— СЕГА НЯМА ВРЕМЕ да се тревожим за отровата — каза Ричард, докато и помагаше да се изправи.
Няма време ли? Тя забеляза как Ричард се олюля, докато се придвижваше през стаята, и потърси опора в перваза.
Застанал пред малкото прозорче на външната стена на укреплението, той нададе острия, кристално чист крясък на обикновеното горско калугерче — звук, който Кара си мислеше, че е характерен за тайнствения късоопашат горски ястреб.
— Аз се преметнах през стената с помощта на дървен прът обясни той. — Кара идва насам.
Калан понечи да се приближи към него, но тялото и сякаш отказваше да и се подчинява. Вдървените и крака направиха няколко колебливи крачки напред. Би предпочела да падне по лице на пода и да лази на колене и длани. Все едно беше влязла в чужда кожа. Сякаш беше забравила да диша сама, да гледа със собствените си очи, да чува със собствените си уши. Допирът на дрехите до тялото и беше необичаен и натрапчив.
Ричард и подаде ръка за опора. Тя си помисли, че колкото и да беше схваната, все пак стои по-стабилно на краката си от него.
— Ще се наложи да си проправяме път навън с бой, но очаквам помощ. Ще получиш първия меч, до който успеем да се доберем — обеща и той.
Духна пламъка на единствената свещ, поставена върху малка лавица.
— Още не съм свикнала… да бъда пак в себе си, Ричард. Не мисля, че съм готова да изляза оттук. Едва вървя.
— Нямаме голям избор. Трябва да се махаме оттук. Ще си припомняш в движение. Аз ще ти помагам.
— Та ти самият едва се движиш.
На пръта, който Ричард бе подпрял вместо стълба, се появи Кара, наведе се напред през перваза и се запромушва през тясното прозорче.
Още не бе влязла изцяло, когато зяпна в доволна изненада:
— Майко Изповедник! Господарят Рал е успял.
— Няма нужда да си чак толкова изненадана — подкачи я Ричард, докато и помагаше да се изсули вътре.
Кара хвърли само бегъл поглед към проснатото на земята безжизнено тяло, преди Калан да я поеме в обятията си.
— Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам — възкликна Кара.
— А ти не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам със собствените си очи.
— Жалко, че се пожертва за нищо — прошепна Кара.
— Ще намерим друг начин — увери я Калан.
Ричард бавно открехна вратата и надзърна навън. Затвори и се обърна.
— Чисто е. В стаите от лявата страна и около балкона държат пленничките. Стълбите вдясно са най- прекият път към първия етаж. Част от стаите долу са за командния състав, останалото са спални помещения за войниците.
— Аз съм готова — кимна Кара.
— За какво? — Калан погледна първо единия, после другия.
Ричард я хвана за лакътя.
— Ще трябва да ми помагаш, защото не виждам.
— Не виждаш ли? Нима отровата напредва толкова бързо?
— Чуй ме сега. Ще минем вляво през балкона и ще отворим вратите. Постарайте се жените да не вдигат много врява. Ще ги изведем оттук.
Всичко това доста обърка Калан — та докато се рееше с Николас, ги чу да кроят съвсем различни планове. Просто трябваше да се остави на Ричард и Кара да я водят.
Дървеният балкон отвън не беше осветен. Луната се спотайваше зад черния силует на планините. През цялото време, докато беше в плен на Николас, Калан беше виждала размазано, все едно гледа през гофрирано стъкло. Бляскавият звезден небосвод и се видя по-красив от всякога. На звездната светлина Калан различи няколко обикновени дървени бараки, наредени покрай външната стена на укреплението.
Ричард и Кара тръгнаха през балкона, като отваряха вратите наред. При отварянето на всяка следваща врата Кара бързо се вмъкваше в стаята. Някои от жените наизлязоха по нощници, други трескаво се втурнаха да се обличат. Някъде се разплакаха бебета.
Докато Кара бе в една от стаите, Ричард отвори още една врата. Наведе се към Калан и и прошепна:
— Влез и кажи на жените вътре, че сме дошли да им помогнем да избягат. Кажи им, че мъжете им са дошли да ги измъкнат. Но да бъдат възможно най-безшумни, иначе ще ни хванат.
Калан се втурна вътре, колкото и позволяваха нестабилните и крака, и събуди младата жена на леглото вдясно. Онази скочи стресната, но без да издаде нито звук. Калан се протегна и разтърси жената на другото легло.
— Дошли сме да ви помогнем. Не трябва да вдигате шум. Мъжете ви ще ви измъкнат оттук. Има начин да излезете на свобода.
— На свобода ли? — попита първата жена.
— Да. Зависи от вас, но ви съветвам да се възползвате от възможността и да побързате.
Жените наскачаха от леглата и се втурнаха към дрехите си.
Ричард, Калан и Кара продължиха нататък по балкона, като помолиха жените, които вече бяха станали, да им помогнат да събудят останалите. Само за броени минути отвън на балкона се събраха стотици пленнички, сгушени една в друга. Не беше никак трудно да им обяснят, че трябва да пазят тишина — всички бяха наясно какви ще са последствията, ако предизвикат неприятности. Не искаха по никакъв начин да възпрепятстват успешното си бягство. Не след дълго целият балкон бе обходен.
Много от жените имаха съвсем невръстни бебета — твърде малки, за да им ги отнемат. Повечето пеленачета спяха дълбоко в ръцете на майките си, но няколко се разплакаха. Жените започнаха да ги люлеят и гушкат в отчаяни опити да ги успокоят. Калан се надяваше, че войниците вече са свикнали с бебешкия плач и няма да обърнат особено внимание.
— Чакайте тук. Стойте на балкона, докато отворим портата — прошепна Ричард на Калан.
Следван неотлъчно от Кара, той се спусна внимателно по стълбите и тръпка да прекосява двора. Внезапно едно от бебетата се разпищя пронизително и от съседната барака наизлязоха войници да видят какво става. Забелязаха Ричард и Кара. Моментално вдигнаха тревога.
До ушите на Калан достигна характерният металически звън на Меча на истината. От някои врати наизлязоха мъже и се втурнаха да препречат пътя на двамата нарушители. Свикнали да се оправят без проблеми с пленниците си, мъжете тичаха към тях, очевидно без да очакват особено сериозна съпротива. Но миг по-късно разбираха, че са били в дълбоко заблуждение, и падаха посечени от развилнелия се меч на Ричард. С някои той се справяше, докато тичаше напред, други, които се опитваха да ги нападнат странично, падаха в жертва на Кара.
Виковете им събудиха целия лагер. От спалните помещения на долния етаж се изсипваха войници, които в движение изхлузваха панталони и ризи, влачейки оръжията зад себе си.
На мъждивата звездна светлина Калан забеляза Ричард, който беше стигнал пред портата. Той замахна мощно с меча. От удара по стената се посипаха искри и една от тежките вериги, които държаха механизма, се сгромоляса. Ричард се втурна на другата страна, за да пререже втората верига. Двама войници го настигнаха. С едно плавно движение и двамата бяха посечени.
След като Кара се справи и с останалите неколцина мъже, които се опитваха да докопат Ричард, той замахна още веднъж с меча си. Във въздуха изригна фонтан от нажежени стоманени стружки, отекна пронизителният звън на натрошен метал. Портата изскърца и бавно започна да пада навън. Напънал с цялата си тежест върху нея, Ричард ускори отварянето й. Тя се сгромоляса на земята, вдигайки облаци прах.
Мъжете, които чакаха отвън, въоръжени с мечове, брадви и боздугани, се втурнаха с мощни викове по потрошения мост към укреплението. Войниците хукнаха в контраатака и секунди по-късно в прахта се валяше огромно кълбо от мъже и оръжия.
