дойде тук — преди да можеш да четеш, — какво бяха книгите за теб?
Трябваше ми известно време, за да отговоря.
— Ами… измислях им имена. — Посочих големия подвързан с кожа том на „Хроники от Четирийсетия консулат на съндраните“.
— Тази я нарекох Мечка. А „Ростан“ беше Сияйно червено. Харесваше ми заради златистите букви на корицата… С някои си строях къщичка. Но винаги ги връщах на местата им.
Той кимна.
— Но има някои книги… — не знаех как да продължа, после думите сами намериха пътя, — от които се боя.
— Боиш се? Защо?
Не исках да отговарям, но въпреки това продължих:
— Защото издават звуци.
Той самият издаде едно тихо „ах“.
— И кои са тези книги? — попита.
— Ами има една. Там долу… в другия край. Тя стене.
Защо ли заговорих за тази книга? Дори не си бях помисляла за нея, та какво остава да я споменавам.
Колкото и да обичах времето, прекарано в тайната стая, четенето с друмлорда и съкровищата от поезия
