Военачалникът отмести поглед към нея.
— Той току-що уби значителен брой от моите хора. Сега е мой затворник.
Шеста изглеждаше готова всеки момент да започне да бълва огън.
— Няма да позволя…
Стотици стрели се издигнаха като една по посока на жената. Тя се вцепени, оценила опасността. Също като Ричард, тя очевидно схвана, че дарбата няма да й помогне срещу толкова много стрелци, които с едно докосване на тетивата можеха да задействат оръжията си. Само едно докосване я делеше от края на живота й.
— Този човек е мой затворник — повтори Шеста на военачалника с тих, но твърд глас. — Тъкмо го водех при Кралицата, за да…
— От този момент нататък той е мой затворник. Върни се обратно в двореца. Земите му вече принадлежат на Ордена. Тук вече няма власт нито Кралицата, нито ти. Нито пък този човек.
— Но аз…
— Свободна си. Или искаш да нарушиш нашето споразумение и да се наложи да започнем масово клане?
Воднисто сините очи на Шеста обходиха стотиците мъже, насочили стрелите си към нея.
— Разбира се, че споразумението ни остава в сила, командире. — Тя обърна поглед към мъжа. — Аз го уважавам, както сме се споразумели, и се надявам, че това важи и за вас.
— Много добре — леко сведе глава той. — А сега ни оставете да си вършим задълженията. Според уговорката ни вие и хората, на които е поверено управлението тук, можете да се захванете с ваши си дела, да отидете където пожелаете, без да бъдете притеснявани от моите хора — нито всички вие, нито персоналът на замъка.
След като отправи последен убийствен поглед към Ричард, тя се обърна и се отдалечи, гордо изправила глава.
Заедно с военачалника и всичките му хора Ричард наблюдаваше как вещицата се шмугна през отвора в стената и се отправи по кървавата пътека, сред мъртвите и умиращите, без да си прави труда да погледне повторно към тях, докато прекрачваше входа на замъка. Мъжете отстъпиха, за да й сторят път.
Военачалникът се обърна към Ричард.
— Как се казваш?
Ричард знаеше, че не трябва да казва истинското си име. Не можеше дори да каже името, с което отрасна — Ричард Сайфър. Да го стори, би означавало да се изложи на риска да бъде разпознат. Умът му трескаво търсеше ново име, което би свършило работа. Внезапно в главата му изникна името, което Зед обичаше да използва, когато му бе необходимо прикритие.
— Казвам Рубен Рибник.
— Е, Рубен, давам ти право на избор — можем да те одерем жив, да те изгорим на клада или да разпорим корема ти и да те оставим да гледаш как лешоядите измъкват червата ти и се бият за тях.
Ричард знаеше, че няма да му се наложи да се сблъска с тази участ, защото всичко, което бе необходимо да предприеме, беше да атакува и стрелците щяха да то убият. Но все още не му се умираше. Мъртъв не можеше да помогне на Калан.
— Този избор не ми допада особено. Нещо друго? Мъжът грейна в лукава усмивка, която идеално пасваше на онази половина от лицето му, която бе татуирана с люспи като на влечуго.
— Всъщност има и друго. Всяко подразделение на армията има свой отбор по Джа’Ла. В нашия освен войници от Ордена участват и най-добрите мъже, които срещнахме по пътя си — всички те надарени от Създателя с някаква изключителна дарба.
Начинът, по който си проби път през всички тези мъже и стигна чак до портата, беше много впечатлязащ. Имах чувството, че следваш упорито своя собствен път към целта. Ти не позволи да бъдеш спрян, независимо какво хвърляха по тебе противниците ти. С други думи… ти си роден за нападател в отбор по Джа’Ла.
— Позицията на нападателя е рискована.
— Това е играта на живота — повдигна рамене военачалникът. — В момента имаме нужда от нападател. Нашият загина при последната игра. Докато избягваше един защитник, той не успя да улови паса и брокът се заби в ребрата му. Дробовете му станаха на решето. Сполетя го жестока и мъчителна смърт.
— Не звучи обнадеждаващо.
В очите на военачалника проблесна заплаха.
— Ако предпочиташ, може да си опиташ късмета одран и да гледаш как лешоядите се бият за вътрешностите ти.
— А ще получа ли шанс да играя срещу отбора на императора?
— Срещу отбора на императора, значи — повтори командирът. За момент задържа погледа си върху Ричард, заинтригуван от въпроса му. — Наистина си състезателен тип. най-накрая кимна. — Всички регистрирани отбори по Джа’Ла мечтаят за възможността да се изправят срещу отбора на императора. Ако докажеш качествата си и с уменията си на нападател ни помогнеш да печелим турнири, то тогава, да, много вероятно е да получиш възможността да играеш срещу отбора на императора. Ако оцелееш толкова дълго.
— В такъв случай, да, бих желал да се включа. Военачалникът се усмихна.
— Мислиш си как ще се превърнеш в герой, а? Играч на Джа’Ла, който жъне овации? Състезател, който се радва на голяма слава?
— Може би.
Военачалникът се наведе по-близо до него.
— Според мен си мечтаеш за жените, които ще ти осигури една такава победа. За възторжените погледи по лицата на красавиците. За усмивките на привлекателните жени.
Ричард си представи красивите зелени очи и усмивката на Калан.
— Да, точно това ми мина през ума.
— Мина през ума ти! — Онзи се изсмя. — Е, Рубен, по-добре си го избий от главата. Ти не си просто играч. Ти си пленник, при това опасен. Ще бъдеш поставен в клетка и пренасян с каруца. Ще те пускаме, за да участваш в игрите или тренировките, но през останалото време ще си просто затворено в клетка животно. По време на тренировките ще ти се налага да работиш усилено, за да се нагодиш към останалите играчи — нали все пак си нападател. Но дори да си нападател, все пак не играеш сам.
Ричард не виждаше друга възможност.
— Ясно.
Военачалникът си пое дълбоко въздух и пъхна пръсти под колана с оръжията си.
— Е, добре. Ако играеш умело, ако във всяка игра даваш всичко от себе си и ако се случи да победим отбора на императора, ще ти дам възможност да си избереш която си пожелаеш жена измежду желаещите да преспят с някого от играчите.
— С победителите — поправи го Ричард.
— С победителите — кимна военачалникът, после вдигна пръст във въздуха. — Но направиш ли дори една грешна стъпка, ще бъдеш убит.
— Сделката е сключена — каза Ричард. — Имате си нов нападател.
Военачалникът вдигна ръка, подканяйки останалите офицери да приближат. Те застанаха мирно пред командира си.
— Докарайте каруцата — онази с клетката. Тя е за нашия нов нападател. Мисля, че вече се убедихте колко е опасен. Бъдете нащрек. Искам да използвам таланта му срещу нашите съперници. — Офицерът отправи доволен поглед към Ричард. — Ще бъде хубаво да спечелим някой турнир не само по случайност. — После кимна и започна да раздава заповеди: — Поставете стражи близо до замъка и в града — толкова, колкото са необходими, за да няма безредици сред населението на Тамаранг. После изпратете всички налични работници да започнат работа по пунктовете за керваните. Първо трябва да намерите достатъчно голямо място. Потърсете извън града, близо до реката.
Лятото преваля. Зимата ще настъпи още преди да сте разбрали, а керваните с продоволствия, които скоро ще преминават оттук, ще бъдат много и начесто. Всички наши армии в Новия свят ще имат нужда от продоволствия, за да оцелеят през идващата зима.
