Зед и Ничи се спогледаха.
— Звезди сред тревата — продължи прорицателката със същия глух глас.
Зед изтръпна.
— Добри духове, най-сетне го разпознах.
— Присъствието ли? — надвеси се към него Ничи. Магьосникът бавно кимна.
— Това е усещането, когато вещица упражнява силата си. Джебра разпери ръце и ги вдигна във въздуха.
— Кани се да скочи! — извика Ничи, щом Джебра започна да се накланя напред, за да полети в мрака.
Тридесет и трета глава
РИЧАРД СЕ ЗАКАШЛЯ неистово.
Болката от нежеланата рязка смяна го изтръгна от безсъзнанието. Направи безуспешен опит да простене, но се оказа, че му липсва въздух. С идването в съзнание го заля чувство на паника от необяснимото задушаване — все едно се давеше.
Пак се закашля, при което потръпна от болка. Опита се да извика и се сви на кълбо на земята, притиснал с ръце корема си, за да предотврати нов пристъп на кашлица.
Дишай.
Ричард реши, че призрачният глас, който очевидно идваше от небитието, е гласът на лудостта. Направи всичко възможно, за да не диша. После си пое предпазливо дъх на малки глътки, като се мъчеше да предотврати нов силен пристъп на кашлица.
Дишай.
Не знаеше къде се намира, но в момента това изобщо не го интересуваше. Вълнуваше го само фактът, че се задушава. Не искаше да диша, въпреки че отчаяно се нуждаеше от въздух. Чувството беше толкова потискащо и мъчително, че изстискваше всичките му сили и в същото време го покоряваше напълно. Предпочиташе да умре, отколкото да продължи да изпитва това усещане.
Не смееше да помръдне, защото колкото по-малко се движеше, толкова по-лесно му беше да не диша. Струваше му се, че ако издържи да не диша още малко, ще успее да превали черния хълм, който се мержелееше в далечината пред него и болката и страданието ще изчезнат. Постара се да остане да лежи абсолютно неподвижен на земята, с надеждата, че ще престане да му се вие свят, преди да е повърнал. Сигурно тогава би го боляло още по-неистово. Ако можеше просто да остане да си лежи неподвижен още малко, всичко щеше да се подреди. Само да полежи още малко и ще му попремине.
Дишай.
Не обърна внимание на далечния, гладък като коприна глас. Мислите му отплаваха назад към миналото, когато бе изпитвал подобна болка. Тогава беше покорен слуга на Дена, която го държеше безпомощен и окован във вериги и му причиняваше болка, от която той губеше съзнание.
Но благодарение на Дена се научи да издържа на болка. Представи си я как стои там, наблюдава го и чака да види дали ще се прекатури през ръба на смъртта. С нея имаше моменти, когато беше успявал да стигне билото на далечния, тъмен хълм и беше започвал да се спуска от другата му страна.
И тогава Дена винаги се оказваше до него, допираше устни до неговите и насила му вдъхваше живот. Тя контролираше не само живота, но и смъртта му. Беше поела всичко в свои ръце. Той не можеше да разполага дори със собствената си смърт. Тя й принадлежеше.
Сега тя го наблюдаваше. Сребристото й лице се приближи в очакване да види какво ще направи той. Ричард се запита дали ще благоволи да го дари със смърт, или пак ще допре устните си до неговите и…
Дишай.
Ричард я погледна с недоумение. Дена изобщо не приличаше на сребърна статуя.
— Трябва да дишаш — каза му мекият копринен глас. — Иначе ще умреш.
Ричард примигна при вида на красивото лице, обляно от студената лунна светлина. Опита се да вкара още малко въздух в дробовете си.
Затвори очи.
— Боли — прошепна той, вдишвайки малка глътка въздух.
— Трябва да дишаш. Това е живот.
Живот. Ричард не знаеше дали иска да живее. Беше толкова уморен, толкова изтощен. Смъртта беше така подкупваща. Нямаше да има повече борба, нито повече болка, нито повече отчаяние, нито повече самота, нито повече сълзи. Нямаше да има повече мъка по Калан.
Калан.
— Дишай.
Ако той умре, кой ще й помогне?
Вдиша по-дълбоко, като вкара насила въздух в дробовете си въпреки изгарящата болка. Вместо за болката си наложи да мисли за усмивката на Калан.
Отново вдиша. Този път по-дълбоко.
Една сребриста ръка го погали отзад по рамото, като че ли се опитваше да облекчи мъките му от усилието да се задържи в живота. Лицето беше тъжно и изпълнено със съчувствие, докато наблюдаваше борбата му.
— Дишай.
Ричард кимна, стисна юмруци и пое студения огън на нощния въздух.
Изкашля рядка червена течност, която имаше метален вкус. Пое още глътка въздух, която му даде сила да изкашля още от течността, изгаряща дробовете му. Известно време остана да лежи на една страна, като ту поемаше шумно въздух, ту откашляше течността.
Когато отново започна да диша, макар и на пресекулки, легна по гръб с надеждата, че ще престане да му се вие свят. Затвори очи, но така само стана по-лошо, защото към световъртежа се прибави и някакво движение — като по наклон, все едно се търкаляше. Стомахът му се разбунтува и беше на ръба да изригне.
Отвори очи и се загледа в тъмнината към листата над него. Надвесените над него клони бяха отрупани с кленови листа.
Видът на нещо познато го накара да се почувства по-добре. На лунната светлина забеляза и други видове дървета. За да отвлече вниманието си от болката и гаденето, започна да се мъчи да разпознае всички дървета, които виждаше. Тук-там имаше заострени липови листа, високо над тях се мержелееха един-две клона на бял бор. Отстрани в далечината се виждаха скупчени на групички дъбове, заедно със смърчове и балсамови дървета. Но в непосредствена близост имаше най-вече кленове. С всеки полъх на бриза ясно различаваше лекото шумолене на листата на канадската топола.
Освен болката, съпътстваща усилието да диша, Ричард съвсем ясно разбра, че с него нещо не е наред. Беше нещо много по-първично, по-базово.
Не беше рана в общоприетия смисъл на думата, но знаеше, че нещо ужасно се е объркало. Опита се да определи усещането, но не можа. Беше някак кухо, празно, безутешно; нямаше нищо общо с познатите му емоции — като например нуждата да намери Калан или пък решението да пусне Д’Харанската армия срещу Стария свят. Замисли се за тревожните неща, които му беше казала Шота — не беше и това.
Беше по-скоро усещане за смущаваща празнота вътре в него, каквато беше сигурен, че никога досега не беше изпитвал. Затова му беше толкова трудно да го определи — беше напълно непознато състояние. Там имаше нещо — някакво усещане за себе си, — за което си даде сметка, че не се беше замислял никога; никога не го беше различавал като ясно открояващ се елемент, като скрита част от собствената му природа, която сега липсваше.
Ричард се почувства така, сякаш вече не беше той.
Сети се за историята, която Шота му разказа за Баракус и за книгата, която бе написал — „Тайните на силата на един магьосник воин“. Запита се дали неговият вътрешен глас се опитваше да му подскаже, че една такава книга може да му помогне точно в подобна ситуация. Трябваше да признае, че проблемът е свързан по някакъв начин с дарбата му.
Мисълта за книгата го накара да се запита какво точно му каза Шота за майка му — че не била умряла
