цялото му същество. Отровата бавно пълзеше нагоре и пристягаше гърдите му в желязна хватка. Всяко поемане на дъх му причиняваше болка. Ръката му още пулсираше от докосването на Агнела. Но най- ужасното от всичко бе главоболието. Запита се дали Кара го вижда в очите му. В края на краищата Морещиците бяха специалисти по причиняването на болка.
Знаеше, че няма време да чака тези хора да отблъснат Ордена, за да му дадат противоотровата. Нямаше никаква представа как да освободи родината им. Не можеше да освободи собствената си империя, камо ли нечия друга.
Най-ужасното от всичко обаче беше, че времето му изтичаше. Дарбата му причиняваше ужасни главоболия и ако не се погрижеше за тях, те постепенно щяха да го убият. Освен това отслабваха организма му като цяло и отровата действаше по-бързо. С всеки следващ ден му ставаше все по-трудно да се бори с отровата.
Ако успееше да убеди тези мъже да му кажат къде са скрили противоотровата, имаше шанс да се възстанови навреме.
Ако ли не, трябваше да се сбогува с шансовете си за оцеляване.
Четиридесет и четвърта глава
МЪЖЕТЕ СЕ РАЗПРЪСНАХА, някои потънали в мислите си, други втренчени в статуята на Каджа-Ранг — човекът, прокудил народа им отвъд границата. Някои поглеждаха скришом другарите си. Ричард знаеше, че едва се сдържат да не се попитат един друг как да постъпят, но спазваха заповедите на Ричард и не говореха.
Най-накрая, когато Ричард застана пред тях, един от по-младите пристъпи напред. Той бе сред най- нетърпеливите да чуят какво има да им каже Ричард. Изглежда, бе слушал внимателно и бе разсъждавал сериозно над всичко чуто. Ричард подозираше, че ако този човек каже не, няма шанс някой от останалите да се съгласи.
Когато младият русоляв мъж отвори ръка, в шепата му имаше две камъчета. Ричард въздъхна вътрешно, доволен, че поне един човек бе взел правилното решение.
Следващият пристъпи напред и отвори шепата си — две камъчета. Ричард кимна, без да показва никаква емоция, и го остави да отмине. Отзад се бяха подредили останалите. Всеки пристъпваше безмълвно напред и без да каже дума, отваряше шепата си. Навсякъде имаше по две камъчета, които показваха желание да бъде оттеглена смъртната заплаха. Съответният мъж отстъпваше встрани, за да направи място на следващия.
Оуен беше последен. Погледна Ричард в очите, сви устни и отвори шепата си.
— Ти не си ни сторил нищо лошо, Господарю Рал. — В ръката му имаше две камъчета. — Не знам какво ще стане с нас оттук насетне — прошепна едва чуто той, — но вече съм убеден, че не бива да се опитваме да ти навредим само защото отчаяно се нуждаем от помощта ти.
— Благодаря — кимна Ричард. Искреността в тона му накара мнозина от присъстващите да се усмихнат. — Всички вие бяхте избрали двете камъчета. Радвам се, че взехте правилното решение. Вече разполагаме с основата, върху която можем да градим бъдещите си действия.
Мъжете се спогледаха с изненада. После радостно се скупчиха на едно място и подхванаха оживена дискусия, очевидно доволни, че са гласували по един и същи начин. Общото решение ги караше да ликуват. Ричард застана до Кара, Калан, Дженсън и Том.
— Доволни ли сте? — попита той Калан и Кара. Морещицата скръсти ръце.
— А какво щеше да правиш, ако бяха решили да не ти казват къде е противоотровата, докато не им помогнеш?
— Нямаше да стане нито по-добре, нито по-зле, отколкото беше поначало — сви рамене Ричард. — Щях да бъда принуден да им помогна, но нямаше да имам доверие никому.
Калан все още не изглеждаше доволна.
— Ами ако повечето бяха дали утвърдителен отговор, но все пак някои бяха се възпротивили?
Ричард се вгледа в непоколебимите и зелени очи.
— Тогава щях да узная къде е противоотровата, след което щях да убия хората, решили да не ми кажат.
Схванала сериозността на думите му, Калан кимна. Кара се усмихна доволно. Дженсън изглеждаше шокирана.
— Щом някой отказва да ми върне живота — обясни той на Дженсън, — значи предпочита да ме държи като свой роб, да си играе с живота ми, като го застрашава със смъртна присъда, да ме принуждава да играя по свирката му. Не мога да имам доверие на такъв човек и това би попречило и на отношенията ми с останалите. Как да поверя живота си, как да поверя вашия живот на такива изменници! Е, при това развитие на нещата поне имаме една грижа по-малко. — Той се обърна към замлъкналите в очакване мъже. — Всички вие бяхте единодушни, че трябва да ми върнете живота.
Всички станаха сериозни, нетърпеливи да чуят какво ще предприеме по-нататък Ричард. Той огледа фигурката в ръката си, пясъка, който продължаваше да се стича зрънце по зрънце, призрачно-черната повърхност, постепенно обхващаща цялата статуйка, сякаш отвъдният постепенно обгръщаше живота му с черния си плащ. Кървавите му пръсти оставиха червени петънца върху гладката повърхност.
Облаците бяха увиснали още по-ниско над земята и следобедът приличаше повече на привечер.
Ричард отпусна фигурката и вдигна очи към мъжете.
— Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем да се отървете от Императорския орден.
Хладният въздух бе огласен от сърдечни радостни възгласи. Виковете изразяваха колкото въодушевление, толкова и облекчение. Не ги бе виждал да се смеят толкова сърдечно. Усмивките им, повече от всичко друго, разкриваха искреното им желание да се освободят от оковите на Императорския орден. Ричард се запита как ли ще реагират, когато разберат каква е тяхната задача в цялата операция.
Знаеше, че докато Николас Вселителя има възможност да ги следи през очите на соколите, той ще е заплаха за всичко, което решат да предприемат, и може да изложи на риск всичко, което предприемат, за да обединят Стария свят срещу Императорския орден. Наред с това Николас можеше да стори и друго — да изпрати по петите им убийци. При мисълта, че Калан може да се сблъска с такава опасност, го побиха тръпки. Трябваше да се справи с Николас. Не бе изключено, като унищожи водещата фигура, да спомогне за по-ефективното прогонване на вражеските орди от домовете на тези хора.
Ричард им направи знак да се приближат.
— Преди да се заемем с освобождаването на родината ви, трябва да ми покажете къде сте скрили противоотровата.
Оуен клекна и вдигна един камък от земята. Стисна го здраво и започна да рисува с него върху меката повърхност на скалата.
— Да речем, че тази линия са планините около Бандакар. — Постави камъка в единия край на линията, близо до Ричард. — Ние се намираме тук, в най-високата част на прохода, който води към Бандакар. — Взе три камъчета от земята. — Това тук е градът, в който живеем — Бруленик. — Той сложи първото камъче недалеч от прохода. — Противоотровата е тук.
— Да разбирам ли, че всички вие сте се криели някъде тук? — попита Ричард и ръката му обиколи първото камъче. — В околностите на Бруленик?
— Общо взето, по на юг — коригира го Оуен. Постави второто камъче някъде по средата на линията. — Тук сме скрили още една доза от противоотровата, близо до един град, наречен Глогинград. — Третото камъче постави в другия край на линията. — Има и трета доза, която се намира ей тук, в град Северин.
— Значи просто трябва да се добера до един от тези три града и да си набавя противоотровата — обобщи Ричард. — И тъй като вашият град е най-малък, може би там ще стане най-лесно.
Някои от мъжете поклатиха глави, други отвърнаха лица.
Очевидно притеснен, Оуен докосна трите камъчета.
— Съжалявам, Господарю Рал, но няма да е достатъчно да изпиеш само една от дозите. Мина прекалено много време. Вече няма да те оправят дори две шишенца. Мъжът, който приготви отровата, ни предупреди, че ако времето напредне, трябва да бъдат изпити всичките четири шишенца с противоотрова. Каза още, че
