Известно време трите сестри мълчаха, оглеждайки многобройните орди, проснали се чак до хоризонта.
— Ще дойде ден — продължи Сестра Сесилия тихо и злостно, — когато ще отворим кутиите на Орден и ще притежаваме силата, с която да накараме този човек да се гърчи.
Сестра Улиция се извърна и се насочи към конете.
— За да имаме възможност да отворим някоя от трите кутии, ще трябва най-напред да намерим Тови и третата кутия. И да стигнем до Каска. Забравете за Джаганг и войската му. Днес ги виждаме за последно — до деня, в който ще освободим силата на Орден и ще можем да си отмъстим подобаващо на пътешественика по сънищата.
Девета глава
НИЧИ ОТВОРИ ОЧИ. Виждаше само смътни силуети.
— Зед ти е направо бесен.
Макар думите да прозвучаха като че от далечно и затулено място, тя разпозна гласа на Ричард. Изненада се да го чуе. Изненада се, че изобщо чува. Би трябвало да е мъртва.
Щом погледът й започна да се прояснява, Ничи извърна глава надясно и го видя сгушен на един стол, който бе придърпан плътно до леглото й. Наведен напред, подпрял лакти на коленете си, сключил пръстите на ръцете си, той я гледаше.
— Защо? — попита тя.
Очевидно облекчен, че я вижда, той се облегна на обикновения дървен стол и й се усмихна с онази типична негова усмивка, която тя така обичаше.
— Задето счупи прозореца в онази стая, където правехте верификационната мрежа.
На светлината на лампата, която мъждукаше под млечнобелия абажур, тя забеляза, че е покрита до подмишниците със златиста кувертюра с пищни бродерии и лъскава зелена обшивка. Беше облечена в сатенена нощница, която не й беше позната. Ръкавите се спускаха чак до китките й. На цвят бе бледорозова — не можеше да се каже, че й е любимият цвят.
Запита се откъде ли е тази нощница и, по-важното, кой ли й я е облякъл. По време на престоя им в Народния дворец преди толкова време Ричард беше първият човек, когото тя срещаше, който не смяташе, че има запазени права върху тялото или друга част от живота й. Неговото приятелско и открито отношение й бе помогнало да започне да осъзнава неща, които постепенно бяха довели до осъзнаването на необходимостта да отхвърли като погрешна идеологията на Императорския орден, насаждана й цял живот. Благодарение на Ричард Ничи постепенно започна да осъзнава, че нейният живот си е само неин. След като го проумя, тя разбра що е достойнство и чувство за себеуважение.
Точно в този момент обаче си имаше други грижи и не можеше да мисли за розовата нощница, в която се видя. Главата й пулсираше болезнено и тежеше като камък върху меката възглавница.
— Всъщност прозорецът бе счупен от светкавицата, а не от мен.
— Не знам защо — обади се Кара, седнала на друг стол, опрян до стената, — но си мисля, че това обяснение няма да го впечатли особено.
— Сигурно — въздъхна Ничи. — Тази стая се намира в укрепено крило на Кулата.
— Моля? — сбърчи чело Ричард.
Тя присви очи, за да фокусира по-ясно лицето му.
— Тази част на Кулата е специална. Заздравена е както срещу преднамерено нападение, така и срещу случайни посегателства.
— Което означава? — скръсти ръце Кара, която беше облякла червената си униформа.
Ничи се зачуди дали не са се появили нови проблеми, или просто Морещицата е кисела от посещението на звяра.
— Това е зона с ограничения — обясни Ничи. — Знаем прекалено малко за древната и доста сложна конструкция на лавинния огън. Това е твърде опасна магия и е рисковано да се правят експерименти с нея. Ето защо избрахме да задействаме верификационната мрежа именно в тази част на Кулата. Това помещение сенамира в най-древните недра на сградата и представлява своеобразен олтар, където някога са се справяли с различни аномалии. Различните видове конструирана и свободна магия понякога съдържат вродени периферни потоци, които биха могли да предизвикат нарушения в средата, така че при работа с тях е най-добре такива потенциално опасни компоненти да бъдат вкарани в зона с ограничения.
— Ами, благодаря за обяснението — тросна се Кара. — Вече ми стана къде-къде по-ясно. Някаква си зона, разбрах.
— Именно, зона с ограничения — кимна Ничи, доколкото можа. Видяла, че през лицето на Кара премина сянка, тя додаде: — Да се извършва магия на подобно място е все едно да задържиш оса в бутилка.
— О! — Кара въздъхна, най-сетне разбрала за какво става въпрос. Ясно защо Зед толкова се разфуча.
— Може би ще успеем да възстановим всичко в предишното си състояние — предложи Ричард. — Изненадващо, но стаята не изглежда чак толкова съсипана. Той мрънка най-вече за прозорците.
Ничи вдигна вяло ръка.
— Не се и съмнявам. Стъклата на тези прозорци са уникални. В тях са вложени свойства, благодарение на които магията остава вътре в помещението, като наред с това се предотвратяват всякакви опити за посегателство от страна на магьосници и подобни. Те са нещо като щитове, само че регистрират по-скоро енергии, а не хора.
Ричард се замисли за момент.
— Да, но не успя да осуети нападението на звяра. Ничи заби поглед в библиотеката, издигната до стената срещу леглото.
— Нищо не би могло да му попречи — рече тя. — В този случай звярът не идва през прозорците или през стените, а през воала, появява се от отвъдния свят и нахълтва право в стаята; не минава през никакви щитове, зони с ограничения или огнеупорни стъкла.
— И за малко да ти откъсне ръката — троснато рече Кара и столът й изтропа по пода. Закани се с пръст на Ричард. — Ти използва дарбата си и по този начин го привлече. Ако не беше Зед да те излекува, щеше да умреш от кръвозагуба.
— О, Кара, всеки следващ път, когато разказваш тази история, кървя все повече и повече. Нищо чудно скоро да се окаже, че съм бил разкъсан на две и зашит обратно с магическа нишка.
Тя скръсти ръце и пак опря стола си в стената.
— Още малко и наистина щеше да те разпори на две.
— Не пострадах чак толкова тежко. Добре съм. — Ричард се наведе напред и стисна Ничи за ръката. — Добре че успя да го спреш.
Тя го погледна в очите.
— Засега.
— Засега е достатъчно и това — усмихна се доволно той. — Справи се чудесно, Ничи.
Сивите му очи отразяваха чистотата на душата му. Светът винаги изглеждаше по-хубав, когато Ричард бе доволен, че някой се е справил с трудна задача. Той беше човек, който ценеше постиженията на хората и се радваше на техните победи. Ничи винаги се чувстваше щастлива, когато виждаше, че му е доставила удоволствие с нещо, което е направила.
Погледът й се отклони встрани от лицето му. Забеляза статуетката на масата зад него. Светлината на лампата озаряваше развети коси и роба, които Ричард бе изваял с толкова прецизност във фигурата, която отразяваше представата му за духа на Калан. Лъскавата статуетка, издялана от орехово дърво, се бе възправила като че в ням протест срещу невидимата сила, опитваща се да потисне духа й.
— В твоята стая съм — рече тя сякаш на себе си.
— Как разбра? — На лицето му се изписа любопитство.
Ничи отвърна очи от статуетката, за да погледне сводестия прозорец, врязан в масивната каменна стена вляво. Навън се развиделяваше и черното, обсипано със звезди небе започваше плавно да изсветлява в периферията.
— Просто налучках — излъга тя.
