— Значи ще се промъкнем незабелязано, а няма да нападаме — обади се друг.
— О, не, напротив! Ще ги нападнем — отвърна Господарят Рал. — При това така, че ще се чудят какво става и откъде им е дошло.
Това пък какво означава? Какви са тия приказки? Николас наблюдаваше, не изпускаше нищо от очи. Започваше да става интересно. Значи Господарят Рал най-напред ще се прехвърли незабелязано през стената, а после хората му ще атакуват? И как точно ще изненада войниците в лагера? Интригуващо.
Приближи се още малко, за да е сигурен, че няма да изпусне нито една безценна дума.
— Всички ще се включите в атаката — продължи Господарят Рал. — Призори ще се доближите до портата. Докато атакувате оттам и отклоните вниманието им, аз ще се прехвърля скришом през стената. И докато ги нападате и отклонявате вниманието им, всъщност ще играете много по-съществена роля, отколкото очакват.
Играта започваше. Николас гледаше и слушаше с възторг. Доставяше му истинско удоволствие — особено след като знаеше всичките и правила и можеше да ги манипулира както си ще. Утрешният ден щеше да бъде удивителен.
— Но, Господарю Рал — попита здравенякът Том, — как ще нападнем през портата, ако наистина е толкова непревземаема, колкото ни я описахте?
Николас не се беше замислил над това. Колко интересно! Основната част от плана на Господаря Рал май щеше да се окаже пропукана.
— Точно в това е уловката — отвърна Ричард. — Вече съм измислил всичко и направо ще се смаете, като разберете как ще стане.
Вече го бил измислил? Колко интересно! Как ли ще запълни такъв основен пропуск в плана си великият Господар Рал — Николас даваше мило и драго да чуе отговора му.
Господарят Рал се протегна и прозя.
— Но сега съм изтощен. Едва се крепя на краката си. Имам нужда от малко почивка, преди да ви разкрия всичко. Нещата не са никак прости, така че предпочитам да ви уведомя точно преди да тръгнем. Събудете ме два часа преди изгрев слънце и тогава ще ви обясня всичко.
— Два часа преди изгрев слънце — повтори заповедта Том.
Николас побесня. Надяваше се да чуе финала сега. Искаше да разбере какъв е този тъй чудесен, удивителен и сложен план.
Господарят Рал махна с ръка към апетитната си спътница — дето и викаха Кара — и някои от младите мъже.
— Хайде, елате с мен да поспим, докато другите се нахранят!
Докато се отдалечаваха, Господарят Рал се обърна към Дженсън:
— Моля те, дръж Бети при теб. Гледай да не тръгне след мен. Наистина имам нужда от сън и не ми се ще да се събудя от миризмата на коза.
— Ще ме вземеш ли с теб утре, Ричард? — попита жената на име Дженсън.
— Разбира се, ти играеш главна роля в плана ми. — Господарят Рал се прозя отново. — Ще ти обясня всичко, като се наспя. И не забравяй, Том. Два часа преди изгрев слънце.
— Ще те събудя лично, Господарю Рал — кимна му Том.
Николас също щеше да бъде там — за да види и чуе последната част от плана на Ричард Рал. Как ли ще изтърпи толкова дълго? Ще дойде рано. Ще чуе всяка думичка.
А после ще посрещне госта си Ричард Рал и неговите хора с изненада.
Може би нито отровата, нито дарбата щяха да погубят Господаря Рал.
Може би самият Николас щеше да го стори.
Калан, чийто дух беше безпомощен пленник на Вселителя, не можеше да направи нищо друго, освен да наблюдава заедно с него. Не можеше да отвърне на окаяните молитви на Ричард, не можеше да се разплаче от жал по него, не можеше да направи нищичко. Жадуваше да го прегърне отново, да облекчи болката и мъката му.
Краят му беше близо. Сигурна бе в това.
Сърцето и се късаше, като гледаше как животът му гасне.
Беше видяла сълзите му.
Беше го чула как я зове с копнеж.
Беше разбрала колко се нуждае от нея.
Усещаше се вледенена и самотна. Чувството, че се носи из въздуха против волята си, я отвращаваше. Отчаяно искаше да се върне в тялото си. То чакаше някъде в една самотна стая в укрепения лагер. Там чакаше и тялото на Николас. Как само копнееше да се върне в тялото си!
Но най-много от всичко желаеше да може по някакъв начин да предупреди Ричард, че Николас е наясно с плана му.
Шестдесет и трета глава
НЕТЪРПЕЛИВ ДА УЗНАЕ по-нататъшния ход на играта, Николас се спотайваше в бивака им, дебнеше, душеше, ослушваше се, наблюдаваше. Дойде много по-рано, от страх да не изпусне нещо. Но вече сигурно е време, сигурно оставаха точно два часа до разсъмване — наближаваше началото на последното действие от пиесата. Беше време онзи Том да събуди Господаря Рал. Беше време. Наблюдавай, наблюдавай, наблюдавай. Къде се губи този Том? Някъде, някъде. Търси, търси, търси.
Сред дърветата в близост до лагера се виждаха хора на пост. Къде е този Том? Ето го. Николас забеляза, че Том е сред часовите, които бдяха над спокойния сън на другарите си в лагера. Не иска да закъснее. Заповед на Господаря Рал. Не спи, буден е, значи трябва да знае, че е време.
Какво се мае този човек? Господарят му беше дал заповед. Защо не я изпълнява?
Онази жена, Дженсън, се събуди и разтърка очи. Погледна нагоре, за да се ориентира по звездите и луната. Беше време — и тя го разбра. Отметна завивката си.
Николас я последва, тя прескочи тлеещите въглени в огнището, прелетя покрай редицата млади дървета и стигна до едрия мъж, облегнат на един пън.
— Том! Не е ли време да събудиш Ричард?
Някъде далеч, в отдалечената стая в укреплението, където чакаше тялото му, Николас дочу настоятелен звук, но беше толкова погълнат от непосредствените си действия, от хода на играта, че не му обърна внимание.
Сигурно е Наджари. Явно няма търпение да се докопа до Майката Изповедник и да се наслади на женските и прелести. Николас му каза да почака малко, докато се върнат. Не му се искаше онзи да мърсува с тялото и, докато ги няма. Наджари понякога не си знаеше силата. Майката Изповедник беше ценна придобивка и на Николас не му се щеше да я повредят.
Наджари се беше доказал като негов верен човек и заслужаваше малка награда, но по-късно. Той не би нарушил заповедите на Николас. Знаеше, че после ще съжалява.
А може би просто…
Чакай, чакай. Какво става? Наблюдавай, наблюдавай, наблюдавай. Мъжът стана и сложи приятелски ръка на рамото на момичето. Колко покъртително!
— Да, и аз мисля, че е време. Да вървим да събудим Господаря Рал!
И пак онзи звук. Боязлив, пронизителен и в същото време далечен.
Много странно. Каквото и да е, може да почака.
През гората. Бързо. Наблюдавай, наблюдавай, наблюдавай. Побързай. Какво се мотаят толкова? Нима не разбират съдбовността на момента? По-живо, по-живо, по-живо.
— Престани да ми се мотаеш в краката, Бети — избоботи онази Дженсън.
Пак се чу онзи досаден тъп звук — откъм мястото, където чакаше тялото му.
В следващия миг прозвуча друг звук, по-настоятелен.
При този нов звук през дълбините на душата на Николас пробяга ледена тръпка. Никога в живота си не бе чувал по-смъртоносен звук.
Освободен от ножницата си, Мечът на истината изпълни сумрачната стая с ясен металически звън.
Заедно с меча навън излетя и древната магия — нямаше сила, която да я спре, да я задуши, да я
