Вътрешното й око, свързано с дарбата, заподскача между двата свята, между светлината на живота и вечната тъмнина. Тъмната бездна отвъд затрептя на пресекулки, почти като светкавицата в бурята навън, само че в случая ослепителна бе тъмнината, а не светлината. Яхнала едновременно два свята, Ничи имаше чувството, че душата й ще бъде разкъсана на парчета.
Не обърна внимание на болката и се съсредоточи върху конкретната си дейност. Знаеше, че сама няма да се справи с този звяр. В крайна сметка Сестрите на мрака го бяха сътворили с помощта на древни сили, каквито тя не би могла и да си представи. Сътвореното посредством магия същество не можеше да се сравнява с нищо, което Ничи би могла да създаде. В случая се изискваше повече от обикновена магия.
Стигнал до прозорците, звярът нямаше накъде повече да отстъпва. Кара го мушна за пореден път, но той не можа да се отдръпне по-назад. Морещицата с мъка удържаше тежестта на железния свещник. Ричард се втурна да й се притече на помощ, но тя му извика да стои настрана. След като той не се подчини, тя се завъртя и насочи свещника към него, при което той, разбрал, че Кара не се шегува, бе принуден да отскочи.
Съсредоточила в усилието всичките си сили, Ничи обърна длани нагоре, подготвяйки се да извърши невъзможното.
Трябваше да намери пресечната точка между небитието и възпламеняването на силата.
Трябваше й не силата, а енергията, която я предшества.
Зелените нишки продължаваха да пълзят нагоре и да я обвиват все по-настойчиво в пашкула на заклинанието. Ничи понечи да си поеме дъх, но мускулите й не се отзоваха. Имаше нужда от този дъх — от един-единствен дъх.
Щом светът на живите изплува пред вътрешния й поглед, отворен от дарбата, тя направи последен напън и най-сетне успя да вдиша.
— Кара — сега!
Без секунда колебание Морещицата замахна с тежкия свещник. Звярът с лекота сграбчи масивната желязна поставка на свещника в гигантската си лапа с остри нокти, после я вдигна във въздуха. Навън блесна поредната светкавица, последвана от гръм.
Ничи застина неподвижна, докато изчака стихията да утихне.
Щом стаята потъна в тъмнина, Ничи освободи не сила, а енергията, предшестваща силата.
Вълната хвърли звяра в състояние на агония и недоумение: всмукващото изригване на силата… липсата на последствия.
Ничи усети как чудовището изпита странното чувство, че му е обещано нещо дълбоко и абсолютно… но все още несътворено, все още липсващо. Звярът примигна смаян, без да е сигурен дали наистина е почувствал нещо. Беше изпълнен с желание да действа, но не знаеше какво точно е изпитал, нито срещу кого да насочи действията си.
Тъй като Ничи не го атакува директно със силата си, звярът явно реши, че опитът й се е провалил, и пак вдигна свещника над главата си, един вид като трофей, спечелен в битка.
— Сега! — извика Зед към Ан и Натан и се спусна напред: — Докато вниманието му е отклонено.
Щяха да провалят, всичко. Ничи нямаше как да им попречи да се намесят. Кара, която никога не си бе поплювала в изпълнението на задълженията, предприе крути мерки — изтика тримата като овчарско куче, което връща отклонили се овце обратно в стадото. Те започнаха да протестират и да й викат да се махне от пътя им.
Ничи наблюдаваше случващото се от онази далечна просека между двата свята. Вече не можеше да помогне на Кара. Морещицата трябваше да се оправя сама. Някъде далеч в света на живите, Зед фучеше и се опитваше да преодолее препятствието, но Кара го избута странично и той не само изгуби равновесие, но и за миг забрави за намеренията си.
В онзи друг свят, мрачния свят отвъд живота, Ничи съзнателно бе създала една пустота на очакването, причина без следствие, предвестие на материалния поток на мрачните й способности, които също толкова съзнателно не освободи.
Сякаш времето се закова на място, в очакване на онова, което би трябвало да се случи, но така и не дойде.
Напрежението във въздуха около Ничи беше осезаемо. Зелените нишки около нея се стрелкаха все по- бързо във въздуха, устремени да изтъкат наново верификационната мрежа, да превземат живота й.
Потокът, подобно на паяк в паяжина, я дебнеше в очакване. Тя бе наясно, че й остава само кратък миг, преди да й бъде напълно отнета възможността за по-нататъшно действие. Този път поне кончината й щеше да спечели нещо ценно. Ничи насити полето около звяра с още от отворения портал към дълбинния взрив на сила, който тя съзнателно сдържаше. Напрежението между съществуващото и онова, което още не бе родено и нямаше да се роди, бе непоносимо.
В един миг тази ужасна, извънмерна празнота, вакуумът от сила, създаден от Ничи и в двата свята, се изпълни с оглушителния взрив на мълнията, която се блъсна в прозореца, докато нейната сестра, родена в света отвъд живота, продра воала, привлечена към неизпълнената необходимост около звяра — призована да осъществи онова, което Ничи започна, но нямаше да довърши. Този път не съществуваше сигурен път за бягство към друг свят. И двата свята едновременно бяха освободили яростта си.
В стаята се посипа натрошено стъкло. Мощният тътен разлюля стените на Кулата. Сякаш самото слънце изригна през прозореца.
Нишките около Ничи я обгърнаха като воал.
Благодарение на вътрешното си око тя видя как създадената от нея връзка се изпълва докрай, видя как светкавицата намира пролуката около звяра и запълва потресаващото празно очакване, което тя бе създала.
Изригването на светкавицата не можеше да се сравни с нищо, с което се бе сблъсквала в живота си досега. Създаването на енергията, предшестваща силата, насити светкавицата със силата на двата свята, Адитивна и Субстрактивна, съзидателна и разрушителна, които се обединиха в един общ гибелен поток.
Заклинанието вкамени Ничи, която не успя дори да затвори очи пред ослепителната мълния от светлина и тъмнина, оплетени в едно, които се стовариха върху свещника и пробягаха през цялото тяло на звяра.
Впримчен под арката от свистяща бяла светлина, звярът се разпадна на парчета, които станаха на пепел и дим, смазани от горещината и силата, съсредоточени в създадената от Ничи пролука.
През счупения прозорец нахлу дъжд и вятър. По бушуващите зеленикави облаци навън пробягваха все нови и нави светкавици. Щом светкавицата навън озари стаята, всички видяха, че звярът е изчезнал.
Поне засега го нямаше.
През мрежата от зелени нишки Ничи видя как Ричард се спуска към нея.
Стаята й се видя толкова далеч. Светът на мрака я обгърна.
Осма глава
КОНЯТ НА КАЛАН ВЗЕ ДА ЦВИЛИ и да рие с копита в земята, затова тя плъзна ръка към мундщука, за да успокои нервното животно. Миризмата, която се усещаше, не се хареса нито на коня, нито на Калан. Тя се пресегна и лекичко го погали по брадичката, докато чакаше зад Улиция и Сесилия.
Светлината шумолеше в листата на тополите над главите им и те проблясваха закачливо. Короните на огромните дървета пръскаха килим от искрици и сенки върху затревения хълм, а високо горе по безупречно синьото небе пробягваха пухкави облачета. Щом вятърът се обърна и взе да духа в гърба им, облекчи не само усещането за непосилна жега. Калан си позволи да си поеме по-дълбоко дъх.
Бръкна под металния нашийник около врата си, за да избърше потта и мръсотията. Толкова й се искаше да се изкъпе или поне да се топне в някое езерце или поточе. Лятната жега и прашните пътища бяха превърнали косата й в заплетено гнездо, което я сърбеше непрестанно. Но знаеше, че на Сестрите изобщо не им пука колко зле се чувства тя. Хич нямаше да й се зарадват, ако ги помоли да се изкъпе — впрочем самите те често го правеха. Тези жени не се интересуваха ни най-малко от нейните желания, камо ли от това дали й е комфортно. Тя беше тяхна робиня — нищо повече; нямаше никакво значение дали нашийникът около врата й я прежулва или е твърде стегнат.
Докато чакаше, мисълта й отлетя към статуетката, която бе принудена да остави в двореца на
