— Търся неща като това, което ми помага да отворя вратата.
Не знаех думата „букви“.
— Покажи ми — подкани ме той.
Можех да изрисувам знаците във въздуха с пръст, както правех, когато отварях вратата, но вместо това се изправих и взех една тежка, подвързана с тъмнокафява кожа книга от най-долната лавица, бях я кръстила Мечката. Отворих я на първата печатна страница и посочих заврънкулките, с чиято помощ отварях вратата.
— Тази, тази и тази — казах почти шепнешком. Бях сложила книгата на масата, внимателно, както го правя винаги с книгите, когато ги разглеждам отвътре. Изправен до мен, той проследи пръста ми и буквите, които бях посочила. Не знаех имената им, нито как се произнасят.
— Какво е това, Мемер?
— Надписи.
— Надписите ли отварят вратата?
— Така мисля. Само че трябва да ги изпишеш на определено място.
— Това са думи. Знаеш ли какво означават?
Не разбирах ясно какво ме пита. Едва ли тогава съм знаела, че написаните думи са същите като тези, които произнасяме, че писането и говоренето са различни начини да се прави едно и също нещо. Поклатих глава.
— Какво правиш с книгата? — попита той.
Не знаех отговора.
— Книгата се чете — обясни той и този път се засмя, а лицето му се озари, както никога досега.
Иста често ми е разказвала колко щастлив, гостоприемен и великодушен бил друмлордът в старите дни, колко весели били гостите му в голямата столова, в която се събирали, и как той се смеел на детинщините на Соста. Но друмлордът, когото познавах аз, бе човек, чиито колене са били строшени с метални пръти, ръцете му били изтръгнати от ставите, семейството му било избито, а народът му — поробен и принуден да търпи унижения и мъки.
— Не знам да чета — въздъхнах, но като видях, че усмивката му изчезва, добавих: — Мога ли да се науча?
Думите ми като че ли върнаха усмивката му за миг. После той отмести поглед.
— Опасно е, Мемер — каза и почувствах, че не говори с мен като с дете.
— Защото алдите се боят от това, нали?
Той ме погледна учудено.
— Така е. Би трябвало да се боят.
— Не е заради демоните и черната магия — продължих. — Защото няма такива неща.
Той не отговори. Гледаше ме така, както един четирийсетгодишен мъж гледа деветгодишно дете и се опитва да прецени душата му. Накрая каза:
— Ще те науча, ако искаш.
2
И така, друмлордът започна да ме учи и скоро вече знаех да чета, сякаш съм била готова за това, като изгладнял пътник, комуто са предложили вечеря.
Веднага щом научих какво представляват буквите, започнах да разпознавам отделни думи и после вече напредвах бързо. Веднъж свалих от лавиците голямата червена книга със златисти букви на корицата — тя ми беше любимка и я бях кръстила Сияйно червено. Исках просто да видя за какво се разказва в нея, да я изпробвам. Но когато почнах да я чета, не намерих никакъв смисъл. Буквите ми бяха познати и съставяха думи, но думи без значение. Не разбирах нито една. Струваха ми се напълно безсмислени, глупави. Бях ужасно ядосана и на книгата, и на себе си. Така ме завари друмлордът.
— Какво й е на тази тъпа книга? — попитах.
Той я погледна.
— Нищо й няма. Много красива книга даже. — И прочете няколко от неразбираемите думи на глас. Прозвучаха така, сякаш значат нещо. Намръщих се. — Това е аритански — обясни той. — Език, на който се е говорело много отдавна. Нашият собствен език произхожда от него. Някои от думите не са се променили много. Ето тази тук — виждаш ли я? — Наистина познах части от думата, която ми сочеше.
— Мога ли да го науча? — попитах.
Той ме погледна така, както го прави често — с търпеливо одобрение. И каза:
— Да.
И тъй, заех се да уча древния език и същевременно подхванах на нашия език „Чамбах“.
Разбира се, не е разрешено да се изнасят книги от тайната стая. Заради тях могат да пострадат всички обитатели на Галваманд. Ще дойдат „червенодрешковците“ — алдските жреци, придружени от войници. Няма да докоснат книгата, защото тя е демонично творение, но ще накарат робите да я отнесат до реката или морето, да я завържат за камъни и да я хвърлят във водата. Същото ще направят и с хората, които са я притежавали. Те не изгарят книгите и хората, дето ги четат. Богът на алдите е Аттх, Бог на пламъците, и за тях смъртта чрез изгаряне е почетна смърт. Ето защо хвърлят книгите във водата, а притежателите им давят или ги отвеждат в мочурищата край морето и ги натикват там с дълги заострени пръти, докато калта не ги погълне и не ги задуши.
Много хора носят книги в Галваманд, но тайно и по тъмно. Никой от тях не знае за тайната стая — дори обитателите на къщата, — но дори хората извън града знаят, че сега, когато е опасно да притежават книги, могат да ги носят на друмлорда Салтър Галва и че те ще са в безопасност в Къщата на Оракула.
Никой от нас, обитателите на къщата, не влиза в покоите на друмлорда, без да почука и да изчака отговор, и тъй като той вече не е толкова болен, ако не получим отговор, не го безпокоим. Никой от нас не знае как прекарва времето си. Иста и Соста мислят, че си стои в покоите и не ходи никъде. Доскоро аз също смятах така. Галваманд е голяма къща и не е трудно да се изгубиш в нея. Друмлордът никога не излизаше навън, тъй като бе твърде слаб дори да пресече улицата, но непрестанно го навестяваха различни хора. Прекарваха часове наред в разговори в някоя задна стая или, през лятото, в някой от дворовете. Идваха и си отиваха безшумно, по всяко време на деня и нощта, като се стараеха да не привличат ничие внимание: използваха вратичката в задната част на къщата, където не живееше никой, а стаите бяха празни и опустошени.
Когато гостите идваха през деня, им прислужвах аз — носех им вода или чай, ако имахме, и понякога оставах да слушам за какво си говорят. Някои от тези хора познавах, откак се помня — Десак Съндранеца, хората от Четирите къщи като Камови от Камманд, или Пер Актамо. Пер бил десет-дванадесет годишно момче, когато нахлули алдите. Хората в Актаманд оказали яростна съпротива и когато войниците превзели къщата, избили всички мъже и отвели жените в робство. Три дни Пер Актамо се крил от войниците в пресъхналия кладенец на двора. Сега живееше като нас, в своята полуразрушена къща. Но все се шегуваше с мен и беше много мил, а и беше по-млад от всички останали гости на друмлорда. Винаги се радвах, когато ни навестяваше. Десак пък беше единственият, който ясно даваше да се разбере, че не иска да присъствам на разговорите им.
Онези от гостите, които не познавах, най-често бяха търговци или жители на града и някои от тях все още носеха хубави дрехи. Често идваха мъже, които изглеждаха, сякаш са прекарали доста време на път, гости или пратеници от други градове на Ансул, може би от други друмлордове. Понякога по тъмно през зимата идваха и жени, макар че за тях беше опасно да се движат сами из града. Една идваше доста често, бе възрастна женица с побеляла коса. Изглеждаше ми умопобъркана, заради странното си поведение, но друмлордът я посрещаше с голямо уважение. Винаги носеше книги. Така и не й научих името. Често хората от другите градове също носеха книги, скрити под дрехите или в багажа им. След като научи, че мога да влизам в тайната стая, друмлордът ми даваше книгите, за да ги отнеса там.
Той самият най-често отиваше в стаята през нощта и по тази причина не го бях срещнала по-рано. Аз ходех там само денем, и то доста рядко. Спях в една от предните стаи заедно с Иста и Соста и не можех да изчезна току-така. Освен това дните бяха натоварени, имах много задължения, а и трябваше да ходя на пазар, тъй като хем ми харесваше да излизам, хем по ме биваше от Соста да се пазаря с продавачите.
