Натан.
— Почувствай гнева, Ричард! Почувствай яростта! Почувствай омразата и беса!
Главата на Ричард се замая. Той се съсредоточи върху гнева си. Не беше трудно да изпита ярост при мисълта за Калан, попаднала в плен на Николас.
Почувства как към неговата сила се присъединява още една, все едно се давеше и някой се опитваше да му задържи главата над водата.
Понесе се сам към някакво тъмно и затихнало място. Времето сякаш не съществуваше.
Времето.
Трябваше да стигне до Калан навреме. Той беше единствената и надежда.
Ричард отвори очи.
— Съжалявам, Натан, но…
Пророкът бе плувнал в пот. Ан седеше до него и държеше Ричард за лявата ръка, а Натан го бе хванал за дясната. Ричард се запита какво ли се е случило.
Погледна първо единия, после другия.
— Какво става?
И двамата изглеждаха мрачни.
— Опитахме — прошепна Натан. — Съжалявам. Все пак опитахме.
Ричард се намръщи. Та те едва бяха започнали.
— Какво искаш да кажеш? Защо се отказа толкова бързо?
Натан хвърли бърз поглед настрани към Ан.
— Опитваме от два часа, Ричард.
— Два часа ли?
— Страхувам се, че нищо не мога да направя, момчето ми. — По тона му личеше, че наистина го мисли.
Ричард прокара пръсти през косата си.
— Какво искаш да кажеш? Нали самият ти ми каза преди време, при подобни обстоятелства, че с помощта на друг магьосник проблемът се решава от раз. Било проста работа един магьосник да възвърне силата на една дарба.
— Така е по принцип. Но твоята дарба някак си се е заплела във възел, който те задушава.
— Но ти си Пророк и магьосник. Ти си чародейка, Ан. Двамата заедно сигурно знаете за магията повече от всеки друг на тази земя за последните няколко хиляди години.
— Ричард, през изминалите три хиляди години не се е раждал друг като теб. Не знаем как точно действа твоята дарба. — Ан замълча, докато втъкваше обратно в кока на тила си изплъзнали се кичури посивяла коса. — Опитахме, Ричард. Заклевам се, че направихме всичко по силите си. Дарбата ти е неподвластна на Натан, дори и с моята способност да засилвам мощта му. Опитахме всичко, което знаем, дори ни хрумна да изпробваме няколко нови неща. Нищо не помогна. Не можем да сторим нищо за теб.
— Ами тогава какво да правя?
— Дарба ти те убива, Ричард. — Натан отмести сините си очи. — Не знам защо е станало, но се страхувам, че тя постепенно е излязла от контрол и вече започва да става смъртоносна.
— Толкова съжалявам, Ричард… — просълзи се Ан.
Той огледа поред обърканите им лица.
— Всъщност няма значение — рече накрая.
— Как така няма значение? — намръщи се Натан.
Ричард се изправи, като се подпря на стената, за да не залитне.
— Отровиха ме. Противоотровата я няма… Няма спасение. Боя се, че времето ми изтича. Проблемът с дарбата е едно на ръка — има друго, което ще ме довърши преди това.
Ан стана и го стисна за раменете.
— Сега не можем да ти помогнем, Ричард, но поне си почини, докато измислим нещо.
— Не! — Ричард се отдръпна от нея. — Не мога да изгубя малкото време, което ми остава. Трябва да намеря Калан.
Ан се прокашля.
— Двамата с Натан чакахме твоето рождение много дълго време, Ричард. Струваше ни много усилия да премахнем всички пречки по пътя ти, за които предупреждаваше пророчеството. В него се казва, че ти си ключовата фигура за бъдещето на нашия свят. По-точно ти си единственият, комуто е даден шанс да спаси света. Имаме нужда от теб, за да ни поведеш в битката.
Не знаем какво не е наред с дарбата ти, но ще се опитаме да разберем. Трябва да останеш тук, в случай че намерим начин да ти върнем силата.
— Няма да доживея да намерите начин да ме излекувате. Нима не виждате? Отровата ме убива. Вече навлязох в третия стадий — ослепявам. Ще умра. Трябва да използвам малкото оставащо ми време, за да намеря Калан. След като е невъзможно аз да ви поведа в борбата, мога поне да спася Калан от лапите на Николас, за да застане тя на моето място.
— Значи знаеш къде е? — попита Натан.
Ричард осъзна, че съсредоточен дълбоко в себе си, реейки се из онова притихнало пространство, докато Натан се опитваше да му помогне, е прозрял къде по всяка вероятност Николас е отвел Калан. Трябваше да се добере до това място, докато все още са там.
— Да, мисля, че знам.
Ричард отвори вратата. Кара, която седеше пред прага, скочи на крака. Очакването в погледа и мигом угасна, щом той поклати отрицателно глава.
— Трябва да тръгваме. Веднага. Мисля, че знам къде Николас е отвел Калан. Да вървим.
— Знаеш къде я е отвел? — попита Дженсън, като държеше изкъсо Бети за въженцето.
— Да. Тръгваме незабавно.
— Къде е, кажи!
— Оуен, помниш ли, че спомена нещо за някакъв укрепен лагер на Императорския орден, където се настанили при първото си влизане в Бандакар, когато все още били загрижени за безопасността си? — махна с ръка Ричард.
— Близо е до родния ми град — поясни Оуен.
— Точно така — кимна Ричард. — Мисля, че Николас е отвел Калан там. Мястото е надеждно, държат и други пленнички там. Така Николас ще разполага с достатъчно войници, които да го охраняват, пък и по принцип е построено така, че да се защитава лесно. Там ще проникнем доста по-трудно, отколкото тук, в града.
— Е, и как ще проникнем? — попита Дженсън.
— Ще решаваме, когато му дойде времето.
Натан застана на прага до Ричард.
— Двамата с Ан тръгваме с теб. Може би ще успеем да помогнем с нещо за освобождаването на Калан. А по пътя ще продължаваме да опитваме да ти върнем дарбата.
— В Бандакар няма коне. — Ричард стисна Натан за рамото. — Ако си в състояние да се движиш бързо и да не изоставаш, си добре дошъл. Но не мога да се бавя заради теб. Нямаме време — нито аз, нито Калан. Не ми се вярва Николас да я държи там дълго. А напусне ли Бандакар, отпочинал и зареден с провизии, ще бъде още по-трудно да го намерим. Нямаме време за губене. Ще трябва да пътуваме почти без да спираме.
Разочарован, Натан сведе поглед.
— Твърде сме стари, Ричард, за да поддържаме темпото, с което могат да се движат млади хора като вас — прегърна го Ан. — Щом спасиш Калан от Вселителя, върни се тук и ще направим всичко, за да ти помогнем. В твое отсъствие ще продължим да опитваме. Върнете се и двамата и все ще измислим нещо.
Ричард беше убеден, че няма да доживее до този момент, но нямаше смисъл да го казва.
— Добре. Какво ще ми кажете за Вселителите?
— Ами те са крадци на души. — Натан поглади замислено брадичката си. — Няма спасение от тях. Дори аз съм безсилен да ги спра.
