тя е изцяло под негов контрол.
Не, докато още диша, няма да се предаде пред подобна мисъл. Не можеше да си позволи да се счита за безпомощна.
Трябваше да мисли, вместо да се предава на паниката. Тя нямаше да й помогне да постигне каквото и да било. Може би щеше да се окаже вярно, че не може да контролира живота си, но знаеше, че ще бъде изцяло подчинена на волята на Джаганг, ако се ръководи сляпо от обзелата я паника. Той искаше точно това.
Джаганг прекоси стаята и отиде до тежката маса, придърпа по-близо книгата до себе си. Отгърна горната корица, подпря се на ръцете си и се загледа в първата страница. Мускулите на загорелите му, широки рамене се изопнаха, а вратът му заприлича по-скоро на врат на бик, отколкото на човек. Аксесоарите, които красяха тялото му, само подчертаваха нечовешкия му вид. Той и хората му сякаш нарочно бяха загърбили благородните човешки идеали и ги бяха заменили с просташкото и животинското. Стремежът им към тази по-нисша форма на съществуване, вместо към някоя по-възвишена, беше свидетелство за мащабите на откритата заплаха, която тези мъже представляваха. Те не се стремяха да бъдат човеци — предпочитаха да са диваци.
Застанали отзад недалеч от вратата, двамата грамадни стражи стояха в мълчание с разкрачени крака и сключени на гърба ръце. Калан, забелязала мълчаливия ужас в очите на момичето от присъствието на тези великани, които от време на време й хвърляха заплашителни погледи, постави ръка върху рамото на Джилиан.
Двамата пазачи не виждаха Калан. Поне на нея така й се струваше. Тя следеше поведението им и забеляза, че освен към Джилиан, сегиз-тогиз хвърляха и по някой поглед към Сестрите, но без особен интерес. Когато Джаганг заговори Калан, пазачите като че ли се озадачиха. Не казаха нищо, но Калан разбра, че са си помислили, че техният лидер си говори сам. Подобно на всички други, с изключение на Джилиан, Сестрите и Джаганг — благодарение на връзката му със Сестрите, — пазачите забравяха Калан още преди да осъзнаят, че са я видели. Де да беше също толкова невидима и за техния господар.
— А какво става с армията, Ваше превъзходителство? — попита сестра Улиция, която явно продължаваше да се опитва да печели време, като разговаря с него. Тя също се стремеше да не се поддава на паниката.
— Близо са — погледна я през рамо Джаганг и лукаво се усмихна.
— Близо ли? — примигна в недоумение Сестра Улиция.
— На север отвъд хоризонта — в Д’Хара — кимна той и продължи да се хили.
— На север… в Д’Хара! — учуди се Сестра Армина. — Но това е невъзможно, Ваше превъзходителство.
Той повдигна вежда, явно наслаждавайки се на изненадата им.
— Сигурно нещо бъркат в докладите за местоположението си — каза Сестра Армина, сякаш съзряла възможност да се подмаже на императора. Тя облиза устни. — Искам да кажа, Ваше превъзходителство, че ние… ами че ние минахме покрай тях много отдавна. Те все още бяха в Средната земя и се придвижваха на юг, за да заобиколят планините. Няма как да са… — Тя не се доизказа. Явно Джаганг толкова я плашеше, че тя едва говореше. Сви се от страх и млъкна окончателно.
— О, вече заобиколиха планините и се насочиха на север в Д’Хара — рече Джаганг. — Аз ви внуших да минете оттам, откъдето ми беше изгодно. Целта ми беше да ви накарам да мислите, че сте в безопасност — да се заблуждавате, че знаете къде съм. Не чувахте шепота ми, но той продължаваше да ви насочва, без да го съзнавате.
— Но ние видяхме войските на Ордена — обади се Сестра Сесилия. — Видяхме ги и ги заобиколихме. Оставихме ги далеч назад.
— Видяхте това, което исках да видите — каза Джаганг и махна пренебрежително с ръка. — Мислехте, че отивате там, където вие искате, но в действителност отивахте там, накъдето ви насочвах аз… право при мен и при основната част от войската. Заради вас изпратих няколко дивизии от ариергарда и заповядах на някои допълнителни части да се отправят на юг, към други области на Средната земя. Накарах ви да повярвате в това, което ми беше изгодно, за да се чувствате уверени в плановете си. А междувременно се погрижих основната ми армия да действа според предварително начертания план. Нашите сили стигнаха много по-далеч, отколкото си мислехте. Искам да приключа тази война и виждам, че заветната цел най- после е близко — затова смених тактиката. Обикновено не пришпорвам основната сила да се придвижва толкова бързо, защото това изтощава армията и ни коства загуба на хора, от което обикновено няма полза. Сега обаче краят се вижда и си струва жертвите. Освен това нали войниците служат на каузата на Ордена, а не обратното.
— Разбирам — пророни едва чуто Армина, обезсърчена от научените нови подробности за пълната им заблуда и безпомощното им положение.
— А сега ни чака работа.
Трите Сестри изведнъж подскочиха напред, като че ли дръпнати силно от невидими юзди, метнати около вратовете им.
— Да, Ваше превъзходителство — казаха всички в един глас. Явно Джаганг беше издал някаква мълчалива заповед, която само те бяха чули; вероятно просто за да им припомни, че контролира мислите им.
Калан се сети, че Джаганг би могъл да контролира и нея чрез яката около врата й, но явно не директно, а посредством контрола, който упражняваше върху умовете на Сестрите. Освен че изпитваше към нея някаква първична омраза, той като че ли се опитваше да я парализира от страх, за да може да контролира поведението й, като й пречи да разсъждава трезво, а не само посредством нашийника и Сестрите. Изглежда, че в нейната глава не можеше да проникне.
Разбира се, тя не можеше да бъде напълно сигурна в това. В края на краищата, Сестрите бяха подмамени да си мислят същото — че пътешественикът по сънищата не е там, в умовете им, и не следи всяка тяхна мисъл. Затова тя допусна, че е възможно той да е проникнал в главата й, макар и да не го мислеше сериозно. Имаше обаче и още нещо — отношението на Джаганг към нея бе по-различно от това към Сестрите. Те бяха коварни пленнички, докато Калан беше трофей.
Джаганг беше изиграл Сестрите съвсем съзнателно. На практика беше шпионирал мислите им. Те му крояха изненада и той беше решил незабелязано да наднича в плановете им, за да може ги обърне в своя изгода. Знаеше, че Калан нямаше никакви задни мисли, освен да избяга от Сестрите. Други планове тя нямаше. Дори не помнеше коя е в действителност. В мозъка й нямаше нищо интересно, което да си струва Джаганг да шпионира. Това, че тя не би искала доброволно да стане негова пленница и би се стремила да си върне живота, се разбираше от само себе си. Така че нямаше какво толкова да научи, като шпионира тайно мислите й — поне за момента. Но трябваше да се погрижи тя да е все така заслепена от паника, за да не може да мисли трезво.
Обаче, ако наистина не е проникнал в ума й, каква ли е причината? Та той все пак е пътешественик по сънищата, човек с такава сила, че Сестрите се бяха опитали да стоят далеч от него — както се оказа, безуспешно, — най-вече заради неговите способности и сила. За Джаганг Калан беше трофей на трофеите, както я нарече. Ако проникнеше в мозъка й, би могъл да я контролира по същия невидим начин, по който контролираше и Сестрите, без да се налага да използва тяхното посредничество. Не приличаше на човек, който се нуждае от чужда помощ. Ако Калан наистина е толкова важна за него, то той със сигурност би се старал, ако е възможно, да си гарантира същия контрол. Тогава защо да не се вмъкне в мозъка й и да я контролира директно? Явно тук имаше още нещо. При срещата им Калан остана с твърдото впечатление, че Джаганг старателно избягва да изрече някои неща.
— Добре, тогава — рече Джаганг на Сестрите, — това е „Книгата на преброените сенки“. Нали заради нея дойдохте тук, нали тя ви трябваше? Искам да започнете веднага.
— Но, Ваше превъзходителство — обади се Сестра Улиция, стресната от самата идея, — та ние имаме само две от кутиите. Нужни са и трите.
— Напротив, щом разполагате с тази книга, можете да разберете дали една от двете кутии, които са у вас, е тази, която наистина ви трябва. Ако липсващата кутия е тази, която може да унищожи нас или всичко съществуващо, тогава защо ни е тя?
Сестра Улиция явно смяташе, че има много основателни причини третата кутия да им трябва, но се
