ръце. Рейчъл знаеше, че Шеста е вещица. Вещиците притежаваха способността да накарат хората да забравят как да се противопоставят на случващото се. Те просто изпълняваха нарежданията им, колкото и да не им се искаше. Като двамата стражи.
Видяха Кралицата си на пода, с разкървавен нос, как вика за помощ, но не се поколебаха да постъпят така, като им заповяда Шеста — а не Вайълет.
Петдесет и първа глава
РЕЙЧЪЛ СЕДЕШЕ В ЖЕЛЯЗНАТА СИ КЛЕТКА замислена, разтревожена, озадачена какво ще стане с нея.
И тогава й хрумна нещо.
Внимателно и тихо, нищо, че в стаята нямаше никого и вратата беше затворена, тя се притисна плътно към вратата и постави око на процепа. Първо огледа наоколо, като се боеше да не би вещицата да я наблюдава отнякъде. Понякога Шеста я навестяваше нощем… в сънищата й. Ако сега тя се материализираше в центъра на стаята, Рейчъл изобщо нямаше да се стресне. Сред персонала на замъка се шушукаше много за странните неща, които започнаха да се случват след пристигането на тази жена.
Сега обаче стаята беше празна. Нямаше никого — никакви извисяващи се фигури в черни роби. Уверена, че е сама, Рейчъл се вторачи в катинара. Известно време се взираше, защото не беше сигурна дали да вярва на очите си.
Катинарът висеше на резето незаключен.
Рейчъл си спомни как Вайълет го натисна в момента, когато чу Шеста да чука на вратата, но явно в бързината не беше успяла да го щракне. Ако сега успееше да го извади от резето, щеше да отвори вратата. И да излезе.
Шеста беше отвела Вайълет в подземието. Двете си бяха отишли.
Рейчъл се опита да достигне през процепа до катинара и да го издърпа, но се оказа твърде далеч. Трябваше й пръчка или нещо подобно, за да го достигне. Претърси навсякъде кутията, в която спеше, но не откри нищо. Нищо подходящо. Извън клетката беше пълно с неща, които биха й свършили работа. Само че те си оставаха извън клетката.
Докато катинарът висеше на стоманената си скоба, стърчейки от дупката на халката, нямаше начин Рейчъл да отвори вратичката. Все едно да смята, че е заключен.
Тя се строполи обратно върху одеялото си, обезсърчена, изгубила надежда. Липсваше й Чейс. За известно време животът й бе протекъл като сън. Беше се сдобила със семейство, с прекрасен баща, който се грижеше за нея и я научи на толкова неща.
Рейчъл безцелно подръпваше свободния край на грубия конец, с който бяха обшити краищата на одеялото й. Чейс би се разочаровал, ако я видеше да се предава толкова лесно, да унива тъй бързо. Но какво да стори? В клетката й нямаше нищо, което би могла да използва, за да откачи катинара. Беше облечена в рокля, на краката си носеше ботуши. Ботушите й нямаше да могат да се проврат през процепа. Единственото друго нещо, с което разполагаше, беше спалната й завивка. Вайълет й беше взела всичко. Не й бе оставила нищо.
Докато дърпаше дебелия конец, разбрида голяма част от него. Погледът й попадна върху него и изведнъж й просветна.
Започна да дърпа конеца, да разпаря шевовете, издърпвайки колкото се може повече. Скоро разпра целия ръб на одеялото и се сдоби с доста дълъг конец. Сгъна го на две и го намота между дланта и крака си, като го усука в по-плътна нишка. Беше достатъчно дълъг, за да се прегъне на няколко ката, всичките пристегнати в яка връв. В единия край Рейчъл направи примка и се доближи до процепа.
Внимателно преметна връвта, като се опита да надене примката на катинара, за да може да го закачи и издърпа от резето. Звучеше много лесно, но на практика не беше. Връвта не бе достатъчно тежка, за да може да се хвърли точно. Рейчъл опита по няколко различни начина, но все не успяваше да уцели точното място или пък, ако сполучеше да мине над горния край на катинара, просто се плъзваше встрани. Връвта не искаше да падне откъм далечната страна и да закачи дръжката на катинара. Беше твърде лека, за да може да я метне лесно, и същевременно не достатъчно гъвкава, за да обримчи катинара в случаите, когато попадаше на необходимото място.
Все пак най-накрая успя да метне края на връвта така, че да впримчи катинара. Обаче краят увисна накриво, вместо да легне така, че Рейчъл да съумее да го промуши над отворената скоба.
Тя издърпа обратно връвта и я наплюнчи, след което опита отново. Мократа връв бе малко по-тежка. Така беше в състояние да хвърля по-прецизно. Ръката я заболя и се умори да опитва, защото трябваше да я усуква настрани, за да хвърля връвта. Това занимание й отне може би цялата сутрин. Връвта почна да съхне. Рейчъл я издърпа и пак я намокри в устата си, за да се накваси добре. Приближи се до цепнатината и я метна. Тя за пръв път се приземи над катинара. Примката на връвта беше точно под края на скобата.
Рейчъл замръзна. Беше по-близко до целта от всякога. Беше трудно да провре ръка през процепа и после да успее да погледне през оставащото тясно пространство. Обаче можеше да види, че ако дръпне, връвта ще се изплъзне и няма да се закачи на дръжката, там, където й бе необходимо.
Връвта, както беше мокра, полепваше по дългото резе, което хлопваше при заключване. Хрумна й една идея. Започна внимателно да усуква връвта между палеца и показалеца си. Връвта, прилепнала със слюнка към метала, се усука, полепвайки, докато краят й не се преметна през скобата. Рейчъл примигна втренчено. Изглежда, примката беше точно където трябва. Тя се уплаши да не мръдне, да не сбърка, да не пропилее шанса си, да не направи погрешна или недообмислена стъпка.
Чейс все й повтаряше, че трябва да използва главата си — първо да преценява, а после да действа според направената преценка.
Колкото и да преценяваше, примката беше точно там, където трябва. Ако дръпнеше и връвта останеше залепена със слюнката към дръжката на катинара, примката щеше да се закачи на края на резето. Сърцето й се сви. Усети, че се задъхва. Като затаи дъх, започна съвсем внимателно да издърпва връвта.
Плоският край на метала хвана примката. Ако дръпнеше прекалено силно, щеше просто да измъкне примката.
Тя наклони пръстите си, за да промени ъгъла на дърпане, да опита да нахлузи примката на края, вместо да допусне да се изплъзне.
Примката се затегна и се плъзна по дръжката на катинара. Не можеше да повярва на очите си. Внимателно, полека издърпа връвта нагоре и започна да измъква катинара от резето. Когато почти беше излязъл от металната халка, назъбеният край на езичето закачи халката. Рейчъл пробва да дръпне малко по-силно, но така, както беше закачен, катинарът само се наклони, вместо да излезе. Рейчъл се боеше да не дръпне прекалено силно. Боеше се да не скъса връвта.
Беше сгънала конеца няколко пъти, за да получи многопластова връв. Би трябвало да е доста здрава. Въпросът, на който не можеше да си отговори, беше колко здрава е всъщност и достатъчно здрава ли е, за да може да я дръпне по-силно. Тя отпусна малко тягата и спусна катинара по-ниско, после го разклати леко, опитвайки се да махне металната скоба от халката.
Внезапно катинарът изскокна от халката и падна. Увисна на връвта, клатейки се напред-назад под ръката на Рейчъл, която се подаваше през процепа.
Тя натисна вратичката, която се отвори със скърцане. С опакото на ръцете си Рейчъл избърса от бузите си сълзите на облекчение. Беше успяла да се освободи. Де да можеше Чейс да види какво беше постигнала.
Сега трябваше да избяга от замъка, преди Вайълет или Шеста да са се върнали. Рейчъл не знаеше дали Вайълет е наясно, че не е заключила катинара. Ако знаеше и го споменеше на Шеста, щяха де се върнат.
Незабавно се насочи към голямата врата, но после се сети нещо важно. Обърна се и изтича до бюрото в ъгъла. Свали извития му капак до позицията, в която го оставяше Вайълет, когато пишеше разпореждания кой трябва да бъде наказан или пратен на смърт. Рейчъл стисна златната дръжка на най-долното чекмедже в средата и го издърпа. Остави го встрани, после пъхна ръка навътре и затършува. Пръстите й напипаха метален предмет. Извади го. Беше ключ. Вайълет не го беше взела. Все още си беше там, където го държеше нощем.
