Рейчъл си отдъхна, пусна ключа в ботуша си, после върна чекмеджето на мястото му и затвори капака на бюрото.
Отиде до клетката, в която спеше, затвори вратичката и закачи катинара на халката. Натисна катинара, докато щракне. Напъна го, за да се увери, че със сигурност е заключен — нещо, което Вайълет беше пропуснала. Ако някой влезеше в стаята, щеше да си помисли, че Рейчъл все още е на сигурно място, заключена в клетката си. Ако извади късмет, Шеста или Вайълет изобщо нямаше да погледнат вътре и тя щеше да има достатъчно време, за да избяга.
Изтича до голямата двукрила врата и открехна едва-едва едното крило, само колкото да надникне през процепа. Не видя никого в коридора. Измъкна се, като затвори тихо след себе си.
Огледа се още веднъж и се насочи към стълбището, след това се втурна нагоре, като внимаваше да вдига колкото се може по-малко шум. На горния етаж, във вестибюл с дървена ламперия и без прозорци, Рейчъл се отправи към стая, за която предполагаше, че е заключена. Лампите все още светеха. Държаха ги запалени през цялата нощ, в случай че на Кралицата й хрумне да отиде до стаята си за бижута. Тя забърза по коридора, като известно време подскача на един крак, пресягайки се да вземе ключа от ботуша си.
С ключ в ръката, Рейчъл стигна до вратата, която търсеше, и хвърли поглед през рамо. Чак тогава видя в далечината мъж, който приближаваше към нея по коридора. Беше един от икономите. Рейчъл го знаеше по физиономия, но не се сещаше за името му.
— Господарке Рейчъл? — възкликна той и я изгледа намръщено.
— Да, какво става? — кимна тя.
— Именно, какво става? — Той посочи с поглед стаята. Чейс я бе учил да прехвърля топката на хората, задаващи въпроси, на които тя не желаеше да отговаря. Също така й беше казал как да извърта подозренията, така че да изкара човека отсреща подозрителен. Край лагерния огън вечер двамата често играеха на тази игра. Тя разбра, че е време да използва уменията си. Само че този път не беше на игра. Беше въпрос на живот и смърт.
Навъси се колкото можа. Чейс я беше научил и на това.
Беше й казал да си представя, че някое момче се кани да я целуне.
— Ти как мислиш — какво става?
— Мисля, че се каните да влезете в стаята с бижутата на Кралицата — повдигна вежди онзи.
— А ти да не би да имаш намерение да ме ограбиш, докато нося на Кралицата бижутата, за които ме изпрати? Затова ли се спотайваш зад ъгъла и причакваш някого, когото са изпратили в стаята с бижутата на Кралицата? За да ги откраднеш?
— Спотайвам се… да ви ограбя… ама, не… разбира се, че не. Само искам да разбера…
— Искаш да разбереш? — Рейчъл вдигна ръце на хълбоците си. — Ти искаш да разбереш? Да не би ти да отговаряш за бижутата? Защо ти не отидеш да попиташ Кралица Вайълет това, което искаш да разбереш. Сигурна съм, че няма да възрази някакъв иконом да я разпитва. Може би ще нареди само да те бичуват, вместо да те обезглавят.
Изпълнявам нейна поръчка да й занеса нещо. Трябва ли да вземам със себе си стражи, за да охраняват мен и бижутата на Кралицата, докато й ги връча?
— Стражи ли? Не, разбира се…
— Тогава какво ти влиза на теб в работата? Тя се огледа, но не видя никого.
— Стража! — извика, но не много силно — Стража! Един крадец иска да вземе бижутата на Кралицата!
Онзи изпадна в паника, опита се да я накара да замълчи, но после заряза всичко и побягна, без да каже дума повече. Дори не се обърна. Рейчъл бързо отключи вратата, огледа за последен път коридора и се вмъкна вътре. Едва ли някой я беше чул, но не й се щеше да губи повече време от необходимото.
Хвърли само бегъл поглед на блестящата, лакирана стена, покрита с миниатюрни дървени чекмедженца. Сигурно имаше десетки чекмедженца, пълни с огърлици, гривни, брошки, диадеми и пръстени. Вместо това Рейчъл незабавно се насочи към изящния пиедестал от бял мрамор в противоположния ъгъл на помещението. Върху него някога бе стояла любимата вещ на Кралица Милена — кутия, украсена със скъпоценни камъни, около която тя се умилкваше при всяка възможност.
Сега на нейно място стоеше кутия, сякаш изтъкана от най-черните мисли на Пазителя. Беше толкова черна, че отрупаната със скъпоценни камъни стая изглеждаше най-обикновена на фона на нещо толкова злокобно.
Рейчъл мразеше да докосва инкрустираната кутия на Орден на Кралица Милена. Самата мисъл я караше да потръпне от отвращение.
Но се налагаше.
Съзнаваше, че трябва да побърза, ако иска да има някакъв шанс да се измъкне. Не се знаеше дали Вайълет ще си спомни, че желязната клетка в спалнята й е останала незаключена. Можеше да каже на Шеста или пък Шеста просто да прочете мислите й. Рейчъл подозираше, че вещицата е способна на такива неща. Ако разберяха, че Рейчъл не е заключена в клетката си, щяха да се върнат.
Рейчъл смъкна черната кутия от белия мраморен пиедестал и я натъпка в кожената чанта, която стоеше подпряна на стената. Това беше същата чанта, в която Самюъл донесе кутията на Шеста.
На път към вратата Рейчъл се спря пред високо огледало в дървена рамка. Тя мразеше да се оглежда, мразеше да гледа косата си, както бе настригана от Вайълет. Преди, когато живееше в замъка и беше компаньонка в игрите на принцеса Вайълет, на Рейчъл не й беше позволено да си пусне дълга коса, защото тя беше нищожество. Веднага щом Вайълет си върна Рейчъл, едно от първите неща, които направи, бе да вземе големи ножици и да накълца прекрасната дълга руса коса на Рейчъл. Сега наистина за първи път имаше възможността да се огледа внимателно, в детайли.
Избърса сълзите от бузите си.
Чейс й беше казвал, когато за първи път отиде при него, че ако иска да бъде негова дъщеря, трябва да си пусне дълга коса. През последните няколко години косата й порасна дълга и лъскава и Рейчъл се чувстваше достойна да бъде негова дъщеря. Сега изглеждаше по-различна от последния път, когато бе стояла в тази стая и се бе оглеждала в огледалото, докато помагаше на магьосник Гилер да открадне кутията със скъпоценните камъни на Орден. Чертите й сега бяха по-други, не толкова детински, не толкова сладки…
Дошло беше времето, когато влизаше в бандитската възраст, както я наричаше Чейс, преди да разцъфти с красотата на женствеността, което той й бе обещал, че един ден ще се случи. Този ден изглеждаше невъзможно далеч. Освен това без Чейс нямаше да има кой да я види как расте, нямаше кой да се интересува от нея.
Чейс беше мъртъв, а косата й — отново остригана. Вайълет не само я острига, но направо я накълца, така че сега от главата й висяха и стърчаха проскубани дебели и тънки кичури. Това й придаваше вид на оръфано псе, което е спало край бунището. Обаче имаше и нещо друго, което Рейчъл видя в огледалото. Тя видя жената, в която един ден щеше се превърне, жената, каквато Чейс й обеща, че ще стане.
Какво би си помислил Чейс, ако можеше да я види сега, с остриганата коса?
Рейчъл изтласка мислите си в задната част на съзнанието и метна кожената чанта на рамо. Открехна вратата само колкото да огледа коридора, сетне я отвори още малко, за да погледне и в другата посока. Все още нямаше никого. Светкавично излезе в коридора, затвори вратата и я заключи.
Тя помнеше коридорите и изходите на замъка така добре, както помнеше извивката на усмивката на Чейс, когато го разсмиваше, а той се опитваше да остане сериозен. най-много обичаше да го гледа как се смее, когато се опитваше да е строг с нея.
Хвана слугинското стълбище, за да избегне евентуална среща със стражи. Те обикаляха най-вече из главните коридори и на по-представителните места. Хората изпълняваха задълженията си без почивка. Никой от тях все още не бе разбрал, че има нова Кралица. Рейчъл нямаше представа как ще реагират. Знаеше, че хората мразят Вайълет, но в същото време се ужасяваха от Шеста.
Перачки, които си шушукаха с вързопи в ръце, се обърнаха да погледнат, когато Рейчъл притича покрай тях. Мъже, които снабдяваха кухнята с продукти, не й обърнаха никакво внимание. Тя не вдигна поглед към тях, за да не би да я попитат нещо.
Стигна до една врата, водеща към страничен коридор, който от своя страна извеждаше извън замъка. Зави зад ъгъла и се срещна лице в лице с двама стражи. Те носеха червени туники под ризниците и стискаха
