Калан се чувстваше замаяна, беше й горещо. Помисли си, че може да се е разболяла. От поклащането на седлото й ставаше още по-зле. Миризмата на смърт и обгорена плът ги последва под ослепителното слънце, докато се приближаваха към хълмовете в далечината. Миризмата бе толкова упорита, че й се струваше, че се е просмукала в дрехите й и дори че се излъчва в потта й.
Беше почти сигурна, че до края на живота си няма да може да се отърве от кошмари.
Калан не знаеше името на този град, пък и нямаше значение, понеже той вече не съществуваше. Населението беше изтребено до крак. Всичко по-ценно бе или унищожено, или плячкосано. По броя на труповете, макар и да бе съкрушително голям, тя можеше да прецени, че много от гражданите, предимно жените на прилична възраст, са били взети в робство. Видяла съдбата на жените, избити вътре в града, Калан съвсем ясно можеше да си представи какво ли се е случило с избраните за робини.
Полето и хълмовете от двете страни на града, до там, докъдето стигаше погледът на Калан, бяха утъпкани от стотици хиляди мъже. Тревите не само бяха изпомачкани от безчет ботуши, копита, колела от каруци, но бяха буквално превърнати в прах под тежестта на невъобразима по числеността си армия. По тази гледка можеше да се съди за броя на хората, преминали през града. В известен смисъл бе дори по- страховита от грозните сцени на смърт. Човешка сила от подобен мащаб граничеше с природна стихия, сякаш безпощадна виелица бе покосила лицето на земята, унищожавайки безмилостно всичко по пътя си.
по-късно през деня, докато наближаваха билото на един хълм, Сестрите се постараха да застанат така, че слънцето да блести в гърба им, за да може, ако има някой пред тях, да бъде заслепен. Сестра Улиция забави ход и се надигна на стремената, за да огледа щателно околността, после направи знак на спътничките си да слязат от седлата. Всички вързаха конете си за скелета на стар бор, разцепен на две от мълния. Сестра Улиция заповяда на Калан да ги следва плътно.
На хребета на хълма, приведени мълчаливо сред високите треви, те най-сетне видяха за пръв път силата, преминала през опустошения град. Докъдето поглед стига, чак до мъглявия хоризонт, се разстилаше мътно, кафяво море, което всъщност представляваше армия с нечувана численост. В тихия следобед вятърът донесе до слуха на Калан далечните, смразяващи кръвта звуци на викове, женски писъци, дрезгав мъжки смях, надигащи се от многочислената тълпа.
Дори само масата на такова множество би могла да срине защитата на всеки град. Войска като тази не би обърнала внимание на никого по пътя си. Нищо не би могло да спре толкова много мъже, събрани на едно място.
Но макар че на пръв поглед армията приличаше на сган без порядки и правила, Калан знаеше, че съвсем не е така. Това бяха огромен брой личности, събрани на едно място. Тези мъже не бяха родени чудовища. Всеки от тях някога е бил бебе, прегръщано от любяща майка. Всички са били деца със своите страхове, надежди и мечти. И ако е възможно сегиз-тогиз да се появи по някой индивид, който поради душевно страдание да се превърне в безскрупулен убиец, то за толкова много самостоятелни личности това бе просто абсурдно. Тези тук се бяха превърнали в убийци, понеже бяха верни на своята кауза, бяха избрали да станат убийци, събрани под знамето на извратени лозунги, оправдаващи дивашкото им поведение.
Всички те бяха отделни личности, които, имайки възможност за избор, бяха решили да захвърлят доброволно наследственото си благородство и да станат слуги на смъртта.
Калан беше потресена от касапницата, която видя долу в града, ужасяващите картини я накараха да потръпне. Известно време тя трудно си поемаше дъх не само защото вонята на смъртта бе непоносима, а и защото не можеше да се примири с подобна безмозъчна арогантност, с подобна мащабна и съзнателна греховност и развала. Тя изпита чувство на влудяващ ужас за тези безпомощни души, които тепърва щяха да се сблъскат с ордите и да изживеят съкрушителна загуба на всяка надежда, че животът някога ще си струва да се живее, че някога ще бъде смислен и безопасен, камо ли щастлив.
Но сега, при вида на източника на всичката тази жестокост, на могъщата сила, способна да извърши доброволно такива извращения, всички тези отчаяни чувства изведнъж се изпариха. На тяхно място изригна неукротим гняв, такава вътрешна ярост, каквато тя бе убедена, че човек рядко изпитва в живота си. Калан си спомни посечените старци, невръстните деца с размазани по зидовете главици, поруганите млади жени и не можеше да мисли за друго освен за изгарящото желание за мъст.
Яростта изпълни цялото й същество, надигна се тъй мощна и разпалена, че й се струваше, че промени завинаги нещо вътре в нея. В този миг изпита дълбока привързаност към мъничката статуетка, която по принуда трябваше да остави в прелестната градина на Ричард Рал — сякаш се свърза с духа на статуетката както никога преди.
— Джаганг — отрони горчиво Сестра Сесилия. Сестра Армина кимна.
— И ако искаме да стигнем до Каска, ще трябва да го заобиколим.
— Тази войска, с всичките коне, каруци и провизии, няма да успее да премине през тесните планински проходи — вдигна ръка Сестра Улиция към планинската верига вляво от тях. — Но за нас няма да е проблем. Джаганг се придвижва толкова бавно, че ще прехвърлим планината и ще се доберем до Каска много преди да са успели да заобиколят планините от юг и да се върнат обратно в Д’Хара.
Сестра Сесилия впери поглед в далечината.
— Д’Харанската армия няма никакъв шанс срещу тези.
— Това не ни касае — отвърна Сестра Улиция.
— Но какво ще стане с връзката ни с Ричард Рал? — попита Сестра Армина.
— Не ние нападаме Ричард Рал — обясни Сестра Улиция. — Джаганг го преследва и иска да го унищожи — не ние. Ние ще се сдобием със силата на Орден, след което ще дарим Ричард Рал с онова, което само ние ще можем да му дадем. Това е достатъчно, за да съхраним връзката си и да се предпазим от пътешественика по сънищата. Джаганг и войската му не са наш проблем и не сме отговорни за техните действия.
Калан си спомни, че попадна в Народния дворец и се питаше как ли изглежда този човек. Макар да не го познаваше, се страхуваше за него и за онова, с което щеше да се сблъска народът му.
— Ако стигнат до Каска преди нас, ще бъде и наш проблем — намеси се Сестра Сесилия. — Като изключим, че трябва да настигнем Тови, Каска е единственото друго място, където бихме могли да отидем засега.
— Чака ги доста път до Каска — махна с ръка Сестра Улиция. — Лесно ще ги изпреварим, като минем напряко през планината, вместо да слизаме, да заобикаляме и после пак да се качваме, както ще им се наложи на тях.
— Значи не ти се струва възможно да забързат ход? — попита Сестра Армина. — Защото Джаганг сигурно очаква с нетърпение да довърши Господаря Рал и Д’Харанските войски.
— Джаганг е наясно, че Д’Харанската армия няма къде другаде да отиде — изпухтя Сестра Улиция. — Ричард Рал няма друг избор, освен да се изправи и да се бие. Всичко е предрешено. Въпрос на време е.
Пътешественикът по сънищата нито бърза, нито би могъл да бърза — не и с тази огромна и неуправляема армия. И дори да могат да се позабързат малко, пак им предстои да изминат доста голямо разстояние, така че е изключено да стигнат до Каска преди нас. Освен това армията на Джаганг е същата, с която той превзе Стария свят преди десетилетия и с която се би през цялата война. Те никога не забързват ход. Те са като годишните времена — могъщи, но бавни.
Тя изгледа многозначително двете сестри.
— Има и още нещо: току-що са похитили всички жени от града. Хората на Джаганг няма да имат търпение да се порадват на плячката си.
Сестра Армина пребледня като платно.
— Не знаем дали наистина е така.
— Джаганг и хората му никога не се уморяват да се възползват от пленничките си — не се съгласи Сестра Сесилия.
Армина внезапно пламна.
— С огромно удоволствие ще хвърля примка около врата на Джаганг и ще му покажа на какво съм способна.
— Всяка от нас с удоволствие би дала урок на тези мъже — заключи Сестра Улиция, без да сваля очи от хоризонта, — но ни чакат по-смислени дели. — Усмихна се злорадо. — Но ще дойде ден…
