— Стори ми се, че чух рева им. Добре, да се надяваме, че ще довършат тялото.
Ричард се опита да се съсредоточи върху работата си около конете, но Вирна отново го заговори.
— Уби ли ги?
— Единия. — Отначало мислеше да не й казва всичко, но реши, че всъщност е без значение. — Имаше и един малък. Него не убих!
— Змейовете нападат и убиват хора. Трябвало е да го направиш. Може би би било добре да се върнеш и да го довършиш.
— Не мога. Той… няма да ми позволи да го доближа.
Тя изпъшка недоволно и затегна ремъците на седлото.
— Нали имаш лък.
— Какво значение има? Защо просто не си тръгнем? То така или иначе сигурно ще умре, след като е останало само.
Тя се наведе да провери дали ремъците не стягат прекалено много коня й.
— Може би имаш право. Най-добре е да се махаме оттук час по-скоро.
— Сестро? Защо досега не сме имали проблеми със змейовете?
— Защото успявах да ги държа настрани от нас с моя Хан. Отдалечил си се прекалено далеч и затова са те нападнали.
— Значи преградата, която издига твоят Хан, може да ни защити дори и от змейовете?
— Да!
Е, поне едно полезно нещо, което можеше да се направи с тоя Хан.
— Това не изисква ли прекалено много сила? Змейовете са огромни зверове. Не е ли много трудно?
Въпросът му я накара да се усмихне леко.
— Да, змейовете са огромни и освен тях има още много животни, които трябва да държа настрана. Всичко това наистина изисква доста сила. Винаги трябва да търсиш начин да изпълниш задачата с възможно най-малко от своя Хан. — Тя потупа коня си по носа. — Аз мога да държа надалеч от нас всеки змей, дори и най-силния, не защото прогонвам тях самите, а защото пропъждам мухите кръвопийци, които ги водят към плячката. Така е много по-лесно. Ако мухите не могат да минат през моята защитна стена, тогава и звярът решава, че няма нищо интересно зад нея и се отказва да прави опити да дойде при нас. Това отнема малка част от силата ми и в същото време постигам целта си.
— Защо не изгради такава преграда срещу хората в този край? Защо не спря с нея тази жена?
— Някои от хората в Дивото имат начини да се промъкнат покрай нашата сила. Ето защо много от Сестрите загиват, докато минават по тези места. Ако можехме да разберем какво им помага, с какви заклинания си служат, може би щяхме да ги разрушим, но не можем. За нас това е тайна.
Ричард привърши оседлаването на Джералдин и Бони в мълчание. Сестрата го чакаше търпеливо. Беше сигурен, че ще каже още нещо за непогребаното тяло, но тя запази мълчание. Ричард реши да наруши пръв тишината.
— Сестро Вирна, много съжалявам за Сестра Грейс и Сестра Елизабет. — Той погали Бони по гърба, забил поглед в земята. — Когато ги погребвах, казах молитви над гробовете им. Исках да го знаеш. Молитва към добрите духове, да се грижат за тях и да бъдат милостиви. Ти може би не си на това мнение, но аз никога не съм искал ничия смърт. Писна ми от смърт. Дори вече не мога да ям месо, защото си представям, че това животно е трябвало да умре, за да се нахраня.
— Благодаря ти за молитвите, Ричард, но ти трябва да се научиш да се молиш единствено на Създателя. Неговата светлина е тази, която ни води. Да се молиш на духовете е варварско. — Тонът й стана по-благ. — Но ти си непросветен и няма как да го знаеш. Сигурна съм, че си направил най-доброто, което си могъл. Сигурна съм, че Създателят е чул твоите молби и е разбрал, че си искрен.
Ричард не харесваше тесногръдото й мислене. Помисли си, че може би знае за духовете повече от нея. Не познаваше много добре нейния Създател, но беше срещал и добри, и лоши духове. Знаеше много добре, че човек не бива да ги пренебрегва, защото това носи нещастия.
Нейните догми му изглеждаха доста глупави, почти колкото суеверията на хората, с които се срещаше, докато беше горски водач. Главите им бяха пълни с истории за това какво трябва и какво не трябва да се прави. Всеки отдалечен район, който бе посещавал, си имаше своя версия за създаването на човека от едно или друго животно или растение. Ричард беше слушал хиляди такива легенди. В тях беше пълно с магии и чудеса. Но това са само легенди, породени от нуждата да се проумее светът. Той нямаше намерение да приема за чиста монета думите на Сестрата.
Не можеше да си представи Създателя като крал, седнал на своя трон, който изслушва внимателно всяка молитва, отправена към него. Духовете някога са били живи хора и затова е нормално да разбират нуждите на смъртните, желанията на живата плът и кръв.
Зед му беше казвал, че Създателят е просто още едно име на силата на равновесието на всички неща, а не някакъв мъдър съдник на човешките дела.
Но какво значение имаше всичко това? Той знаеше, че хората трудно променят вижданията си и се придържат неотлъчно към тях. Сестра Вирна си имаше свои разбирания, в които Ричард нямаше намерение да се меси. Той никога не обвиняваше хората за онова, в което вярват. Нямаше намерение да го прави и сега. Всяка вяра, истинска или не, може да даде утеха на човек.
Разкопча колана си и свали меча заедно с ножницата.
— Мислех над онова, за което говорихме. Реших. Повече не искам да нося този меч.
Ръцете й поеха меча, колана и ножницата. Лицето й остана напълно безизразно.
— Наистина ли мислиш така?
Ричард кимна.
— Да. Приключих с това. Мечът е твой. — Ричард се обърна, за да провери седлото си. Дори и да не чувстваше тежестта на меча на бедрото си, все още усещаше неговата магия. Дори и без Меча на истината той си оставаше Търсачът. От това нямаше как да се отърве. Добре поне, че можеше да се отърве от меча. А надяваше се, и от мисълта за онова, което бе причинил с него.
— Ти си много опасен човек, Ричард — прошепна Вирна.
Ричард я погледна през рамо.
— Точно за това ти дадох меча си. Не го искам повече, докато ти го искаш. Тогава го вземи. Да видим дали ще ти хареса да убиваш с него.
Той закачи поводите в страничните халки. Потупа приятелски Бони, а след това се извърна назад. Сестра Вирна все още държеше меча.
— Никога досега не съм предполагала, че си толкова опасен!
— Вече не съм. Сега мечът е твой!
— Не мога да го приема — прошепна тя. — Мой дълг беше да ти отнема меча, когато се върнеш. Можеше да направиш едно-единствено нещо, за да не го загубиш. И ти го направи. — Вирна му подаде меча. — Най-опасни са непредсказуемите хора. Защото по никакъв начин не можеш да кажеш каква ще бъде следващата им стъпка, когато са притиснати до стената. Това ще създаде доста проблеми. На теб. На нас.
Ричард нямаше представа за какво говори тя.
— Тук няма нищо непредсказуемо. Ти искаше да вземеш меча, а на мен ми писна от онова, което съм принуден да върша с него. Затова ти го давам.
— За теб няма нищо неразбираемо, защото това е твоят начин на мислене. Но за другите не е така. За тях ти си загадка. Дори по-лошо. Твоето необяснимо поведение се проявява точно тогава, когато имаш най-голяма нужда от него. Това е твоята дарба. Ти използваш твоя Хан, без да разбираш какво точно правиш. Ето това е опасното.
— Една от причините за носенето на яката беше да отвори съзнанието ми за възможностите на моята дарба. Ти каза така. Ако аз използвам дарбата си така, както ти искаш, и ако това е, от което имам нужда, тогава не виждам къде е опасността.
— Това, от което имаш нужда, и реалността са две различни понятия. Желанието не прави нещата истински. — Тя кимна към меча. — Вземи си го обратно. Сега не мога да го приема. Трябва да го задържиш.
— Вече ти казах. Не го искам.
