— Тогава хвърли го в огъня! Не мога да го взема. Той е омърсен.
Ричард го грабна от ръцете й.
— Няма да го хвърля в огъня. — Той го сложи обратно на кръста си. — Струва ми се, че си прекалено суеверна, Сестро, това си е просто един меч. Той не може да е омърсен.
Вирна грешеше. Магията беше омърсена, не мечът. А той не й предлагаше да вземе магията заедно с меча. Дори и да искаше да се освободи от нея, нямаше да успее. Тя беше се превърнала в част от него. Калан разбра това и се освободи сама. От него.
Сестрата се извърна към Джесъп и го яхна. Гласът й прозвуча хладно и сдържано:
— Трябва да тръгваме.
Ричард се метна на седлото и я последва. Надяваше се малчото да оживее, след като получи храната, от която толкова се нуждаеше. Ричард мълчаливо се сбогува с него
Макар да бе искрен, когато й даде меча си, почувства странно облекчение, че тя му го върна. Той му принадлежеше, по някакъв начин бе станал част от него. Зед му го беше дал; това го бе променило, но освен това е единственото, което го свързваше със стария му приятел и с дома.
Двадесет и пета глава
Конят беше напълно изтощен, но продължаваше да тича с последни сили. Ейди се държеше здраво за Зед, който се бе наклонил напред. Под себе си и двамата усещаха напрегнатите мускули на животното. Покрай тях бясно прелитаха неясните силуети на дърветата в гъстата гора. Животното прескачаше камъните и дънерите, които се изпречваха на пътя му. Скринът ги следваше по петите. Тъй като беше по-висок от коня, клоните, покрай които прелетяваше, се заплитаха в главата му и Зед чуваше зад гърба си пукот от чупене на нещо твърдо. На няколко пъти магьосникът повали дървета на пътеката зад тях, но това не забави кокалестото чудовище. Пробва с номера, заклинания и всякакви други магии. Никакъв резултат. Въпреки това бе решен да не се отказва. Да признае поражението си означаваше да настрои съзнанието за загуба, което със сигурност би довело до това.
— Страхувам се, че този път Пазителят ни спипа — провикна се Ейди през гърба му.
— Още не! Не разбирам как е успял да ни открие? Нали костите на тоя звяр са в къщата ти от години и през цялото това време са те предпазвали от него. А щом е така, как тогава Пазителят е успял да ни открие?
Ейди не му отговори.
Движеха се по пътеката, по която по-рано минаваше границата, в посока към Средната земя. Зед беше благодарен, че граничните стени вече ги няма. Ако бяха тук, досега вече да са минали в отвъдния свят. Със или без граница обаче, това преследване не можеше да продължава още дълго. Все някога силите им щяха да свършат и скринът щеше да ги хване. Пазителят щеше да ги хване.
„Мисли!“, заповяда той сам на себе си. Беше използвал магия, за да вдъхне енергия на коня, но всичко си имаше граници. Нещастното животно бягаше с последни сили. Едва ли щеше да изкара още много. Трябваше да спре с опитите да забави чудовището и да измисли начин да се справи с положението. Но може би щеше да е опасно да променя тактиката си в движение. Направеното до момента все пак бе забавило скрина. Стори му се, че отляво проблесна зелена светлина. Подобна бе виждал на едно- единствено място — на границата. Светлина от отвъдния свят. „Невъзможно“, помисли си той. Конят продължаваше напред.
— Ейди, имаш ли в себе си нещо, по което скринът би могъл да ни разпознае?
— Какво например?
— Не знам! Каквото и да е! Сигурно е успяло да ни открие благодарение на нещо. Нещо, което ни свързва с отвъдния свят.
— Нямам нищо такова по себе си. Сигурно ни е открил чрез костите, които държа в къщата си.
— Но нали именно те те скриваха?!
След малко зелената светлина се появи отново. Отдясно. След още малко и отляво.
— Зед! Мисля, че скринът вика отвъдния свят и ние бъдем вкарани в него.
— Може ли да направи подобно нещо?
Този път гласът й беше съвсем тих.
— Да!
— По дяволите! — промърмори той под носа си срещу студения вятър, който удряше лицето му. Зловещата зелена светлина просветваше между дърветата. Вече беше съвсем наблизо. Ако не измисли нещо, ще умрат.
„Мисли!“
Кости от скрин.
— Ейди! Дай ми огърлицата си!
Зелените светещи стени на границата ги притиснаха от двете страни. Времето им изтичаше. Вече нямаха избор. Ейди свали костената си огърлица и пъхна ръка под мишницата му, за да я подаде. Ръката й продължаваше да кърви. Зед махна своята огърлица от врата си и стисна двете в ръка.
— Ако и този път нищо не стане, съжалявам, Ейди. Искам да знаеш, че ми беше приятно да прекарам известно време с теб!
— Какво ще правиш?
— Дръж се здраво!
Искрящите зелени стени на границата се събраха пред тях. Зед стисна поводите и тихичко заповяда нещо на кобилата. Тя заби копита в земята и се обърна точно преди пътеката да се изгуби в отвъдния свят. Зед хвърли двете огърлици от кости на скрин в зелената светлина между дърветата. Скринът ги настигаше. Когато бе вече до тях, той без никакво колебание последва двете огърлици, които потънаха в зелената светлина. Веднага след това блесна искра, чу се гръм. Зелената светлина и скринът проблеснаха и изчезнаха. В смълчаната тъмна гора остана да звучи само тежкото им дишане. Ейди уморено отпусна глава на гърба му.
— Бъдеш прав, старче, твоят живот бъде поредица от отчаяни постъпки.
Зед я потупа по коляното, преди да скочи от кобилата. Нещастното животно беше изтощено до крайност, почти на прага на смъртта. Зед хвана главата й между дланите си и й вля мъничко енергия, към която прибави и искрените си благодарности. Опря глава в нейната и успокоително я погали по лицето, след което отиде да види как е Ейди.
От раната на ръката й все още течеше кръв. Застанала до едрата кобила, Ейди изглеждаше съвсем дребничка. Не усети никаква болка, докато Зед разглеждаше раната й.
— Бъда голяма глупачка! — каза Ейди. — През цялото време да си мисля, че се крия под носа на Пазителя, а да се окаже, че той бъде скрит под моя. През цялото време бъде наясно къде съм. През всичките тези години!
— Можем само да се радваме, че не се е опитал да извлече полза от това. Той пропиля инвестицията си. А сега мирувай! Трябва да оправя тази рана.
— Не бъде време за това. Трябва да се върнем в къщи. Трябва да си прибера костите.
— Казах ти да мируваш!
— Трябва да побързаме.
Зед се намръщи.
— Ще тръгнем, когато свърша. Кобилата е съвсем изтощена, няма да можем да я яздим и двамата. Ако обещаеш да кротуваш за малко, ще ти отстъпя мястото на гърба й, а аз ще вървя пеш. Така че потрай малко, за да не се дърлим тук цяла нощ.
Когато стигнаха до къщата на Ейди, беше започнало да просветлява. Сумракът бе студен и потискащ. Също и гледката. Скринът бе разбил цялата къща на трески. Ейди се втурна вътре, без да обръща внимание на разрушените стени. Бродеше из развалините, като от време на време се навеждаше да вдигне по някой кокал. Търсеше най-вече в ъгъла, където за последно бяха видели кръглата кост.
Зед оглеждаше около прага, когато тя го извика:
— Ела, магьоснико, и ми помогни да намеря кръглата кост!
Той стъпи върху една повалена греда.
