— И аз така предполагах. Би трябвало да е инертно, но биологичната променлива, която го заразява, е променила характера на заклинанието гостоприемник.
Зед потъна в размисъл и на лицето му се изписа загриженост.
— На мен ми се вижда доста очевидно, че това, което се случва, променя начина на действие на заклинанието.
— Още по-лошо — кимна Ричард. — Става въпрос за произволна променлива. Заразата, причинена от присъствието на Хармониите в този свят, е биологична — тя се развива. Вероятно по такъв начин, че може да атакува различни видове магия. Това заклинание несъмнено ще продължи да мутира. Вероятно няма начин да се предвиди как би могло да се промени, но по това, което се вижда дотук, изглежда, че само ще става по-опасно. Като че ли лавинният огън не беше достатъчно сериозен проблем, та сега нещата ще се усложнят още повече. Дори допускам, че е възможно всички, заразени от него, да изгубят част от паметта си, при това не само тази част, свързана с Калан.
— Какво те кара да мислиш така? — попита Зед.
— Ами виж само колко много спомени, свързани дори най-бегло с Калан, загубихте всички вие. Изгубените спомени биха могли да се превърнат в средство, чрез което заразата обхваща хората, докоснати от влиянието на лавинния огън.
Като че ли сам по себе си лавинният огън, пуснат да вилнее в света на живите, не представляваше достатъчно голяма опасност, че сега и това.
Ан едва сдържаше гнева си. Стисна зъби.
— Къде ги научи тия врели-некипели?
— Тихо! — смръщено я изгледа Зед.
— Казах ви, че разбирам от символи. Този е пълен хаос. Натан изгледа осветените от светкавицата прозорци. Щом стаята пак потъна в тъмнина, Ничи различи съществото, което ги наблюдаваше от света на мрака.
— И наистина вярваш, че по някакъв начин вредим на Ничи, така ли? — попита Зед.
— Убеден съм. Погледни тази извивка. Подобно нещо е смъртоносно дори без допълнителното пропукване ей там. Знам доста за изображенията, свързани със смъртта.
Зед изгледа Ричард строго.
— Настоявам да ми кажеш какво точно имаш предвид под „изображения, свързани със смъртта“.
— После. най-напред трябва да я измъкнем от тук по най-бързия начин.
Зед поклати примирено глава.
— Де да знаех как, Ричард. Повярвай ми, наистина бих искал, но както вече ти казах, нямам представа. Ако се опиташ да я измъкнеш, преди верификационната мрежа да е завършила цикъла си, Ничи със сигурност ще загине. Това поне ми е напълно ясно.
— Но защо?
— Защото животът й, така да се каже, е прекъснат. Не виждаш ли — тя не диша? Заклинанието около нея поддържа живота й вместо нея, докато мрежата извършва проверката. Би могло да се каже, че Ничи се е превърнала в част от самото заклинание. Изтръгнеш ли я от там, ще я откъснеш от механизма, който поддържа живота й.
Сърцето на Ничи потръпна. Тъкмо бе започнала да вярва на Ричард, да се надява, че той ще успее. Но не, беше невъзможно.
А искрящите очи през цялото време наблюдаваха. Тя ги различаваше съвсем ясно, спотаени в тъмните сенки край високата библиотека. Имаше чувството, че там стои човек, трансформиран в страховит звяр от жили и възлести мускули. Очите му сияеха от тъмнината на самата смърт.
Това бе звярът, който преследваше Ричард. Звярът, изпратен от пътешественика по сънищата Джаганг.
Тя бе готова на всичко, за да му попречи да стигне до Ричард, но точно в момента не можеше да помръдне. С всяка следваща светла ивица биваше привързана все по-здраво и непоклатимо към съдбата си, биваше всмукана все по-надълбоко в тъмнината на вечността отвъд живота.
— Макар да е мутирало — продължи да разсъждава на глас Ричард, — все още има елементи, които го поддържат, докато расте.
— Ричард, верификационната мрежа подхранва сама себе си. Дори да мутира, както смяташ, няма начин да прекратим този процес.
— След като може да бъде спряна — пророни Ричард, — тя ще я освободи — и няма да се наложи да я изтръгваме, докато животът й е поддържан от заклинанието.
Зед поклати глава с въздишка, един вид, Ричард не бе разбрал и дума от онова, което му каза дядо му.
Ричард се вгледа в линиите за последен път, след което посегна рязко и вкара пръста си в един процеп преди заразената зона.
Ивицата светлина на това място угасна.
— Добри духове! — възкликна Натан и се приближи. Сянката направи крачка напред. Ничи вече виждаше зъбите на звяра.
Угасналата линия сякаш изсмука част от вътрешностите й. Ничи се вкопчи в живота си със зъби и нокти. Ако той наистина можеше да стори нещо, ако можеше да анулира заклинанието, тя трябваше да го предупреди.
Ако успееше да издържи толкова време.
Ричард дръпна пръста си. Линията пак грейна. Прониза Ничи като наострено копие. Светът затрептя.
— Видяхте ли?
Зед протегна ръка да повтори стореното от Ричард, но изохка от болка и дръпна пръста си, все едно че нещо го изгори.
— Защитена е от Субтрактивна магия — отбеляза Ан. Зед й хвърли убийствен поглед.
— Помниш ли щитовете в Двореца на пророците? — попита я Ричард. — Помниш ли, че можех да минавам през тях?
— Като си спомня, тръпки ме побиват — кимна Ан. Ричард пак се пресегна, този път по-бързичко, и пак блокира светлинната линия. Тя пак угасна.
Тогава Ричард постави пръста на другата си ръка в процеп преди угасналата линия. Тутакси угаснаха още няколко нишки. Той изтегли първия си пръст и го пъхна на друго ключово място, като постепенно започна да се придвижва по мрежата и да принуждава заклинанието да се дезактивира.
Угасналата линия се спусна покрай Ничи, претича през няколко кръстосани нишки, спусна се към вътрешността на плетеницата и премина под дъги, които потъмняха. Нишката, която Ричард угаси, престана да съществува в схемата и отсъствието й смути жизнеността на ритъма.
Ничи се удиви на реакцията на заклинанието в тялото си. Усещаше в детайли процеса на разпадането му, сякаш цвете прибра венчелистчетата си.
Благодарение на дарбата си тя пак видя как стаята затрептя, сякаш блесна светкавица, но този път знаеше, че не е светкавица. Искрящите очи следяха зорко ставащото вътре, сякаш също усещаха нестабилността в потока на силата, прекъснат от Ричард.
Нима само Ничи съзнаваше, че Ричард използва дарбата си, за да проникне в подобни полета? Слепи ли са другите? Като използваше дарбата си, той измъкваше звяра от отвъдния свят.
Навън блесна реална светкавица, последвана от гръмотевица. Стаята затрептя не само от блясъка, но и от освободената вътре в заклинанието енергия. Стената с многото прозорци ту блясваше ослепително, ту потъваше в мастиленочерен мрак.
Ничи имаше чувството, че и двата мощни прилива преминават с тътен право през нея. Направо не беше за вярване как е още жива. Единственият възможен отговор беше, че Ричард прекратява действието на заклинанието, без да го унищожава. Просто методично го обезсилваше, все едно духаше пламъка на редица фитили.
Съсредоточен в действията си, Ричард плъзна надолу другата си ръка и блокира поредната линия. Тя угасна със светкавично пробягване през сложната матрица.
Сянката на звяра започна да пристъпва от отвъдния свят, да се показва частично в света на живите, да
