Ричард хвърли поглед назад и огледа дървените ефеси на мечовете на войниците, както и кожената дръжка на меча на офицера зад себе си, който стоеше леко вдясно.
Усмихна се на мъжа, докато вадеше от джоба си медна монета, която небрежно претърколи по кокалчетата на пръстите си. Престори се на несръчен и остави монетата да му се изплъзне и да падне. Наведе се, за да я вземе, като се облегна на една ръка — сякаш за да запази равновесие — на мръсната песъчлива пръст встрани от пътеката. По този начин, докато взимаше монетата, остави песъчинките да полепнат по дланта и пръстите му. Заедно с монетата загреба и малко от пръстта и пясъка. Офицерът отзад, който наблюдаваше разговора между началника си и Шеста, погледна към Ричард само докато Ричард избърса монетата и я прибра в джоба си. Шеста беше далеч по-атрактивна от някакъв си непохватен младеж. Ричард се престори, че бърше ръцете си, а всъщност внимателно разпределяше песъчинките по пръстите и дланите си.
Искаше да направи така, че пръстите му да не се хлъзгат по кожата.
Без да се обръща, той се наклони назад по посока на низшестоящия офицер зад себе си. Мъжът бе съсредоточен върху омайващата фигура на Шеста, докато тя оплиташе мрежата си и обясняваше на мъжете какви желания има спрямо тях. Въпреки че дръжката на оръжието върху бедрото на мъжа беше извън периферното му зрение, Ричард знаеше с точност къде се намира. То бе по-фина изработка в сравнение с оръжията на повечето от останалите мъже.
Докато Шеста и военачалникът разговаряха, Ричард леко се обърна, все едно се протяга. В миг ръката му се озова върху меча. В следващия миг той освободи острието му.
Наличието на меч в ръката му веднага съживи поток от спомени, усещания и умения, които той бе натрупал по време на дългите часове, прекарани в упражнения. Уроците идваха може би отчасти от източници от други светове, но познанието не бе магическо. Това беше опитът на безбройни Търсачи преди Ричард. Въпреки че сега оръжието не беше с него, той все пак притежаваше необходимото знание.
Офицерът явно реши, че той си прави някаква шега и посегна да си вземе обратно оръжието. Ричард завъртя меча и с обратен удар го промуши.
И други мъже се включиха в схватката. В хладния предутринен въздух заблестяха остриета.
Едри мъже освободиха големите ятагани от коланите си, полетяха боздугани и топузи.
Ричард изведнъж се озова в стихията си. Мъглата от съзнанието му се вдигна. Не бе очаквал, че тази част от ума му, която здраво бе заключил, за да успее да я съхрани, ще бъде призована толкова скоро, но времето беше настъпило и той трябваше да действа. Това беше неговият шанс.
Знаеше къде се намира Калан и трябваше да се добере до нея. А тези мъже преграждаха пътя му. Ричард се завъртя, отсичайки ръка, която държеше брадва. Викът и пръсналата кръв почти накара мъжете да се разбягат. В тази малка пролука от време Ричард извърши следващото движение. Прониза с меча си друг мъж, който тъкмо бе вдигнал своя меч. Той умря дори преди да успее да спусне ръката си. Ричард, завъртайки се, избегна посоката на оръжията, които се бяха насочили към него.
Въпреки внезапно настаналата какофония от звънтящ метал и крещящи гърла, Ричард бе потънал в безмълвния свят на своята цел. Владееше положението. Тези мъже може би си бяха помислили, че пред него е изправена непреодолима армия, но в определен смисъл това беше предимство за него. Той не се сражаваше с армия. Сражаваше се срещу отделни индивиди. Те мислеха като колективна маса, като си позволяваха един другиму да се придвижват, сякаш всеки от тях бе крак от огромна воюваща стоножка.
Това беше грешка, която Ричард използва, за да се вклини в тях. Докато се колебаеха и изчакваха кой от тях ще се хвърли първи в схватката, Ричард вече се движеше през редиците им и ги съсичаше; завърташе се и се хвърляше върху врага, като се опираше на силата и опита си и се носеше през яростната стоманена атака. Всеки негов прободен удар попадаше точно в целта. С всеки замах на оръжието си той съсичаше по някого. Сякаш си пробиваше път през гъст шубрак, като сечеше клоните, изпречили се на пътя му. Вместо да замахва наново с меча си, за да нанесе следващия удар, той използваше инерцията му, като по този начин оръжието не извършваше празен ход. Ако спускащото се острие срязваше по пътя си нечий врат странично, той продължаваше движението му нагоре в обратната посока, като по този начин промушваше войник, който в момента се приближаваше, после измъкваше острието и ловко се завърташе, за да избегне мечовете, брадвите и топузите, които се стоварваха там, където само преди миг стоеше той. Това бе плавен танц, чрез който Ричард се носеше през грухтящите, напиращи един през друг, подскачащи мъже. Сеч, сеч, сеч — нека виковете да изпълват утринния въздух, нека тревогата от това, че не може да бъде спрян, да накара останалите да тръпнат от страх пред онова, което би могло да им се случи.
През цялото време Ричард държеше целта си под око. Той си проправяше път към изхода в стената. Начинът, по който вилнееше и си проправяше път, целият му щурм бяха подчинени на плана му да се добере до този изход, до свободата си. Трябваше да се промъкне от там и после да се добере до Калан.
Някои от мъжете по пътя си Ричард покосяваше по своя си начин, на други се изплъзваше. Целта му бе не да убива колкото се може повече, а да се добере до отворената порта.
Въпреки шумно изкрещяваните заповеди, въпреки виковете на войниците, обхванати от бяс в желанието си да достигнат до него, и писъците на онези мъже, които в момента биваха разпаряни, изкормвани или намушквани, в ума на Ричард се бе утаила една цел, която той спокойно следваше. Той подбираше жертвите си бързо и ги съсичаше също толкова бързо. Не хабеше усилия да замахва, а уверено съсичаше. Съзреше ли сред множеството по-ярка фигура, която останалите следваха, Ричард се насочваше към него. Докато се придвижваше към изхода в стената, той се промушваше през пролуките в защитата на врага, като през цялото време не преставаше да сече около себе си. Не си позволяваше да спре неумолимото си настъпление дори и за миг. Враговете му не можеха да си поемат дъх, а той вече бе пресякъл пътя им. Съсичаше безпощадно всеки, до когото достигаше. Независимо дали изглеждаха свирепи или уплашени, Ричард ги убиваше. Те очакваха той да се уплаши от числеността им, от бойните им викове. Но той не се страхуваше. Ликвидираше ги без всякаква милост.
Накрая достигна до портата и обезглави стража, застанал до лявото й крило, а после и този отдясно. най-сетне изходът бе свободен от войниците на Ордена. Ричард се втурна навън.
Изведнъж всичко спря. Срещу него се надигна стена от стрелци с изпънати лъкове и стрели, насочени към него. Мъжете, въоръжени с лъкове и арбалети, се бяха наредили под формата на полукръг от другата страна на портата, като по този начин го бяха затворили в капана на острите си като бръснач стрели със стоманени остриета, до една насочени към него. Ричард прекрасно знаеше, че срещу стотиците стрели, насочени към него от такова близко разстояние, е безсилен.
Военачалникът се появи на портата.
— Забележително. Никога не съм виждал нещо подобно. В тона на мъжа личеше неподправено въодушевление, но същевременно с това напомняне, че всичко е приключило. Ричард тежко въздъхна и хвърли меча си на земята. Военачалникът приближи и се намръщи, докато оглеждаше Ричард от глава до пети. Шеста изплува през портата — черен силует на фона на изгрева.
Военачалникът скръсти мускулестите си ръце.
— Умееш ли да играеш Джа’Ла д’Джин?
Ричард си помисли, че това е най-странният въпрос, който би могъл да очаква в този момент. На заден план, отвъд изхода в стената, през който успя да премине, ранените мъже надаваха болезнени викове, стенеха и молеха за помощ.
Ричард не се смути от военачалника.
— Да, умея да играя играта на живота.
Мъжът се усмихна на Ричард, който използва превода на израза Джа’Ла д’Джин, който на езика на императора означаваше точно „играта на живота“.
Командирът, който съвсем не изглеждаше загрижен за броя на своите хора, посечени от острието на Ричард, се усмихна на себе си и поклати учудено глава. От своя страна Ричард също не проявяваше загриженост към убитите и ранените. Те бяха избрали да са част от армия завоевателка, за да грабят, изнасилват и убиват хора, които не са им причинили нищо лошо, хора, чийто единствен грях беше, че не вярваха в идеологията на Ордена, хора, които бяха пожелали да живеят свободно.
— Оценявам вашите доблестни усилия да арестувате този опасен човек — рече Шеста, като се изправи до военачалника. — Той е осъден затворник и аз отговарям за него. Наказанието му ще бъде определено лично от Кралицата.
