Господаря Ричард Рал. Макар да не си спомняше нищо от миналото си, тази статуетка на жена с развята коса и роба се бе запечатала в съзнанието й до най-малката подробност. В духа й имаше нещо достолепно и благородно — в стойката й с извития гордо гръбнак, в сключените в юмрук длани и в отметнатата непримиримо назад глава, сякаш готова да се пребори с невидими сили.
Калан знаеше прекрасно какво е да се изправиш срещу невидими сили. От притихналия хребет тя наблюдаваше как Сестра Армина си проправяше път през открития терен. Наоколо не се виждаше никой друг. Високите треви изглеждаха едва ли не като вълни, които се поклащаха на вятъра. Сестра Армина най- сетне изкачи хълма, яхнала едрата си кобила. Направи едно кръгче и застана до другите.
— Няма ги — обяви тя.
— Каква преднина имат? — попита Сестра Улиция.
— Рядко съм стигала отвъд онези хълмове — посочи с глава Сестра Армина. — Не искам да рискувам да ме забележи някой от глутницата на Джаганг. Доколкото мога да преценя, струва ми се, че опашката на войската се е изнесла преди не повече от ден-два.
Щом вятърът в гърбовете им поутихна, миризмата пак завладя хълма. Калан сбърчи нос. Улиция забеляза гримасата й, но не каза нищо. Вонята като че ли не притесняваше Сестрите ни най-малко.
Сестра Улиция се извърна рязко и пъхна крак в стремето.
— Да отидем да хвърлим един поглед оттатък тия хълмове — рече тя, като се метна на седлото.
Калан яхна коня си и последва трите жени, които се заспускаха по склона. Необичайната им нервност и тревожност й се видя странна. Обикновено бяха откровено дръзки в действията си, а ето че сега се държаха предпазливо.
Вляво се издигаше назъбеният синкав силует на внушителни планини. Скалистите баири и зъбери бяха толкова сурови, че дърветата бяха успели да си извоюват доста ограничени позиции. По някои от най- високите планински върхове дори имаше сняг, нищо, че беше лято. Откакто напуснаха Народния дворец, Калан и Сестрите следваха планинските пътеки, докато откриха проход, през който да се прехвърлят от другата страна. При пътешествието си Сестрите избягваха всячески контактите си с хора.
Калан отпусна още малко юздите на коня си. По пътя си минаваха през множество дерета и оврази, което затрудняваше придвижването. Калан се бе надявала в полите на планината да намерят по-удобни пътища, но Сестрите нямаха желание да се движат по обичайните маршрути и ги избягваха, когато това бе възможно. Докато се придвижваха из високата трева между редките дървета, използваха прикритието на планинските дипли между хълмовете.
Преди Калан да успее да види какво ги очаква напред, характерната задушаваща миризма на смъртта стана толкова ужасна, че почти я остави без дъх. Още щом стъпи на билото на хълма, пред погледа й се ширна градът. Всички се спряха, втренчили погледи в пустите пътища, опожарените сгради и труповете на животни, най-вероятно коне.
— Да побързаме — подкани ги Сестра Улиция. — Ще тръгнем по пътя, който излиза от другата страна на града, и ще се приближим достатъчно, за да сме напълно сигурни накъде са поели и къде се намират в момента.
Пришпориха конете си в галоп и заслизаха мълчаливо към покрайнините на града. Поселището явно бе организирано около завоя на река, там, където се пресичаха няколко търговски пътища. по-големият от двата дървени моста бе изгорен. Докато минаваха по по-тесния мост в колона по един, Калан погледна към водата. В тръстиките се бяха заплели подпухнали трупове на хора, понесени от водата по корем. Още преди да ги види с очите си, тя бе усетила противната миризма на смъртта да се носи във въздуха, така че желанието й да се изкъпе в реката се изпари безвъзвратно. Единствената й мисъл сега бе да се махне по- скоро от това място.
Докато яздеха между сградите, Калан закри носа и устата си с кърпа. Не че й помогна кой знае колко. От гнусната миризма на разлагаща се плът й се доповръща. Стори й се странно, че вони така силно.
Скоро разбра защо.
Навлязоха в странични улички, където имаше натрупани на купища стотици тела. Сред тях се виждаха и кучета, и мулета с щръкнали вкочанени крака. Телата бяха буквално наблъскани в тесните странични улички; явно хората са били подгонени насила към места, откъдето е било трудно да избягат, след което са били изклани. Повечето от труповете, все едно на хора или на животни, бяха разпорени и от тях зееха грозни рани. Тук-там от телата стърчаха копия, други бяха убити със стрели. Но повечето явно бяха заклани. Калан забеляза и друго: всички хора бяха на години.
Един от кварталите на града бе почти изцяло опожарен. Тук-там от по-плътните купчини отломки все още се извиваха тънки струйки дим. Обгорелите дървени греди приличаха на овъглени скелети на чудовища. Вероятно бяха минали ден-два, откакто пожарищата бяха угаснали от само себе си.
Докато се придвижваха между двуетажните къщи, които се издигаха от двете страни на пътя, жените оглеждаха мълчаливо гротескните картини на унищожението. Която сграда се бе спасила от пожара, бе опустошена от грабители. Вратите зееха отворени или бяха направо изкъртени и захвърлени насред улицата. Калан не видя нито един здрав прозорец. Над две-три балкончета, надвиснали над улицата, се вееха пердета. На едното бе проснат човешки труп. Освен парчетата дъски от вратите и счупените стъкла из улиците се валяха и всякакви битови вещи: парчета от дрехи, натрошени мебели, счупени оръжия, части от каруци. Калан мярна кукла с коса от слама, стъпкана от конско копито. Всички тези предмети като че бяха преминали през много ръце, за да бъдат накрая захвърлени като непотребни.
Когато дръзваше да надникне в тъмните сгради, покрай които минаваха, Калан виждаше ужасиите, разигравали се там. Не бяха само труповете на убитите местни хора. Имаше хора, които явно бяха изтребени просто ей така, в прилив на непреодолима жестокост. За разлика от купчините трупове из страничните улички, тези хора не бяха възрастни. Вероятно ставаше въпрос за мъже, опълчили се да защитят домовете и занаятчийниците си. През един счупен прозорец тя видя мъж с ковашка престилка, закован за китките си на стената. От гърдите му стърчаха десетина стрели, при което той приличаше на гротесков игленик. Имаше стрели дори в очите и устата му. Този човек не само бе използван за тренировъчна мишена, ами явно е бил превърнат и в обект на присмех.
В други тъмни сгради Калан видя жени, които очевидно бяха изнасилени. Една от тях, просната на пода, беше покрита само с ръкав от риза. Гърдите й бяха обезобразени. В друга къща имаше момиче, все още дете, проснато на масата, с пола, вдигната около кръста. Гърлото й бе разпорено чак до гърдите. Краката й бяха разчекнати, а по средата стърчеше дръжка от метла, като че в последен израз на презрение. Станала свидетел на безчет ужасяващи гледки, Калан изгуби ума и дума. Навсякъде личаха следите на зловеща и мрачна жестокост. Тя не можеше да си представи що за хора са били способни да извършат подобни гнусни дела.
Ако се съдеше по облеклото на повечето мъртъвци, явно ставаше въпрос за обикновени трудови хорица, не за войници. Били са изклани заради престъпните си опити да защитят домовете и препитанието си.
В ъгъла до една тухлена стена, опасваща неголяма сграда, Калан забеляза купчина детски телца, почти пеленачета. Сякаш тук се бяха скупчили събрани от вятъра есенни листа, само дето тези листа някога са били хора от плът и кръв, на които е предстояло да изживеят цял един живот. Засъхналата кръв по тухлената стена показваше къде са били разбивани главиците им. Беше очевидно, че убийците им са искали да ги ликвидират до крак. по-нататък, докато се придвижваха из града, Калан забеляза още няколко подобни купчини, където бяха нахвърляни детски трупчета, послужили за забавление на тези чудовища.
Сред мъртвите имаше малко жени, но Калан не видя нито една от тях да е облечена. Всъщност всичките бяха или възстарички, или още момичета. Към тях се бяха отнесли по възможно най-зверски начин, а споходилата ги смърт бе дошла мъчително бавно.
Калан преглътна буцата в гърлото си и избърса очи. Отвътре й напираше да извика. Трите сестри не изглеждаха особено развълнувани от гледката на касапницата. Те оглеждаха страничните улички и далечните хълмове, явно притеснени за знаци на предстояща опасност.
Когато се озоваха на югоизточния път, който извеждаше извън града, Калан имаше чувството, че никога в живота си не е била по-щастлива. Оказа се, че пътят не предлага тъй желаното облекчение. В канавките се валяха трупове на невъоръжени млади мъже и юноши, най-вероятно убити при опит за бягство. Някои от тях вероятно са били наказани заради отказа си да се предадат в робство, други са били изтребени просто заради самото убийство.
