остров, заобиколен от бурно море, пълно с чудовища.
Тя установи и някои други различия между вътрешните кръгове. Там имаше жени. Отначало не ги беше забелязала, защото дрехите им бяха толкова невзрачни, че се сливаха с тези на мъжете. От начина, по който шареха очите им, тя стигна до заключението, че са Сестри, чиято задача беше да пазят императора. Имаше също мъже, които в голямата си част не бяха въоръжени, но изглеждаха така, че по някакъв начин напомняха на Калан за Сестрите. Вероятно и те притежаваха дарбата. Нито мъжете, нито Сестрите поглеждаха към Калан. Никой освен Сестра Улиция, Сестра Армина и Джаганг не знаеха, че тя е там.
Имаше също млади мъже, които, ако се съдеше по простите, широки панталони и липсата на каквито и да било оръжия, изглежда, бяха роби и явно изпълняваха задачи, изискващи физически труд. От една от другите шатри, принадлежащи към покоите на императора, Калан забеляза да излизат млади жени, които се отправяха към фургоните, преди палатките да бъдат разтурени. Мъжете открито зяпаха тези жени, а оскъдните им дрехи говореха съвсем ясно за причината за тяхното присъствие сред висшите офицери. Празният поглед в очите на тези жени й подсказваше, че те вероятно бяха пленнички, принудени да служат като проститутки.
Сганта отвъд вдигаше непрекъснат невъобразим шум, а повечето от хората от близкото обкръжение на императора бяха мълчаливи, докато извършваха приготовленията по разтурването на лагера. Повечето от тези, които бяха наблизо, имаха по себе си кабари, халки и верижки, а лицата им бяха татуирани с най- необичайни шарки, които им придаваха не само дивашки вид, но като че ли нарочно ги правеха да изглеждат по-нечовешки, явно предпочитащи по-низшите страсти пред по-възвишените ценности. Тяхната цел в живота беше бруталността. Докато си вършеха работата, те разговаряха много малко и се стараеха да се вслушват в заповедите, давани на висок глас от офицерите, които яздеха сред тях. Работеха със заучена прецизност, докато събираха съоръженията, подреждаха оръжията и оседлаваха конете.
Огромната маса от хора отвъд вътрешните кръгове съвсем не беше дисциплинирана. Нахвърляха безразборно багажа си във фургоните, а когато тръгнаха, оставиха след себе си купища боклуци и изпотрошена плячка. Изобщо не ги интересуваха подробности като ред и дисциплина. Тяхната цел в живота беше да накарат другите да се преклонят пред превъзходството им.
Забелязала реакцията на Калан при вида на тези свирепи мъже, Сестра Улиция кимна към тях с глава, а после се наведе по-близо към Калан.
— Знам как се чувстваш — рече тя.
Калан се съмняваше. Не искаше да казва нищо, защото беше сигурна, че Джаганг е в ума на Сестрата и следи какво може да каже на Калан, докато не е наоколо.
— Всъщност сега едва ли има някакво значение как се чувствам — рече тя на двете Сестри, които я наблюдаваха. — Той ще направи с мен каквото си поиска. — Опипа порезната рана на бузата си, останала от един от пръстените на Джаганг. Вече беше спряла да кърви. — Каза го достатъчно ясно.
— Предполагам, че ще изпълни намеренията си — рече Сестра Улиция.
— Той ще направи каквото си поиска с всички ни — добави Сестра Армина. — Не мога да повярвам, че сме били толкова глупави.
Джаганг се върна заедно с група офицери. Войниците зад тях вече теглеха след себе си оседлани коне. Други мъже бяха събрали шкафове, столове, маси и други по-дребни предмети от шатрата на императора и ги товареха в сандъци, които качваха в чакащите фургони. След като шатрата беше опразнена, свалиха въжетата, след тях коловете и накрая самата шатра. За няколко минути това, което приличаше на малък град от палатки с императорската шатра в центъра, се превърна в празно поле.
Джаганг даде знак на един мъж да подаде на Калан юздите на кон.
— Днес ще яздиш с мен.
Калан се замисли какво ли ще прави на следващия ден, но не попита. Изглежда, той имаше планове за нея. Не можеше да отгатне какви са, но се страхуваше от това, което я очакваше.
Пъхна единия си ботуш в стремето и се метна на седлото, а после огледа морето от мъже, преценявайки шансовете си за бягство към свободата. Може би щеше да успее да се промъкне покрай мъжете, защото с изключение на двете Сестри и Джаганг те не можеха да я помнят достатъчно дълго, за да знаят къде се намира. Колкото и да не можеше да си го представи, за тях тя беше като невидима. Щяха да си мислят, че бяга някакъв кон без ездач и сигурно нямаше да искат да бъдат стъпкани без причина.
Като продължаваха внимателно да я наблюдават, Сестрите също възседнаха коне, заставайки от двете й страни, за да са сигурни, че няма да може да побегне. Въпреки че беше невидима за войниците, Калан знаеше, че Сестрите могат да използват яката, за да я съборят на земята, когато поискат. Дори не беше нужно да е близо до тях. Вече беше успяла да научи това по най-болезнен начин. Краката още я боляха от това, което й бяха сторили малко по-рано. Беше добре, че щеше да язди. Светлината на зората се отразяваше в милионите оръжия, от което армията приличаше на море от разтопен метал. Като че ли носейки се на някакъв добре построен сал, личната стража на императора и кортежът от Сестри, слуги и роби се понесе през обширния развълнуван океан от мъже, които се бяха отправили на север към хоризонта.
Яздеха, а от дясната им страна в небето се издигаше горещото слънце. Калан, застанала между Сестрите и личната стража на императора, се извисяваше сред огромния поток от мъже, насочил се на север. От седлото си тя имаше възможност да вижда надалеч разпрострялото се множество. Поне не се налагаше да носи багажа на Сестрите на гърба си, както го беше правила винаги досега.
Предишният шум, който войниците вдигаха, престана, когато монотонният им марш започна. Вече им беше твърде трудно да разговарят. Не мина много време и Калан започна да се поти от горещината. Мъжете с тежки торби на гърбовете продължаваха да вървят напред, забили очи в земята. Да спрат по всяка вероятност би означавало да бъдат стъпкани. Доколкото можеше да види, с тях на север се беше отправила войска, наброяваща милиони хора.
През целия ден през хората, които вървяха пеш, си пробиваха път фургони и мъже на коне. От време на време сред армията се разпръсваха фургони, които пренасяха вода. Около тях бързо се образуваше опашка от войници, които чакаха реда си, за да получат вода.
Към пладне в центъра на императорската свита пристигна малък фургон. В него имаше топла храна, която беше раздадена на офицерите. Сестрите подадоха на Калан същото, каквото беше раздадено на останалите — филии хляб с някакво солено, размекнато месо между тях. Не беше много добро на вкус, но Калан умираше от глад и беше доволна, че й го бяха дали.
На здрачаване всички бяха изтощени от тежкия преход. Бяха яли в движение и не бяха спирали никъде. Бяха изминали много по-голямо разстояние от това, което тя предполагаше, че може да измине една толкова многочислена армия. Не знаеше дали щеше да е по-добре да падне дъжд, който да накара прахът да се слегне, но пък тогава щеше да се наложи да се примирят с калта.
Калан се изненада, когато забеляза далеч пред тях покоите на императора. Развяваните от горещия вятър флагове по върховете на шатрите като че ли приветстваха завръщането на императора в дома му. Досети се, че фургоните с покъщнината на императора сигурно бяха избързали напред, за да подготвят лагера. Армията беше толкова огромна и се разпростираше на такова грамадно разстояние, че бяха нужни часове, а може би и дни, за да се мине през същото място, за да не се налага фургоните да избързват напред без протекцията на войската. Хората, изглежда, само им отваряха път, за да избързат пред маршируващите войници и да започнат да издигат лагера, преди да се стъмни, така че за пристигането на императора всичко да бъде готово.
Калан забеляза, че на няколко огъня един до друг се печеше на шишове месо. Миризмата му накара стомахът й да се свие от глад. Върху други огньове изпускаха пара котли, окачени върху железни вериги. Насам-натам щъкаха роби, които носеха продукти, редяха маси, въртяха шишове и разбъркваха това, което се вареше в котлите, като прибавяха разни подправки, приготвяйки вечерята. По масите вече бяха наредени блюда с хляб, месо и плодове.
Джаганг, който яздеше точно пред Калан, слезе от коня, когато стигна пред шатрата си. Един мъж се втурна да поеме юздите. Когато Сестрите и Калан слязоха от своите коне, изтичаха още мъже, които да ги отведат. Като по безмълвна команда Сестрите застанаха от двете страни на Калан и последваха Джаганг през голямата, изпъстрена с ярки шарки, завеса пред входа на шатрата, която беше дръпнал встрани един мускулест, гол до кръста войник. Тялото му лъщеше от пот, вероятно от работата по издигането на шатрите, и от него се носеше възкисела миризма.
